Елизабет Гейдж
Интимно (46)

45

В една евтина мотелска стая близо до Грейт Нек, Лонг Айлънд, Тони Доранс крачеше напред-назад като животно в клетка.

Не можеше да повярва, че онова, което му се беше случило, е истина. Лесли! Лесли, след всичкото това време!

Усети странен прилив на енергия в тялото си, която го караше да се движи трескаво из стаята. Изпълваше го с почти болезнена екзалтация, която граничеше със страх.

Никога не е била толкова хубава, помисли си той. Наистина, не е била и наполовина толкова хубава, колкото в деня, когато я видя в къщата й в Джонсънвил.

В първия момент, когато застана на прага, преди да го е познала, както и той нея, тя го очарова. Дори и да не беше Лесли, неговата Лесли, той веднага щеше да си падне по нея и да направи всичко възможно да я накара да се срещнат.

Или поне така му се струваше.

Във всеки случай, сега я беше видял. Беше си чиста намеса на съдбата, че се срещнаха след всичкото това време. Нямаше никакво друго обяснение.

Срещата му с Лесли сякаш го събуди от дълъг сън. Видът й го накара да се опълчи срещу празнотата на целия си живот. И причината за тази празнота. Не беше случайност или лош късмет, че бе паднал толкова ниско през изминалите шест години както в професионалния, така и в личния си живот. Причината се криеше в това, че бе загубил Лесли.

В този първи миг, виждайки красивото й лице така сериозно, когато погледна към него през открехната врата, той осъзна от какво се бе отказал доброволно толкова отдавна, като я беше изоставил. Тя беше толкова специална, толкова изключителна още тогава — но самият Тони бе твърде млад, твърде незрял, за да си даде сметка какво съкровище притежаваше.

Сега магията на Лесли се бе върнала при него, но променена в нещо неописуемо от следите, които годините бяха изваяли върху лицето й. Тя излъчваше достойнство, родено от опита, отговорността и нещастието. Зрелост и женственост, от която дъхът му секваше.

Едва сега Тони разбра, че я обича, че я е обичал през цялото време и че бе чезнал без нея, сякаш лишен от собственото си сърце.

Едва сега Тони си обясни защо се бе похабявал с толкова жени и бе установил, че му е абсолютно невъзможно да ги приема сериозно. Разбра защо го отегчаваха толкова много, че беше принуден да предизвиква опасността във връзките си, често за своя сметка.

Всичко беше заради Лесли. Защото тя беше онази, единствената през цялото време, и той го е знаел със сърцето си, но не и с разума си. Изневерявайки на Лесли — колко ужасно престъпление му изглеждаше това сега! — той бе изневерил на собствената си съдба.

Тони си спомни нещо, което така удобно беше забравил през тези години — фактът, че бе дефлорирал Лесли, преди да я изостави. Споменът бе съпроводен с пристъп на чувство за вина. Но не по-малко силно чувство каза на Тони, че той неслучайно бе нейният първи любовник. Съдбата бе изисквала от него да я обича, да бъде нейният мъж още от самото начало. Защо иначе би му дала съкровището, което е отказвала на толкова други преди него?

Обзе го и друга емоция, не по малко силна от екзалтацията му. Чувството за безсилие. Не само по отношение на собствената му глупост, че така безразсъдно я бе оставил да се изплъзне между пръстите му, но и заради факта, че животът й бе продължил без него, тя беше омъжена и го беше забравила… или поне се беше опитала.

Той си спомни погледа й на безразличие, примесен с неприязън към миналото, което той представляваше. В края на краищата това бе минало, в което тя бе прелъстена и изоставена.

Видя, че съзнанието й бе обсебено от сегашния й живот и едва ли имаше време или психическа енергия да мисли за него. Малкото внимание, което му отдели, бе примесено с презрение.

И защо не? Той бе паднал твърде ниско. Днес той бе в положение, от което нямаше право дори да доближава Лесли, още по-малко да я моли да се видят. Времето бе променило всичко това. Тя бе омъжена жена с болен съпруг, за когото трябваше да се грижи. И гледаше на Тони с презрение и равнодушие.

