Елизабет Гейдж
Интимно (43)

42

Барбара Лазаръс седеше в офиса си в „Консидайн Индъстрис“ и очакваше важно съобщение.

Имаше среща с Джордан за вечеря в „21“, където към тях щяха да се присъединят няколко важни гости на корпорацията. Щеше да бъде сковано и скучно събиране, но Джордан имаше изискан начин бързо да приключва с подобни истории. Двамата щяха да се приберат в жилището си на Сътън Плейс най-късно до девет и половина.

През последните две седмици Барбара почти не беше виждала Джордан. Той пътуваше от съвещание на съвещание из цялата страна, като правеше известни прекъсвания в Чикаго, Денвър, Кливланд, Финикс и Сан Франциско. Извършваше и основната проучвателна дейност по новия си проект за вътрешността на големите градове, в хода на която трябваше да „убеди“ с парични знаци доста хора, за да си осигури необходимото съдействие.

Джордан наистина бе обсебен от собствения си проект. Обясни основните моменти на Барбара. Замисълът беше фантастичен и можеше да промени лицето на страната. Ако се реализираше — а Джордан изглеждаше убеден, че е невъзможно да се провали — вътрешността на американския голям град щеше да се превърне в жизненоважна икономическа основа, с високи цени на недвижимите имоти и щастливи и продуктивни жители. Щеше да се сложи край на урбанистичната безнадеждност, която задушаваше градовете още преди края на миналия век. Запуснатите квартали щяха да се превърнат в промишлени забележителности с условия за живот като в предградията. Нисшата класа щеше да се развие в процъфтяваща средна класа.

В случай, че проектът се реализираше, Джордан щеше да стане за националната икономика онова, което представляваше Мартин Лутър Кинг младши за расисткия морал, Ейбрахам Линкълн за Обединението и Рузвелт за бедните през време на депресията.

Но Джордан не го правеше за лична слава. Целта му бе да реализира една лична своя мечта, която Барбара не бе подозирала у него и всъщност не разбираше.

Тя щеше да възнегодува, че напоследък до такава степен е пренебрегната от съпруга си, ако всичко това не правеше Джордан толкова щастлив, толкова въодушевен. Дори тя се почувства заразена от ентусиазма му. Освен това той я караше да се гордее с него.

И все пак тя се притесняваше от продължителните му отсъствия. А и в обзелото го напоследък доволство имаше нещо, което Барбара, след като го познаваше толкова добре, не можеше да отдаде единствено на работата.

Тя чувстваше, че нещо не е наред.

Затова днес очакваше важна информация.

Нейната детективска агенция й бе докладвала, че Джордан се среща с една млада жена на име Джил Флеминг, административен помощник на Джесика Хайтауър. Барбара познаваше Джесика, както и всички останали в деловия свят, но изобщо не беше виждала или чувала за тази Флеминг. Нейният детектив я бе информирал, че Джордан се е запознал с момичето на срещата на високо равнище между водещите финансисти на „Лазаръс“ и „Хайтауър“. Вероятно там бяха поставили начало на връзката си.

Барбара бе поръчала детективът й да проучи всичко за Джил Флеминг, за положението й в „Хайтауър“, за отношенията й с Джесика, за миналото й. Освен това искаше да знае колко сериозно е увлечението на Джордан по тази млада жена.

Детективът, един от най-добрите в бранша, й беше изпратил два доклада с обяснението, че проучването на миналото на момичето все още е в ход. Колкото до това дали Джордан е осъществил интимна близост с нея, бе обещал да й представи доклада си същия този следобед.

Барбара изгаряше от нетърпение да го получи. Деликатният баланс, който поддържаше като съпруга на Джордан, беше мъчителен за нея, особено когато беше наясно, че той се среща с друга жена.

Тя успяваше да задържи Джордан, като му създаваше илюзията, че е абсолютно свободен в своя брак. Знаеше колко задължен се чувства той към нея за ролята й във възхода на корпорацията. Тя спази обещанието си като негова съпруга. Предостави му пълна свобода и успя да го убеди, че няма да моли за любовта му.

В същото време унищожаваше всяка своя съперница, която се опитваше да го прелъсти и да й го отнеме.

Досега задачата й се бе оказала относително елементарна. Повечето млади жени, които спираха погледа си на него, го набелязваха като цел заради парите и властта му. Джордан бе твърде чувствителен човек, за да се увлече по тях. В няколко случая тя трябваше да се намесва, за да се освободи от натрапниците. Джордан сякаш не забелязваше.

