Елизабет Гейдж
Интимно (12)

11

Чикаго

Лесли се превърна в местна звезда в „Огълви, Торп и Оуънс“.

От момента на триумфалния и изненадващ удар, нанесен с проекта й за „Орора Лайфстайлс“, всички на новото й работно място я гледаха като някакво чудо.

Успехът й донесе повишение в длъжност — помощник-отговорник по поръчките, порядъчно увеличение на заплатата и комбинация от уважение, завист и възхищение от страна на останалите административни рекламни деятели, които бяха изумени от творческото й виждане и инициативността й и същевременно раздразнени от младостта и красотата й.

Лесли с учудване и разочарование откри, че упоритият труд не й носи дружелюбно отношение от страна на останалите й колеги в администрацията. Повечето от по-възрастните се държаха доста студено и я отбягваха по коридорите на „Огълви, Торп“. Някои се отнасяха с нея с неприкрито снизхождение и само един-двама си направиха труда да я поздравят за успеха.

Някои от по-младите мъже започнаха да я канят на срещи. Тя прие няколко покани, но с погнуса откри, че изблиците им на възхищение от административните й способности водеха неизбежно до несръчни борби за надмощие от най-долен тип. Когато се убеди в това, тя твърдо реши да избягва каквито и да било контакти с колегите си извън работа. Случилото се по-скоро я забавляваше, отколкото да я наранява, но под приветливото й приятелско поведение започна да се крие непрестанно растяща самота.

Сега тя работеше по десет-дванайсет часа на ден. При всеки нов успех й възлагаха някоя нова поръчка. Компанията, силно впечатлена от способностите й, се опитваше да измъкне колкото може повече от нея и вероятно я предизвикваше да покаже и останалите си скрити заложби.

Понякога Лесли се изкушаваше да откаже извънредната работа и да протестира в лицето на Бъд Оуънс за това, че си позволява да я натоварва толкова. Но някак си подсъзнателно чувстваше, че Бъд само чака подобно оплакване от нейна страна. Затова тя умишлено мълчеше, работеше още по-упорито и носеше на агенцията успех след успех. Въпреки хладното отношение на големите началници, славата й на най-способната в „Огълви, Торп“ нарастваше с всеки изминал месец.

През тези първи месеци на усилена работа тя успя само веднъж да се върне вкъщи, за да види баща си, и то едва за един уикенд. Почивката и близостта с него й бяха приятни, но вече я обземаше особеното чувство, че миналото й някак постепенно избледнява и става по-маловажно за нея. Сякаш времето и собственото й развитие я отделяха от родния й град. Семейните приятели и съседите, с които се срещаше, й се струваха някак провинциални и потънали в ежедневието си, откъснати от външния действен и пълен с предизвикателства свят, на който тя сега принадлежеше.

Баща й виждаше това и ласкаво създаваше условия за нов тип отношения между тях, в които Лесли можеше да се чувства все по-независима и същевременно да продължава да разчита на подкрепата му. Даваше си сметка, че сега тя е много по-космополитна личност от него. Постиженията й вече далеч надминаваха всичко, което той бе направил или мечтал да направи в живота си. Но тя все още се нуждаеше от любов и разбиране и той инстинктивно й ги даваше. И така, двамата се опитаха да извлекат колкото могат повече от краткото си време заедно, а тя продължи да му телефонира от Чикаго поне веднъж седмично, като пълнеше ушите му с новини от работата си и му показваше, че цялото й минало, с всичките му радости и болки, е свързано с него.

Лесли се крепеше на ръба между миналото и бъдещето си. Упоритият й труд я водеше напред, към нови предизвикателства и нови победи. Това бе странно състояние, понеже самоличността й оставаше някъде назад. Ако не бяха енергията и интелектът, които й позволяваха да се справя с лекота с множеството нови и заплетени задачи, които й поставяха, тя щеше да се чувства опасно объркана. Затова поне за момента Лесли изцяло се бе отдала на работата си и чувството й за собствено „аз“ бе неразделно от служебните й постижения.