Или не беше така?

Тони отново се замисли над очевидното безпокойство, което присъствието му й причини, когато го покани в къщата си. Изражението й, докато слушаше разясненията му за застрахователната полица, бе достатъчно красноречиво. То излъчваше стъписване, изумление… и още нещо.

Объркването в очите й издаваше въздействието, което появата му имаше върху сърцето и ума й.

Да, помисли си Тони. Това беше! Дори и след толкова години тя не беше успяла да го превъзмогне. Това бе тайното послание, което пулсираше в погледа й, въпреки престорената студенина и безразличие.

Беше сигурен в това.

Сега Тони закрачи по-бързо из мотелската стая, като си говореше сам от вълнение.

Ако Лесли все още не беше безразлична към него — както му подсказваха фактите или гордостта му — това можеше само да означава, че съдбата го бе изпратила тук съвсем преднамерено. Тя беше така нещастна без него, както и той без нея. За тях бе своеобразен грях, че се бяха разделили. В резултат на което нещастието бе сполетяло и двамата. И сега съдбата отново ги бе събрала, за да поправят този грях.

От друга страна, дори гордостта му не можеше да го заслепи за истината, която той така настойчиво се опитваше да отрече. Той бе изоставил Лесли преди години. И сега тя имаше свой живот без него. Имаше съпруг.

Да, това бяха пречки. Сериозни пречки. Нямаше да е лесно да я накара да разговаря с него, да го опознае отново.

Но нима съдбата вече не бе извършила чудо, като ги бе срещнала отново по този начин? Нима съдбата не бе свързала заплетените нишки на собствения му живот с нейното далечно съществуване, за да направи възможна тази съдбоносна среща? Това не беше ли чудо? И нима не оправдаваше известно усилие от негова страна да догони съдбата си?

В края на краищата днес той бе открил не просто жената. Това бе собственото му сърце. Собственото му спасение.

С тази мисъл Тони пресуши чашата с бърбън, който си бе налял от половинлитровата бутилка. Беше си я взел специално за това пътуване. Реши да излезе и да си потърси жена. Бурята в съзнанието му не можеше да се потуши с нищо друго, освен със сексуален акт с темпераментна жена, която щеше да прелъсти и чиято страст сам щеше да възпламени.

Но когато се погледна в огледалото, промени решението си. Никакви евтини жени от баровете тази вечер. Край. Той бе измамил Лесли, бе мамил и себе си. Стига толкова. Възможността, която съдбата му предостави днес, бе твърде възвишена, за да се петни от съмнителни сексуални контакти в мотелски стаи. Повече нямаше да се занимава с жени, които не означаваха нищо за него.

Това време свърши.

С тази мисъл Тони съблече дрехите си, взе си горещ, пречистващ душ и си легна.

 

 

На следващата сутрин, когато Лесли отведе Рос в болницата и продължи с колата за работа, тя правеше всичко възможно да забрави срещата с Тони Доранс. Появата на Тони на прага на собствената й къща в жалката, но не неочаквана роля на застрахователен агент бе добавила нотка на болезнен абсурд към нейното вече трудно съществуване. Това й напомни за ужасни неща от миналото, неща твърде интимни, за да може да ги забрави, за които днес просто не си позволяваше да мисли. Лицето на Тони бе като образ от черна комедия, разиграла се в личния й живот по най-възмутителен начин.

От мига, в който затвори вратата зад него, тя взе твърдо решение да не пилее нито миг в мисъл за него. Той не го заслужаваше. Неговото ново и доста по-ниско положение в живота, в съчетание с първичния и похотлив поглед в очите му, го подсказваше съвсем недвусмислено.

Тони бе вън от живота й. Прав му път, каза си Лесли.

Нито за миг не й хрумна, че докато съзнанието й бе обсебено от тези мисли, Тони я следваше на половин пресечка разстояние.