Сара Дън
Голямата любов (9)

Девета глава

Нагласената среща с Боб щеше да се състои в един италиански ресторант във вторник вечер след работа. Съзрях го още с влизането си. Плешивецът, който седеше на бара. Той си плати питието и седнахме на една маса.

— На колко си години? — поинтересува се Боб. — Нали нямаш нищо против, че питам?

— На трийсет и две — отговорих. — И не, нямам нищо против. А ти на колко си?

— На четиридесет и шест.

— На четиридесет и шест?

— Да — отвърна Боб.

— О! — пророних.

— Какво?

— Нищо — отвърнах. — Просто съм изненадана, че Бони не ми спомена за разликата във възрастта.

— Не смятам, че това е голяма разлика във възрастта — каза Боб.

— Не смяташ, че четиринайсет години е голяма разлика?

— Не, всъщност не.

— Кога за последен път си излизал с шейсетгодишна жена?

Боб се облегна назад и ме погледна с притворени очи по начин, който съм сигурна, че смяташе за особено прелъстителен.

— Лари ми каза, че може да се окажеш беля.

— Какво ти е казал?

— Не си спомням точно. Просто останах с впечатлението, че може да се окажеш беля — отговори Боб. — Възрастта ми притеснява ли те?

— Ами да, малко.

— Защо?

— Защото някой ден, когато стана на четиридесет, може би ще искам да излизам с мъже, които да са на четиридесет и шест, необвързани и лекари, но няма да мога, защото те ще излизат с трийсет и две годишни жени с по-свежи яйчници.

— От физиологична гледна точка, трийсет и две годишните яйчници не са чак толкова свежи — рече Боб с онзи медицински тон, който понякога придобиват лекарите. — Идеята, че трийсет и пет е крайният срок, до голяма степен е мит. Наистина от трийсет и пет годишна възраст нататък самата плодовитост спада драматично, но статистически значимо повишаване на хромозомните отклонения започват да се наблюдават доста по-рано.

— Колко по-рано? — попитах.

— От двайсет и осем, двайсет и девет годишна възраст. Ако бях жена, щях да родя всичките си деца преди трийсет. Това не е много популярно мнение днес, но е научно обосновано.

Умълчахме се.

— Не можеш да водиш такива разговори с жена, с която си излязъл на среща — казах накрая.

— И защо? — попита Боб.

— Защото… Защото ти забранявам.

Той се засмя.

— Забраняваш ми?

— Да — отвърнах. — Като човешко същество, което е принудено да дели тази планета с теб, ти забранявам да водиш повече този разговор с жени, с които излизаш на среща.

— Не бих го водил, ако беше по-възрастна. Повярвай ми. Често ми уреждат срещи с трийсет и пет годишни жени и аз никога не им го споменавам — рече Боб. — Искам да кажа, неангажираната трийсет и пет годишна жена ме поглежда и си мисли: „Ето шанса ми да родя бебе преди крайния срок и да намаля драстично риска си от рак на гърдата“.

„Може би трябва да го замеря с нещо — помислих си. — Например с едно от тези препечени хлебчета. Просто да му го запратя в лицето.“

— Наскоро четох една интересна статия — продължи той. — В нея се казваше, че жените над четиридесет, които не могат да заченат, не бива да се притесняват, защото науката напредва толкова бързо, че трябва само да почакат двайсет години и ще родят след шейсетата си година.

„Край“, помислих си, вдигнах хлебчето и го запратих по него. То отскочи от дясното му слепоочие, приземи се на пода и се търкулна под съседната маса. Боб остана безмълвен няколко секунди, после се разсмя. Явно имаше много по-добро чувство за хумор, отколкото бях очаквала. Кикотеше се, сякаш да го ударят с парче хляб по главата е най-забавното нещо, което някога му се е случвало.

— Хей, ама това е страхотно. Направо страхотно. Повечето момичета не биха го направили. Имам предвид, да замерят с храна човека, с когото са им уредили среща.

— За пръв път ми е — казах.

— Все едно. Не се притеснявай. На четиридесет няма да ти се налага да ходиш по срещи.

— Откъде знаеш?

— Просто знам — рече Боб. — Познавам пазара.