Веднъж обаче опасността се оказа твърде сериозна. Момичето работеше като дребен рекламен агент в Лонг Айлънд, на пръв поглед съвсем незначителна фигура, която едва ли би могла да предизвика интереса на изтъкната личност като Джордан. Но докладите на детективите, заедно със собствените й наблюдения върху Джордан по онова време, не оставиха никакво съмнение, че той е влюбен.

Барбара трябваше да прибегне до всевъзможни хитрости, за да намери начин да раздели завинаги Джордан от момичето. Цялата процедура й отне два месеца и бе истинско мъчение за нея. През цялото това време почти не мигна. Когато всичко свърши, се почувства толкова изтощена от битката, че й беше необходима близо седмица на легло, за да се възстанови, след като накрая бе извоювала победата си.

Но бе излязла победител, всичко останало нямаше значение.

От този ден нататък Джордан изглеждаше някак по-различен, по-тъжен. Стана по-вглъбен, сякаш бранеше и лекуваше дълбока вътрешна рана. Като влюбен човек.

Но Барбара успя да го успокои. И постепенно той се излекува. Сега отново бе заприличал на себе си — жизнерадостен и пълен с енергия. Но денят, в който той отново щеше да се влюби, я изпълваше с ужас. Затова го следеше неотклонно.

От снимките, които получи, се виждаше, че Флеминг е много привлекателна. За Джордан може би дори красива. В нея имаше нещо странно, беше като хамелеон и затова на всяка фотография изглеждаше различна. Вероятно това бе част от нейния чар, този неопределен, маскиран вид.

Чар ли бе онова, на което Джордан не можеше да устои? Това бе въпросът.

В лицето на Джесика Хайтауър Джил Флеминг имаше силна покровителка. Може би нямаше да бъде лесно да я сплаши и прогони.

Но Барбара щеше да се справи. Дори и ако трябваше да унищожи момичето. Наложеше ли се, би се изправила и срещу самата Джесика Хайтауър.

В края на краищата Барбара Консидайн също бе силна жена.

И целеустремена.

Беше четири часът, когато изпълнителната секретарка на Барбара плахо почука на вратата.

— Да? — извика Барбара.

— Куриер донесе този плик — уведоми я секретарката. — Няма никакви означения. Да го приема ли?

— Аз ще го взема. — Барбара грабна плика и затвори вратата под носа на секретарката си.

Пликът беше солидно запечатан и за да го отвори, тя трябваше да използва нож и машинката за отстраняване на телбод. Реши, че е от нейния детектив. Без съмнение това бе информацията, която чакаше.

Върху бюрото й се изсипаха куп листа.

Дъхът й секна. Документите не съдържаха информацията за Джил Флеминг, която очакваше. Това бе собственото й досие.

Имаше три отделни листа. Първият включваше поверителна информация от лекаря в Мексико Сити, който й бе направил аборта на шестнайсетгодишна възраст. Обзет от подозрения заради огромната сума, която му бе платена, той бе направил кръвна проба на умъртвения зародиш.

Към сведението от лекаря бе приложена изчерпателна информация от болницата за кръвта на Виктор Консидайн, изследвана нееднократно заради сърдечното му страдание.

Барбара бързо прозря смисъла на тези документи. Въз основа на данните, които съдържаха, можеше да се докаже, че бащата на нейното премахнато чрез аборт дете е бил Виктор Консидайн.

С треперещи ръце тя обърна листа.

Този път медицинските сведения бяха още по-ужасни. Анализът на лекарствата, които Виктор Консидайн бе вземал непосредствено преди да почине, беше сравнен с доклада на съдебния лекар във връзка с причината за смъртта. Неточностите и противоречията бяха подчертани и разтълкувани. Участието на талантлив, но анонимен патологоанатом бе очевидно.

Барбара беше пребледняла. Пое дълбоко въздух и обърна на последната страница.

Анализ на чаршафа, с който е било застлано леглото на Виктор Консидайн в нощта на смъртта му. Началото бе достатъчно, за да накара кръвта й да се смрази. За пореден път бележките бяха изчерпателни и абсолютно убедителни.

Към трите доклада бе прикрепено напечатано на машина писмо.

„Скъпа госпожо Лазаръс,

Вие сте убили баща си на 15 март 1972 година. Убили сте го, като сте преустановили даването на жизненонеобходими за него лекарства четирийсет и осем часа по-рано и във фаталната нощ сте ги заменили със солидна доза адреналин, причинила смъртта му в хода на сексуален акт с вас.