През един напрегнат понеделник в началото на октомври Лесли се бореше с необичайно натоварената си програма. Беше се срещнала сутринта с нов клиент и тъкмо излизаше с Бъд Оуънс и двама други големци от делови обяд, по време на който трябваше да представя сложна и скъпа рекламна кампания. Вече й ставаше ясно, че до късно вечерта ще трябва да работи над художественото оформление, което не бе успяла да довърши предната нощ. Седмицата се открояваше като доста тежка.

Тя бързаше към асансьора, погълната от мисли за предстоящия следобед, и неусетно се блъсна в някой, който тъкмо излизаше от него. Усети остра болка в челото. Куфарчето й падна на пода и се отвори. От него във всички посоки се разпръснаха бележки, планове и скици.

— Ужасно съжалявам! — разнесе се плътен мъжки глас. — Ударихте ли се?

Тя опипа челото си. Мястото я болеше, но явно нямаше нищо сериозно.

Мъжът вече се навеждаше, за да й помогне да събере разхвърляните книжа. Тя заподрежда набързо материалите си и не забеляза кога вратата на асансьора се затвори.

— Аз бях виновен — каза той. — Не гледах накъде вървя.

— Не, аз бях виновна — твърдо го поправи Лесли. — Бях закъсняла от обед и бързах. Много извинявайте…

Изправиха се почти едновременно. Ръцете им бяха пълни с книжа и скици. Мъжът бе висок, облечен в тъмен костюм. Лесли забеляза най-напред очите му. Бяха тъмни и много красиви. Гледаха я загрижено и с лека нотка на забава.

Следващото нещо, което забеляза, бе червенината на брадата му — там, където се бяха сблъскали. Слава богу, нямаше кръв, но ударът в челото й явно си го биваше.

После около проницателните очи и червенината добиха форма и останалите му черти. Веждите му бяха тъмни и леко закачливи, бузите — загорели, долната челюст — квадратна, вратът — много як. Беше висок поне метър и осемдесети пет и доста едър. Усмихваше й се с нескрито възхищение.

— Невъзможно е да сте виновна вие! Имате вид на дама, която е у дома си и знае къде отива. А аз тук съм чужденец.

Лесли не отвърна. Очите му я галеха някак прекалено вещо. Това й се стори доста самонадеяно, затова не отвърна на усмивката му.

— Е, след като установихме това, смятам, че мога да ви попитам за някои указания. Опитвам се да намеря стаята на Остин Бейли, но досега нямам много късмет.

— Остин Бейли? — повтори Лесли. — Той е във финансов отдел. Последният етаж, на края на коридора. Не съм сигурна в номера на стаята…

— Това ми е достатъчно — отвърна непознатият. — Благодаря ви. И извинявайте за злополуката.

— Да… извинявайте… — Лесли нетърпеливо натискаше копчето на асансьора. Искаше да се махне оттук и да си върши работата.

Докато чакаха асансьора, и двамата мълчаха. Лесли бързо пъхаше материалите в куфарчето си. Чувстваше как непознатият я оглежда със същото забавно пламъче в очите. Чувстваше се неудобно и с нетърпение очакваше да дойде асансьорът.

— Сигурна ли сте, че ви няма нищо? — попита той, очевидно доволен от принудителния им престой заедно.

— Да! — отвърна Лесли. — А вие?

— Както си бях и преди — каза той.

Най-после асансьорът пристигна и от него излязоха забързано пет-шест души. Лесли и непознатият влязоха. Лесли се протегна, за да натисне копчето на своя етаж, но неговата ръка я изпревари и за миг пръстите им се докоснаха.

— На кой етаж сте вие? — попита той и натисна „шести“ за себе си.

— Четвърти — отвърна тя. Още усещаше парването от докосването на ръката му.

Асансьорът сякаш пълзеше нагоре. Когато стигна до четвъртия етаж, Лесли погледна безизразно към непознатия и тръгна бързо към стаята си.

 

 

Следобедната среща се оказа по-трудна, отколкото Лесли предполагаше. Клиентът — производител на полуготови храни, категорично отказваше рекламната кампания, над която Лесли толкова се бе мъчила през последния месец, въпреки че на първата среща подкрепяше възторжено идеята й. Възраженията му бяха почти безсмислени и Лесли не можеше да разбере какви промени в концепцията очаква от нея.

