Сара Дън
Голямата любов (7)

Седма глава

Може би си мислите, че скочих в леглото с Хенри твърде бързо за човек, който е влюбен в някой друг. Не зная. Искам да кажа, и аз самата смятам, че скочих прекалено бързо в леглото с него, така че имам представа какво може да си мислите. Трябва, струва ми се, да отбележа, че всичко това е крайно нехарактерно за мен. Като се замисля, толкова нехарактерно, че нищо чудно да е направило пълно завъртане и да е станало характерно. Един от най-големите проблеми, които идват от религиозно възпитание като моето е, че става безкрайно трудно да разбереш кои страни са твои и кои не. Именно там неизбежно удряше на камък моята единайсетгодишна терапия по тринайсет долара на час. Когато се изправях пред морална дилема, терапевтът, при когото ходех в момента, казваше: „Довери се на себе си“. Това е мантрата. Довери се на себе си. Довери се на себе си. А аз седях там, на някой от оранжевите пластмасови столове и се мъчех да го приложа, наистина се мъчех, но винаги стигах до факта, че единственото, което съм научила в църквата е, че не мога да имам доверие на себе си.

Никак не искам да съм от онези, които обвиняват църквата за объркването на живота си. Съзнавам, че за човек, който не би искал да го прави, може би изглежда, сякаш го правя прекалено често, но чувствам, че останалата част от света с удоволствие напада евангелистите, та няма нужда да се движа със стадото. Искам да кажа, че със сигурност малко долнопробна откаченост по отношение на секса не е висока цена за това да изживееш живота си с непоклатимото убеждение, че накрая ще отидеш в рая. Но проблемът в израстването с един силно поляризиран, дуалистичен възглед за света е, че ако някога решиш да правиш нещата по свой начин ти остават единствено лошите страни. Първото, което си помислих вечерта, когато бяхме поканили гости, не беше, както май ви казах, че пръстенът може би е бил грешка. Това беше втората ми мисъл. Първото, което ми мина през ума, беше: „Значи така е решил да ме накаже Бог“. Сякаш Бог бе отделил малко време от препълнения си график, според който трябва да спасява жертви на наводнения от покриви и да затваря дупки в сърцата на новородени, и е решил да ме накаже, като накара Том да излезе за горчица и повече да не се върне. И съзнавам, че говоря твърде прозаично, твърде буквално за нещо, което, ако изобщо съществува, съществува в една метафизична реалност, но това е друга черта на евангелистите. Ние сме твърде буквални. Само се опитай да кажеш на някой евангелист, че понякога символът си е просто символ, и ще разбереш какво имам предвид.

Гил Хомосексуалиста беше евангелист, когато го срещнах — но, след като разбрах, че е гей, не съм много сигурна какъв е. По онова време Гил беше такъв евангелист, че се запознахме в църковното мазе, където преподавахме на деца в неравностойно положение. Нашата църква провеждаше програма за тяхното подпомагане, поради което всеки вторник вечер ни докарваха с автобус група хлапета, за да им влияем. Пеехме им песни за Исус, докато те се замеряха с разни неща, а после им помагахме с домашните. Номерът беше да прикоткаш някое невинно седемгодишно дете, което можеш да изненадаш с подаръчета — като книжки за оцветяване, пакетчета лепенки и комплекти моливи, вместо войнствено настроено четиринайсетгодишно, което всяка седмица те посреща с „Кво ми донесе?“. Защо правехме това седмица след седмица, не знам. Предполагам, че децата харесваха лепенките. Аз пък исках да си имам гадже. Някой, който да е евангелист, но не твърде фанатичен, да изглежда добре, да е интелигентен, да има интересна работа и чувство за хумор, да казва „майната му“, когато ситуацията му дава основания, да се е опитал, но да не е успял да прочете „Божият град“ на св. Августин, да спори за политика с майка ми и да разговаря за бизнес с баща ми, да харесва индийска храна, да има готини приятели, да се облича хубаво и да желае един ден да живее в чужбина. Огледах се в църковното мазе и съзрях Гил.