Достоверността на горепосочените твърдения може да бъде доказана чрез ексхумация на тялото на вашия баща. Фактът, че е имал сношение с вас в нощта на смъртта си, може да се докаже чрез химически анализ на телесните секрети върху чаршафа му.

Отдавнашната ви сексуална връзка с баща ви не беше тайна, госпожо Лазаръс. Неговите предохранителни мерки не се оказаха толкова резултатни, колкото той смяташе. Ние сме готови да представим свидетели, които знаят какво е ставало. Освен това имаме готовност да огласим изчерпателния анализ на кръвта на абортирания от вас зародиш на 3 септември 1959 година в Мексико Сити, когато сте били шестнайсетгодишна. Резултатите няма да бъдат ласкателни нито за вас, нито за паметта на Виктор Консидайн.

Вашият мотив за убийството на баща ви може много лесно да се изтъкне в съда. Влюбена в Джордан Лазаръс и помолена от него за помощ в усилието му да предотврати поглъщането на неговата корпорация, вие сте убили баща си и сте предложили на Лазаръс контрол върху корпорацията му, както и облагата от собствените ви корпоративни авоари. Така с един куршум вие убивате два заека, като си спечелвате съпруг и погребвате доказателството за вашия продължителен живот в кръвосмешение.

Не ни принуждавайте да разкриваме всички тези факти в съда, госпожо Лазаръс. Те несъмнено ще доведат до вашата гибел. Вместо това следвайте инструкциите ни, изложени в писмото. По този начин ще избегнете едно твърде дълго пребиваване в затвора.“

Барбара затвори очи. Вкочанените й ръце бяха отпуснати върху листата. Тя си даваше сметка, че някой трябва да е в огромно затруднение, за да се впусне да търси, и при това успешно, уязвимото място в миналото й. Някой интелигентен и решителен човек, който вече познава и разбира перверзния живот, превърнал Барбара в онова, което представляваше понастоящем.

Барбара се помъчи да разсъждава логично. Разполагаше ли е някакво оръжие срещу хората зад тази пратка? Можеше ли да им се противопостави?

Но в този момент дори инстинктът й на безмилостен боец, наследен от баща й, не бе в състояние да й помогне. Тя си даде сметка, че врагът зад тези ужасни доказателства бе открил нейната ахилесова пета. И този враг притежаваше оръжия, които можеха да бъдат използвани срещу нея публично, в съда.

Положението й беше безнадеждно. Защото дори и да се опиташе да отвърне на удара с армията от адвокати, които имаше на свое разположение, дори и да преживееше скандала, който неминуемо щеше да последва, Джордан щеше да разбере истината за нея. За нейното кръвосмешение с Виктор Консидайн, за кошмарното й минало — и за брака й със самия него.

А разбереше ли всичко това, Джордан вече нямаше да има същото отношение към нея. Уважението, нежността и жалостта, които го бяха привързали към нея през тези няколко безценни години, щяха да изчезнат. Той щеше да поиска свободата си и тя нямаше да е в състояние да му откаже.

Барбара насочи поглед към края на страницата, където бе записано изискването на изнудвачите. В началото то я учуди, тъй като й се стори твърде елементарно, такава незначителна жертва в сравнение с огромната й вина.

После осъзна, че и в този случай изнудвачът бе много преди нея и се усмихна скръбно.

Това беше краят.

Все още седеше на бюрото си със затворени очи, когато секретарката позвъни отново.

— Какво има? — попита Барбара, натискайки копчето на интеркома.

— Нова пратка за вас — уведоми я секретарката.

Барбара си спомни, че очаква доклада на детектива.

— Дай ми я.

Секретарката донесе един дебел кафяв плик и щом видя погледа на работодателката си, го остави на бюрото и побърза да напусне кабинета.

Барбара вяло отвори плика. Вътре имаше само един лист. В горната част бе изписано наименованието на нейната детективска агенция. Следваше кратък текст.

„Скъпа госпожо Лазаръс,

До този момент не сме намерили доказателства за интимна връзка между господин Лазаръс и госпожица Флеминг. Техните социални контакти са се ограничили с няколко съвместни обеда и една следобедна разходка с яхта. Госпожица Флеминг е много близка с Джесика Хайтауър. Имаме сериозни основания да подозираме хомосексуални отношения между двете жени и при нужда ще се опитаме да го документираме. Нашето заключение е, че на този етап не съществуват основания да се твърди, че вашият съпруг и госпожица Флеминг са в любовни отношения.

И подпис:

Детективска агенция «Анспач & Кейтс»

Отговорен детектив Калвин Уедърс“