Срещата приключи след множество безплодни спорове. Лесли вече се чувстваше изморена и с нетърпение чакаше да се върне вкъщи и да вземе топла вана, преди да продължи с недовършения проект. Искаше й се да е петък. Оставащите до края на седмицата дни заплашително я дебнеха като минно поле, пълно с неизвестност.

Тя тръгна с асансьора надолу, натоварена с куфарчето си и с две дебели папки. Когато вратите се отвориха на партера, тръгна бързо да излиза и се блъсна в някого. Когато го видя, на лицето й се изписа смущение.

— Пак се срещнахме.

В коридора стоеше непознатият от обедната почивка и й се усмихваше. За свой най-голям ужас тя забеляза, че на брадата му — точно където го беше блъснала с чело, имаше лека превръзка.

— О… да — отвърна, опитвайки се да си наложи същия израз на хладно безразличие както преди. Но когато погледна красивото му лице, изведнъж си даде сметка, че целия следобед неволно се е сещала за него. Мъчеше се да мисли за работата си, но тъмните очи на непознатия я следваха изпитателно през всичкото време.

— Все още ли сте добре? — попита я той. — Не ви ли се вие свят от удара?

Тя поклати глава.

— След като съдбата е решила да ни сблъсква — започна той, — поне да знаем с кого се сблъскваме. Аз се казвам Тони Доранс. Районен директор по продажбите в „Прайс Дейвис“, Атланта. Приятно ми е да се запознаем.

— Лесли Чембърлейн — каза тя. — Работя тук като отговорник по поръчките.

— Радвам се, че се запознахме, Лесли.

Двамата замълчаха. Служещите от „Огълви, Торп“ минаваха край тях и се отправяха към паркинга. Лесли се чувстваше като парализирана от настойчивия поглед на непознатия. Черните му очи я хипнотизираха. Смееха се, но в тях имаше и друго — нещо ужасно вещо и свойско, което я изучаваше цялата. Искаше да избяга от него, но нещо я караше да стои като закована. Обля я вълна от умора. Дори не можеше да превъзмогне този поглед, който ги свързваше в едно.

— Е, след като на практика два пъти ви раних, смятам, че не можем повече да се борим със съдбата. Трябвало е да се срещнем — нека го направим на приятелска основа. Ще вечеряте ли с мен?

Лесли отново се опита да си наложи хладна усмивка, която някак не се получаваше.

— Няма да мога, заета съм. Но ви благодаря за поканата.

— И аз съм зает — каза той. — Трябва да вечерям с двама от колегите ви горе. Но няма да ми е трудно да им кажа, че съм се наранил на излизане от асансьора — той посочи към брадата си — и съм възпрепятстван. Вие с кого ще вечеряте?

Тя гледаше към превръзката като омагьосана. Значи тя бе направила това. Всъщност му бе причинила болка. Белегът от удареното някак странно контрастираше със загорялото му лице и го правеше още по-привлекателен.

— Аз… имам работа — каза тя. Не можеше да го излъже, както й се искаше. — Просто няма как.

— Работата не може ли да почака поне един час? — попита той. — Няма да ви отнеме много време.

— Не може — твърдо каза тя. — Но все пак ви благодаря за поканата.

— Нека поне ви изпратя до колата — настоя той.

Тя не знаеше как да се отърве от него и тръгна към паркинга. Той вървеше до нея, без да говори. Крачките му бяха два пъти по-големи от нейните. Тя се чувстваше малка и някак смешна от това, че трябва да го догонва.

Когато стигнаха до колата, мълчанието му вече я потискаше. Не знаеше как да се отърве от него.

— Фолксваген — отбеляза той, оглеждайки малката кола. — Добра е. Сигурно харчи малко.

Тя държеше ключа си в ръка. Преди да го пъхне в ключалката, се обърна към него и каза:

— Знаете ли, господин… как беше името ви?

— Доранс — каза той. — Може да ме наричате Тони.

— Знаете ли, господин Доранс, много сте мил, че ме изпратихте до колата, освен това много съжалявам за това, че ви ударих брадата. Но ако нямате нищо против, аз трябва да тръгвам. Не може ли просто да си кажем довиждане?