Току-що осъзнах, че не съм ви казала фамилията на Гил и следователно съм пропуснала голяма част от неговата история. Фамилията на Гил беше Чан. Гил Чан обаче не беше азиатец — а това ни повежда към онази част от историята му, която все още не съм ви разказала. Гил беше посещавал малък баптистки колеж в Алабама, където, освен другите анахронизми, на студентите не се разрешавало да се целуват, ако не са сгодени. Така че всички се сгодявали. Сетне повечето от тях се женели и накрая цели шейсет процента от тези бракове бивали разтрогнати до три години след завършването. Но както и да е, по думите на Гил, той искал да целуне едно мило момиче от класа по изучаване на Новия завет и докато се усетил, вече бил женен за нея. Казвала се Лили Чан и била китайка, та Гил решил, че за децата им ще е по-лесно да живеят с етнически подходяща фамилия, затова приел тази на Лили, което е страшно прогресивно от негова страна, като се замислите. Лили също се оказала прогресивна личност, но по свой начин; осем месеца след сватбата го напуснала и заживяла с един инструктор по аржентинско танго. Гил запазил приятелите, мебелите, сватбените подаръци и — една наистина странна постъпка, за която така и никога не получих задоволително обяснение — фамилията на Лили.

Това бе едно от нещата, в които се вкопчвах при всяко сблъскване с латентната хомосексуалност на Гил: фактът, че вече е бил женен. „Гейовете не се женят“, мислех си, когато Гил казваше „надясно затегни, наляво развърти“ при всеки опит да отвинти електрическа крушка. Сетне, когато тази заблуда поизбледня, двамата с Гил започнахме да правим секс. „Гейовете не правят секс с жени“ — си мислех всеки път, когато колчем той ставаше посред нощ от леглото, за да бърше прах. Не знам как, но си бях внушила, че не могат да го правят, че биологически им е невъзможно — че просто хидравликата няма да се задейства. А фактът, че Гил вече е бил женен, обясняваше много неща за него. Именно затова имаше възголемичка спалня с високи табли от черешово дърво — родителите на Лили им я бяха подарили за сватбата. Тя заемаше половината му апартамент. Другата половина беше пълна със сребърни подноси, месингови свещници и кристални вази, освен това имаше порцеланов сервиз за четиринайсет души, подреден с любов в стъклена витрина в дневната, и еднакви малки подноси за вино на всяка полирана до блясък мебел.

Трябваше да се сетя какъв е проблемът, разбира се. Трябваше да се сетя, както се сещам да не купувам нащърбени консерви. Но работата е там, че за нащърбените консерви ни предупреждават, но със сигурност не всяка нащърбена консерва е развалена, иначе продажбата им щеше да е забранена, нали така? Все някой купува тези нащърбени консерви. Някой си ги отнася у дома, отваря ги, оглежда съдържанието им и прави предположение дали то е безопасно за ядене или не. И нека ви кажа още нещо, когато си на двайсет и две и девствена, и отказваш да спиш с когото и да било друг, освен с християнин — и не само християнин, но и определен вид християнин — всичките ти възможности за избор са нащърбени консерви. Когато двамата с Гил най-сетне скъсахме се огледах пак в мазето на църквата и за пръв път в живота ми онова, което видях, се доближаваше максимално до видение. Там седеше Брайън Беримън. Неженен. Трийсет и две годишен. Адвокат. Престолонаследник на църковното мазе. С толкова здрав морал, че не вярваше в излизането с жени — той вярваше в молитвите. Молеше се за съпруга от шестнайсетгодишна възраст. Беше си направил списък с качествата, които искаше тя да притежава; списък, в който постоянно внасяше някакви поправки, сетне се молеше, отново нанасяше поправки и накрая го пускаше в неофициално обращение между необвързаните жени в църквата. Покорна натура. „Такъв съпруг ли искаш?“, обади се един глас в мен. Е, не точно глас, но звучеше ясно като бял ден. Осъзнах, че ако продължа да си търся съпруг в мазето на църквата, накрая ще се озова с някоя много сериозно нащърбена консерва в ръце. А Гил, въпреки всичките си недостатъци, поне ме беше отървал от девствеността, от което следваше, че спокойно можех да направя опит във външния свят и да излизам с нормални мъже, които биха искали — биха очаквали — да спят с мен.

