Сара Дън
Голямата любов (6)

Шеста глава

В петък започна да ми се струва малко странно, че Том още не ми е позвънил. Цяла седмица се подготвях за неговото обаждане, за второто обаждане, за обаждането, което щеше да ми даде възможност да кажа всичко, което не бях успяла да кажа на първото, защото бях слисана. Щях да му кажа, че е смотаняк, задник и гадняр, и идиот, и че не знам какво изобщо съм видяла в него. Щях да му кажа, че той и Кейт Пиърс напълно се заслужават един друг. Щях да го предупредя, че тя отново ще го напусне, както е направила и първия път, и тогава хич да не ми допълзява обратно, защото няма да го приема, не и в следващите един милион години, не и за всичкия чай на Китай, не и дори да е последният останал мъж на земята. В петък следобед, докато си седях на бюрото, прекарвах за пореден път тези неща през главата си и изведнъж ме връхлетя мисълта, че може би Том никога няма да ми се обади. Може би си мисли: „Аз съм влюбен в друга“ — и това изчерпва всичко. Може би няма дори да ми достави удоволствието да му кажа какъв е смотаняк, задник и гадняр, и идиот. Това щеше да бъде напълно в негов стил, копелето му с копеле.

Изведнъж осъзнах какво трябва да направя. Трябваше да му се обадя. Трябваше да му се обадя и да му кажа, че искам да поговорим, да поговорим лице в лице, че заслужавам поне толкова внимание. Ако не друго, имахме да обсъждаме общото си жилище. Тоест смяташе ли да плати своята половина от наема и следващия месец? Нима очакваше от мен да съхранявам личните му вещи безкрайно? Може би се надяваше да тъне още известно време в сексуална омая, задоволявайки се да носи на работа старите костюми на приятеля си, за да отложи сблъсъка с мен, но аз имах да се занимая с някои подробности, да си направя планове.

Погледнах си часовника. Беше шест и петнайсет. Разбрах, че трябва да звънна веднага, защото, ако не го хвана, преди да е тръгнал от работата, ще бъда принудена да изчакам до понеделник, понеже не знаех къде спи. Знаех с кого спи, но нямах представа къде става това. Грабнах си чантичката и тръгнах към стълбището да потърся телефонен автомат. Не можех да чакам до понеделник. До понеделник можеше да експлодирам.

— Хей, здрасти — рече Хенри. Беше тръгнал да излиза.

— Здрасти, Хенри — отвърнах.

— Накъде си се запътила?

— Наникъде.

— Не искаш ли да хапнеш нещо за вечеря?

— С теб ли? — попитах.

— Точно това си мислех.

Погледнах си часовника. Бездруго Том сигурно си беше тръгнал. Вероятно бързаше за дома, за да прави секс с Кейт. Така правят в началото, бързат да се приберат. Лайнарят му с лайнар.

— Чудесно — казах. — Нямам нищо против.

Така че отидохме на вечеря. Двамата с Хенри. Бях потънала в мисли, че Том не ми се обажда, че Том чука Кейт, че лежи изтощен в леглото с Кейт и лениво мисли как няма да ми се обади, та едва на втората чаша вино погледнах истински Хенри, който седеше срещу мен. Той тъкмо ми разправяше нещо за първия си апартамент в Ню Йорк. „Наистина изглежда добре“, помислих си. Всъщност твърде добре. Винаги съм смятала, че да излизаш с някой наистина хубав мъж е като да си купиш бяло канапе: може да е красиво, но постоянно се тревожиш за него. (Том не изглежда зле, ако това се питате, но и не изглежда особено добре — бих казала, че може да бъде оприличен на бежово канапе с фина щампа.)

Но както и да е, да се върнем на Хенри. По някое време, не мога да кажа точно кога, разговорът пое в друга посока и вече не бяхме двама колеги, които си приказват за кариери и апартаменти, а подпийнали мъж и жена в китайски ресторант със свещ в средата на масата. Всъщност знам кога се случи. Хенри беше станал да отиде до тоалетната и когато се върна, трябваше да се провре зад стола ми, за да си седне на мястото. Докато се провираше, се наведе над мен и каза: „Миришеш хубаво“. Това е, само „миришеш хубаво“, но изведнъж започнахме да се смеем малко по-заговорнически, да се докосваме по ръцете, за да подчертаем думите си, да споменаваме нехайно филмите, които искаме да изгледаме, и накрая да се уговаряме, че трябва да ги гледаме заедно.

— Това няма ли да е проблем за… как му беше името… онзи от рубриката ти? — попита Хенри.

— Ние скъсахме — отговорих.

— А…

— Ами да — рекох. — Да.

— Какво се случи?