Говореше твърдо, но в гласа й се долавяха умолителни нотки, които не му убягнаха.

— Не мога просто така да ви пусна — каза той. — Как да го направя! Толкова сте сладка…

Лесли не очакваше това. Погледът му се беше променил. Беше открит и ласкав и някак тъжен.

— Не ме напускайте така изведнъж! — каза той. — Така неочаквано ви срещнах! Сякаш от днес светът стана друг за мен! Какво ще правя, ако избягате като Пепеляшка?

Тя мълчеше.

— Не идвам често тук — продължи той. — Този път се случи така, понеже човекът, който идва обикновено, е болен. Просто правя услуга на шефа. Може да минат месеци, преди да дойда отново.

Изглеждаше покрусен.

— Не ме осъждайте да се върна вкъщи сам и три месеца да мисля за вас всяка нощ, без дори да си спомням усмивката ви!

Тя продължаваше да мълчи.

— Само за вечеря? — замоли се той. — За един час. Този час ще ми стигне за дълго, Лесли!

Тя го погледна. Името й, произнесено от него, звучеше толкова гальовно, че дори смелостта му не й се струваше вече толкова неуместна.

— Моля ви! — настояваше той.

— Добре! — отстъпи най-после тя с въздишка. — Но само за един час. Наистина имам да работя.

— Разбира се! — усмихна се той и я поведе към колата си.

Заведе я в един тих ресторант в Линкълн Парк, където спокойното сервиране съвсем не обещаваше вечерята да свърши за един час.

А Лесли и без това някак си не искаше да свършва. Понеже по време на тази вечеря й се случи нещо съвсем ново и непознато.

Тони Доранс говореше за себе си без затруднение. Произхождаше от бедно семейство, досущ като това на Лесли, но се беше развил другояче. Докато Лесли бе сдържана и предпазлива, той бе весел и дръзко самоуверен. Тези черти се проявяваха във всяка негова дума, във всяка постъпка. Беше забравил за миналото си, следвал, а после заемал поредица от постове, преди да стане отговорен административен началник в „Прайс Дейвис“, една от най-известните фирми за комуникации в страната. Каза й, че го готвели за заместник-генерален директор по маркетинг, но не му харесвала идеята да седи закован зад бюрото. Сега пътувал из целия свят и това страшно му допадало.

— Не съм роден за събрания на дирекционни съвети и фирмен живот. Искам да си върша работата и да си живея живота както си знам!

— Разбирам ви много добре — кимна Лесли.

Той я слушаше с особено внимание и не я изпускаше от очи, когато тя накратко му разказа за упорития си труд по време на следването, за интервюто с Бъд Оуънс и ударът с „Орора Лайфстайлс“, донесъл й сегашната високоотговорна работа.

— Това е необикновено интересно! — възкликна Тони Доранс. — Не ти е било леко, и емоционално, и материално. Но си успяла да преодолееш всичко. Ти си истински борец. Започвам да се чувствам неловко в присъствието на такъв сериозен човек като теб! — усмихна се той добродушно.

— Напротив — каза Лесли, която подозираше, че под необузданата външност на Тони Доранс се крие дълбоко сериозна личност.

— Вижда се, че уважавате себе си — поде отново той. — Не оставяте другите да ви се бъркат.

Тя не отвърна. Знаеше, че е прав.

— И дълбоко в себе си сте търпелива — продължаваше той.

— Не се задоволявате с второкачествени неща. Чакате да се случи нещо истинско.

Думите му се струваха странни на Лесли. Питаше се дали зад ласкателствата му се крие някакъв умисъл.

— Но междувременно се чувствате самотна. Подбирате приятелите си внимателно. Толкова внимателно, сигурен съм в това, че нямате много приятели.

Тя мълчеше. Беше отгатнал много точно. Наистина единственият й неуспех, откакто работеше, бе в липсата на хора около нея. Не само че нямаше любов, нямаше дори и близки приятели. Работата отнемаше цялото й време, всичката й енергия.

— А вие? — отклони въпроса му тя.

— О, аз имам много приятели. Безброй. Аз съм голям колекционер на приятели. Но нито един от тях не ми е близък. Това е нормално за човек като мен. С колкото повече хора се познаваш, толкова по-самотен се чувстваш.