Питам ви, как бихте постъпили на мое място? Как? Просто ми е невъзможно да обясня с какво си имах работа. Години след години баналности, които ми бяха проповядвани като евангелска истина. Никой не иска дрехи, мачкани от безброй ръце на тезгяха в магазина. Никой не иска цвете, което е било откъснато, преди да е имало възможност да разцъфне. Дълго време това ми звучеше съвсем логично. Естествено, че никой не иска измачкана дреха. Естествено, че никой не иска вече откъснато цвете. Само че един ден ме осени: Но аз не съм цвете, нито пък дреха. Не съм предмет. Стана ми адски добре, когато го осъзнах — и до ден-днешен считам това прозрение за началото на моето, по общо признание, малко закърняло феминистично пробуждане. Том винаги казваше, че се държа или като традиционалистка, или като освободена личност — според както ми изнася — и макар в тези му думи да нямаше никакъв комплимент, аз винаги ги приемах като такъв. И все пак винаги съм се чудела, защо така и не успях да стана истинска феминистка. Понякога си мисля, че може би, след като съм напуснала един вид фарисейска правоверност, не искам да се хвърлям в друга, но нищо чудно и да съм просто една скапана пъзла. Е, да. Достатъчно феминистично настроена съм, за да ме е яд за някои неща. Тоест едно е да живееш в общество, което гледа на жените като на предмети, а съвсем друго да отидеш на църква като девойче и така да ти го набият в главата, че да започнеш сама да се смяташ за предмет. Това предизвиква в мен желание да се подложа на мачкане — само за да им направя напук. Така че го направих, оказа се забавно и за известно време ми се струваше, че съм свободна от всичко това. Но не бях свободна, не истински, не окончателно. Защото всеки път, когато си давах възможност да помисля за случилото се между Том и мен, пряко волята ми част от мен смяташе, че той просто е загубил интерес към дъвката, която вече е сдъвкал. Получавал е безплатно мляко, затова не е купил кравата, а сега имаше настроение за нова крава. Какво право имах да се изненадвам? Все пак цял живот ме бяха предупреждавали за тези неща. Най-недвусмислено ми бяха казвали какви ще са плодовете от сексуалната свобода: че накрая ще остана сама и необичана, неомъжена и бездетна, обект на презрение и съжаление, без дори вярата, на която да се опра. И да, докато лежах в леглото си онази сутрин, след като бях правила секс с Хенри, сама (защото той си беше отишъл) и необичана (мисля, може спокойно да се каже, че се чувствах необичана), не можах да не се запитам каква част от това щеше да се окаже истина.

Виждам, че в опитите да разгледам въпроса за вярата си съм се съсредоточила почти изключително върху секса. Вероятно си мислите, че в духовната традиция на св. Павел, Тома Аквински и Мартин Лутер със сигурност има нещо повече. Така е. Но сега няма да ви занимавам с това. Истината е, че изпитвам смесени чувства към цялата тази работа. Разбира се, много от тях са отрицателни, а които не са, трудно могат да се изразят с думи. И предполагам, че ако бях възпитана като сциентоложка^[1], щуротията ми щеше да се върти около нещо съвсем различно, например ходенето на лекар. Ето как щеше да стане: дълго време нямаше да отида на лекар, а когато най-сетне отидех, щеше да е в резултат от съмнения, любопитство и отчаяна нужда от медицински грижи; сетне, когато видех, че земята не е спряла да се върти заради моето отиване на лекар, това щеше да засили съмненията ми, скоро да открия, че постоянно ходя на лекар, и да престана да бъда сциентоложка. Разбира се, съзнавам колко нелепо е това. Но невинаги е лесно човек да осъзнае собствената си нелепост.