И така, разказах на Хенри какво се е случило с Том, като пропуснах по-унизителните подробности и истината е, че без по-унизителните подробности не остана много за разправяне. Например му казах, че с Том сме искали различни неща, без да споменавам, че аз съм искала Том, а Том е искал Кейт Пиърс. И при все че не излъгах, спокойно може да се каже, че когато свърших разказа си, Хенри остана с впечатлението, че един ден двамата с Том сме седнали и сме решили, че връзката ни, макар и прекрасна, се е изчерпала; че сме стигнали до това решение по един съвсем разумен и полезен начин, без помощта на секс от трети страни, брачни ултиматуми или тем подобни, и че сме се разделили без обида, само с малко повече самопознание и леко съжаление, примесено с обич. Но което е още по-лошо, загатнах, че всичко това се е случило преди доста време, че съм успяла да погледна нещата по нов начин и — срам ме е да си го призная, но наистина използвах тази дума — да приключа окончателно с това.

— Забелязала ли си, че китайските ресторанти никога не предлагат добри десерти? — попита Хенри, когато ни донесоха сметката.

— Какво искаш да кажеш?

— Помисли колко повече пари щяха да харчат хората в китайските ресторанти всяка година, ако в тях се предлагаха някакви поне прилични десерти. Би трябвало да заимстват нещо от чужди кухни. Просто да се престорят, че е тяхно, и да започнат да го сервират.

— Тирамису — казах.

— Чудесно. Дори звучи като да е китайско.

— И съвсем скоро хората ще започнат да казват: „Яде ми се тирамису. Хайде да отидем на китайски ресторант.“

— Знаеш ли какво? — попита Хенри.

— Какво?

— Яде ми се тирамису.

Така че си платихме сметката и отидохме в един италиански ресторант през няколко пресечки, където седнахме на бара, поръчахме си самбука^[1] и едно тирамису за двамата, Хенри ми разправи за детството си във Флорида, аз му разправих за детството си в Аризона и след всичкия изпит алкохол започна да ни се струва, че имаме много общи неща: цитрусовите плодове, които бяха изиграли важна роля в ранните ни години; объркващата липса на сезони; копнежът по снежни дни и светулки; музеи, в които да са изложени повече неща, не само парчетии индианска керамика. „Накрая може и до секс да се стигне — помислих си. — Така правят хората. Излизат, напиват се, разговарят, единият казва, че другият мирише хубаво, след това си отиват у дома и правят секс.“ Разбира се, тук имахме допълнителното усложнение, че Хенри беше мой шеф, но и такива неща са се случвали. Може би не на мен, но се случват. Исках ли да бъда от онези момичета, които правят неопределен, но най-вероятно необвързващ секс с шефовете си? Такова момиче ли съм? Възможно ли е изобщо това? Възможно ли е да съм от момичетата, които правят неопределен, но най-вероятно необвързващ секс с шефовете си и на другата сутрин съжаляват, но не биха направили нищо по-различно, ако им се удаде възможност да го направят отново? Трябва да знаете, че до този момент частта от мозъка ми, отделена за сексуални съжаления, бе населена изцяло с хора, с които не съм си легнала. Сигурна съм, че целият ми живот щеше да се развие другояче, ако бях правила секс с Ланс Бейтмън, когато бях на седемнайсет и отчаяно го исках. Казвам това не защото страдам от някакви заблуди относно сексуалните умения на Ланс. Ако бях преспала с него, щях, така да се каже, да съм минала най-трудната част и след това да продължа с живота си и да преспя с всичките мъже (или поне с повечето от тях), с които съжалявам, че не съм преспала, и сега щях да съм малко по-корава, покрита с повече белези от рани и малко по-голяма мръсница — но и по-мъдра. Щях да бъда една мъдра мръсница.

Трудно ми е да обясня как стана така, че накрая Хенри се озова в апартамента ми.

Според мен една от причините да съм правила секс с толкова малко мъже е, че ми трябваше много време, за да осъзная един простичък факт: мъжете молят само веднъж. Всъщност дори не молят. Те се пробват. Мъжете се пробват само веднъж. Ето защо Холи Хънтър беше толкова разстроена, когато заседна в къщата на Албърт Брукс и не можете да отиде да прави секс с Уилям Хърт, след като той беше опипал лявата й гърда пред паметника на Джеферсън.^[2] Знаеше, че може и да няма втори шанс. И беше права — не получи втори шанс, защото сюжетът не го позволяваше. Част от мен съзнаваше, че ако не се осмеля да се прибера с Хенри тази първа вечер, между нас никога нищо няма да се случи. Прозорчето на тази възможност щеше да се затвори завинаги. Затова, когато Хенри ме попита дали може да се качи и да разгледа апартамента ми, след като ме беше изпратил до вкъщи, аз отговорих утвърдително.

Когато влязохме вътре, отидох в кухнята да взема нещо за пиене. Чувах как Хенри ровичка в другата стая.

— Бира става ли? — подвикнах.

— Идеално — отвърна Хенри.

— Добре.

— Играеш ли голф? — попита той.

— Не. А ти?

— Малко.

Хенри се появи на вратата на кухнята, облегна се на касата, скръсти ръце на гърдите си и ме погледна.