Дълго седяха, без да проговорят. Лесли въртеше винената чаша в ръката си. Чувстваше погледа му и не знаеше какво да каже.

Тони пръв наруши мълчанието.

— Вие сте изключително красива.

Тя почервеня.

— Благодаря за комплимента! След днешния ужасен ден се чувствам толкова мръсна и раздърпана!

— Нямам предвид това. Не е лицето ви, въпреки че е много красиво. Нито пък тялото ви, въпреки че то също е невероятно. Говоря за очите ви. За начина, по който се държите. Толкова сте необикновена! Веднага го забелязах, още там, пред асансьора! — Той се засмя и добави: — В краткия миг, преди да ми разцепите брадата!

Лесли мълчеше. Казваше си, че Тони Доранс е определено най-красивият мъж, който е виждала в живота си. И красотата му се криеше не само в загорялото, изсечено лице или в силното му тяло. В него имаше нещо диво и сдържано, съчетано с дълбоко вътрешно самообладание, каквото на нея винаги й липсваше. Защо да го отрича, всичко това го правеше много привлекателен и секси.

В този момент Лесли се почувства слаба. Искаше колкото може по-скоро да си тръгне оттук, далеч от него.

А същевременно й се искаше вечерта никога да не свършва.

— Вижте колко е часът — обади се той. — Пресрочихме определеното време. Това означава ли, че каляската ще се превърне в тиква?

— Това означава, че трябва да тръгвам — усмихна се Лесли.

— Благодаря за вечерята и за приятния разговор.

Той мълчаливо я отведе до колата и я откара обратно на паркинга пред „Огълви Торп“. Отвори й вратата и я изчака в тъмното да извади ключовете си.

— Тази вечер трябва да си замина. Дълго време няма да имам път насам, поне официално. Но другия четвъртък ще летя за Денвър, имам една конференция. — Той се протегна и хвана ръката й, сякаш за да си вземе сбогом, но я задържа нежно в своята. — Бих могъл на връщане в петък вечерта да се отбия тук. Какво ще кажеш?

Тя го погледна. Очите й бяха объркани. Той се усмихна, докосна брадичката й и преди тя да е успяла да го спре, придърпа главата й към себе си.

Целувката му премахна в нея някаква преграда, за чието съществувание тя дори не подозираше. Никой никога не я беше целувал така. Чувстваше се размекната, без никаква воля, умът й се замъгляваше и по цялото й тяло се разнасяха мощни вълни. Ръцете й, движени от някаква вътрешна сила, обгръщаха раменете му, после врата му. Тялото й самичко му изпращаше чувствени послания, а мисълта й оставаше някъде далеч назад.

Той страстно, но сдържано я притискаше в обятията си. Точно тази сдържаност, овладяла пламенното му желание, я влудяваше повече от всичко. Той явно се познаваше много по-добре, отколкото Лесли познаваше себе си.

Целувката им продължи дълго, после двамата бавно се разделиха. Тя още чувстваше устните му — като еликсир. Ръцете й още обвиваха врата му.

— Искаш ли да се срещнем пак тук? — попита той. — Така ще имам чувството, че седмицата, която е пред нас, изобщо не е съществувала. Все едно, че изобщо не сме се разделяли. Искаш ли?

Още замаяна в обятията му и неспособна да скрие огънчето на желанието в очите си, Лесли кимна.

— В пет часа, става ли? Веднага след работа?

— В шест часа — поклати глава с усмивка тя и докосна превързаната му брада. — Аз работя до късно.

— Добре тогава, шест часа.

Той й отвори вратата на колата. Тя влезе, запали двигателя и отвори прозореца.

— Лесли, ще ми липсваш.

И се наведе да я целуне отново. Тя усети ръката му на бузата си. В устата й бе езикът му, силен и близък. Пръстите й трепереха на волана.

Тя потегли. Той стоеше зад нея и се сливаше с мрака, само сянката му продължи да се откроява на светлината на паркинга. Лицето му не се виждаше. Останаха й само високият му силует и споменът за усмивката му.

Лесли затвори прозореца. Вече знаеше, че следния петък ще бъде негова.

Знаеше и още нещо: че той ще й бъде първият.