Много неща ме тревожеха в тази среща и докато седях и слушах как Боб ми обяснява какво не е наред с жените, които още са на „пазара“, усетих, че полагам неистови усилия да напипам същността на притесненията си. Накрая успях. Боб смяташе, че той ще е премията. Нямаше значение, че е с четиринайсет години по-голям от мен. Нямаше значение, че е скучен, че няма един косъм на главата си или дори, че върхът на носа му мърдаше съвсем лекичко всеки път, когато горната му устна докосваше долната. Той въпреки всичко трябваше да е премията. И не искам да прозвучи, сякаш не съм имала нищо общо — по едно време установих, че и аз го смятам за премията! Дори не го харесвах, но въпреки това смятах, че той ще е премията. И за да не си помислите, че е било заради професията му, ще ви кажа, че свързвам желанието да се омъжиш за лекар с един особен вид буржоазно мислене, от което като по чудо съм била пощадена, така че не бе заради това. А заради нещо още по-лошо. За мен той представляваше стол. Животът бе като игра на музикални столове и по някакъв начин и за двама ни беше ясно, че когато музиката спре, все някоя ще седне на него, а аз като нищо ще остана да стърча.

Играх си с тази идея до края на вечерта, прехвърлях я в главата си, опитвах се да я погледна от всеки възможен ъгъл и така постепенно ми просветна каква е всъщност, а именно — съвсем нелепа. Ако някой в тази среща е столът, реших накрая, то това съм аз. Аз съм столът. Беше ми приятно постепенно да се превръщам в стола. Даже сега се питам дали един определен тип мъже не се чувстват точно така всеки път, когато излязат с жена, която стои по-долу от Кристи Търлингтън по външност. Нямам представа как се развиват нещата, ако единият на срещата изглежда като Кристи Търлингтън — със сигурност в такива случаи важат съвсем други правила — но ако има нещо, което да ме интересува по-малко от проблемите на невероятно красивите жени, това са проблемите на мъжете, които искат да излизат с невероятно красиви жени. И така, до края на вечерята седях с Боб, заливана от приятното усещане, че съм столът, което в този момент достигаше опасна близост със здравословното самоуважение, макар сега да виждам, че изобщо не го е достигнало. Сега ми е ясно: фактът, че съм обърнала нещата с главата надолу, не означава нищо повече от това — просто бях обърнала нещата с главата надолу. И все пак в онзи момент ми беше хубаво. Ще ви излъжа, ако кажа обратното.

Бях потънала в мислите си и едва по средата на десерта осъзнах, че през цялата среща съм била напълно и необичайно мълчалива. Толкова мълчалива, че не можех да се позная. Дори не усещах онова, което винаги усещам на уговорени от други хора срещи (ходила съм само на две такива в живота си, но ясно си спомням, че и на двете имах това усещане) — опитваш се да накараш другия да си падне по теб само за да убедиш човека, който ти е уговорил срещата, че си привлекателна. Но майната му, рекох си, когато погледнах Боб, който бръщолевеше за дела си от времето за ползване на една къща на Мауи^[1] и върхът на носа му се спускаше надолу при всяка дума, съдържаща б, м или п. Аз съм привлекателна. Аз съм столът!

Боб сякаш не забелязваше колко съм се умълчала. Той плати сметката и тръгнахме по Уолнът Стрийт да ме изпрати до дома. Когато стигнахме Ритънхаус Скуеър, го прекосихме и доближихме осветения фонтан в средата. Изглеждаше страшно красиво.

— Вярваш ли в любовта? — попита Боб.

— Моля?

— Вярваш ли в любовта? — повтори той.

— Разбира се, че вярвам.

— Не, помисли си хубаво.

— Всеки вярва в любовта — казах аз.

— Всеки смята, че вярва в любовта — възрази Боб. — Но ако това беше истина, нещата щяха да стоят доста по-различно.

Започнах да се тревожа до какво ще ни доведе всичко това. Веднъж имах една ужасна първа среща с тип, който, след като му казах, че искам вече да се прибирам, се пресегна през масата, улови ръката ми и каза: „Ако ще имаме проблеми, да ги започваме“. Може би новият ми едва загатнат чар беше по-силен, отколкото си мислех.

— Струва ми се, трябва да ти кажа, че няма да ти се обадя повече — осведоми ме Боб, когато стигнахме до входната ми врата.

Или може би не беше.

— На този етап от живота си искам да съм честен с жените, които излизам. Лично мое решение.

— Много мило от твоя страна — казах.

— Благодаря — отвърна Боб. — Затова го правя.

Отворих вратата на входа, влязох вътре и се обърнах към него.

— Струва ми се, трябва да ти кажа, че ако ми се беше обадил, щях да изчакам две седмици, преди да ти се обадя, да го направя в момент, когато съм сигурна, че си на работа, и да обясня мъгляво и неубедително на телефонния секретар колко съм заета и как ще ти се обадя веднага щом ми остане време да си поема дъх. И това никога нямаше да стане. Искам да кажа, да си поема дъх.

Сетне се усмихнах невинно и му затворих вратата под носа.

 

 

Десет минути по-късно телефонът ми звънна.

— Как мина срещата?

Беше Хенри.

— С думи не може да се опише — отговорих.

— Опиши най-хубавия и най-лошия момент.

— Ами — рекох, — трябваше да го замеря с хлебче по главата, за да го накарам да млъкне.

Той се засмя.

— А най-хубавият момент?

— Нямаше такъв — отвърнах.

— Хайде, стига. Все трябва да е имало нещо.

Този момент е най-хубавият.

— Сьомгата не беше лоша — казах.

— Е, поне си хапнала хубава риба — засмя се Хенри. — Мога ли да се отбия при теб?

— Сега ли? — Погледнах часовника на стената в кухнята. Минаваше единайсет.

— Наблизо съм — рече Хенри. — На един уличен автомат. Застанал съм до огромен гюм за смет с катинар. Сигурно са го сложили, за да не може боклукът да избяга.

— Не знам — казах.

— Ето какво ти предлагам. Сега ще се направя, че си ме отрязала, а сетне ще цъфна на вратата ти. Тогава ще постъпиш, както решиш.

Линията прекъсна и аз затанцувах из кухнята.

Същата вечер, след като правихме секс, го почувствах толкова близък, че водихме един от онези разговори, по време на които имаш чувството, че вече няма смисъл да криеш каквото и да било, просто си се отдала напълно на другия човек и ти се иска да тичаш из апартамента, да отваряш чекмеджета и гардероби, да измъкваш какви ли не срамни неща, да ги подреждаш върху леглото и да крещиш: „Виж това! И това! Но въпреки всичко ме обичай!“

— Обещай, че няма да ми се смееш — казах.

— Обещавам.

— Трима.

Той прихна.

— Извинявай, само че… трима? — рече Хенри, подпря глава на дланта си и ме погледна с почти научен интерес. — На колко си години?

— На трийсет и две.

— Това прави по един на десетилетие.

— На десет не съм правила секс.

— Очевидно не.

— Е, това проблем ли е за теб? — попитах.

— Не мисля. Даже звучи някак симпатично — отвърна той. — Изведнъж усещам странното желание да те целуна по челото.

Сетне се наведе и ме целуна по челото.

— Разкажи ми за тях — рече той.

— За кого?

— За Великата тройка.

Погледнах го мълчаливо.

— Почакай малко — каза Хенри. — Да не би аз да съм номер три?

— Не ти ли го казах току-що?

— Помислих си, че съм номер четири. Стори ми се, че имаш предвид трима без мен.

— Ти си номер трети.

— О, боже, това е, това е… трагично. Точно трагично. Истинска трагедия. Ти си цяла хуманитарна криза.

— Не биваше да ти казвам.

— Не. Правилно постъпи, дето ми каза. Просто имам чувството, че трябваше да се представя по-добре. Като за шестица.

— Нима това не беше за шестица?

— Не знам какво беше — рече Хенри. — Беше добре като за един леко пиян тип, обадил се от уличен автомат. А ти заслужаваш нещо повече.

— Следващия път — казах.

Хенри се претърколи и седна.

— Абсолютно ясно е, че повече не можеш да спиш с мен. Тази затвореност няма да те доведе доникъде. Трябва да хванеш телефона още щом изляза оттук. За нула време ще стигнеш една съвсем свястна бройка.

— А коя бройка е свястна? — попитах. — Имам предвид в днешни времена, за жена на моята възраст.

— Девет — отговори Хенри.

— Девет?

— Очевидно за всичките жени, с които съм спал, съм бил някъде номер девети — рече Хенри.

— Наистина ли?

— Всъщност, като се замисля, винаги съм номер девети — отбеляза той. — Сигурно са ме лъгали, мърлите му с мърли.

Той стана и тръгна към банята.

— Не ме питай с колко жени съм спал, защото ще бъда принуден да те излъжа — извика оттам. — Тук работим с безпрецедентно количество честност и бих искал да остане така възможно най-дълго.

— Добре — отвърнах.

— Хубаво.

„Три — чух го след малко да си мърмори. — Боже господи!“