— А да имаш брат, който да играе голф и случайно да държи стиковете си в твоето антре?

— Не.

— Започва да ми се струва, че не бива да съм тук.

— Защо?

— Той си е тръгнал… от колко, седмица?

Толкова очевидно ли беше?

— Повече — отвърнах.

— Никой мъж, който играе голф достатъчно често, за да държи стиковете си в антрето, не ги зарязва някъде за повече от седмица.

— Не си е тръгнал много отдавна, но приключихме преди доста време.

— Аха.

— Стига с това „аха“.

— То ми дава време да помисля — каза Хенри.

— За какво си мислиш?

— Просто се питах кога ще пишеш за това.

— Не зная дали ще го направя.

— Струва ми се, че пишеш именно за тези неща.

— Ще пиша за китайския ресторант и тирамисуто.

— Мисля, че няма да пишеш за това, докато не се увериш, че си приключила с него.

Не казах нищо.

— Следователно не си сигурна, че си приключила с него — рече Хенри. — А от това следва, че вероятно трябва да си тръгна.

— Не съм сигурна, че това е абсолютно наложително — казах дрезгаво.

Съжалих още щом изрекох тези думи. Може би той търсеше предлог да се измъкне, а аз току-що бях направила това невъзможно. Може би бях блокирала пътя му за бягство.

— Ако искаш да си отидеш, иди си — добавих, но сетне изпаднах в паника, страхувах се да не си помисли, че искам да си тръгне, затова се поправих: — Но недей да си тръгваш само заради… нали се сещаш, него.

Добре де, именно за това говоря. Ако не започнеш със секса някъде между, да кажем, шестнайсет и двайсет и две годишна възраст, си изпуснал, струва ми се, някои много важни моменти. Има куп решаващи неща, които така и не научих, например как да преминеш от многозначителен поглед над тирамисуто към леглото, без да се унижиш напълно. Понякога си мисля, че съществува цял един свят от знаци и сигнали и може би дори тайни ръкостискания, които съм изпуснала напълно, а останалата част от човечеството е заета да си прави знаци над водни охладители или на опашката в супермаркета — дали искат, или не искат да правят секс един с друг; и ако искат, дали е само за да си прекарат добре, или смятат, че това ще доведе до нещо по-сериозно. А аз просто вървя по света в пълно неведение за всичко това.

За щастие Хенри ме спаси. Той сложи бирата си на плота, хвана лицето ми между дланите си и ме целуна — и целувката си я биваше, ако трябва да знаете — а сетне каза:

— Какво искаш да направя?

— Мисля, че трябва да останеш — отвърнах.

— Добре.

— И така.

— И така.

Преместихме се на канапето. Нещата напредваха. Когато стана ослепително ясно докъде ще ни доведе всичко това, изпитах нещо, което силно наподобяваше паника. И направих единственото, което ми хрумна, а именно да се извиня, че отивам до тоалетната.

Затворих вратата и седнах на тоалетната чиния. Стеснявам се да ви кажа за какво си мислех. Добре де, ще си призная: мислех си какво ще стане, ако след това се разплача. После дойде още по-тревожното: „Ами ако се разплача по време на…?“. И въпреки че мога да бъда обвинена в прекалено умуване върху нещата, разплакването бе съвсем реална възможност. Не само че се канех да правя секс с човек, в когото не бях влюбена, но и се канех да правя секс с човек, в когото не бях влюбена, докато бях влюбена в друг. До този момент не бях правила нищо дори приблизително подобно и доколкото усещах, централната ми нервна система нямаше да го понесе. Бушоните ми щяха да гръмнат. Плюс това през последните седем дни бях плакала доста в леглото и лесно можеше да се предположи, че съм развила нещо като условен рефлекс към чаршафите. „Може би трябва да го направим на пода“, помислих си. Да, на пода. За момент се почувствах по-добре, но после ми дойде на ум, че Хенри сигурно вече е в леглото — все пак бяхме големи хора, нали? — а в такъв случай не би имало начин да го измъкна оттам, за да го направим на пода, без да изглеждам напълно откачена. Това ми напомни за последния път, когато правих секс на пода — с Том, разбира се, много, много месеци преди това, в стария ми апартамент. Спомних си как по някое време отворих очи и се загледах в долната страна на кухненската маса (да, това беше секс на пода в кухнята) и забелязах, че там има залепено парче зелена дъвка, а после, когато осъзнах, че си мисля кой може да е залепил дъвката, вместо за това, което става, сексуално казано, се почувствах адски потисната. На другия ден разказах на Бони за станалото и тя ме увери, че не е голяма работа, че понякога се хващала как опакова мислено кутиите с обяд на децата, докато прави секс със съпруга си Лари, но това само ме накара да се почувствам още по-зле. Разбира се, сега, месеци по-късно, докато седях в банята, осъзнах, че причината да правим секс с Том на пода в кухнята вероятно е, че той се е опитвал да прецени състоянието на страстта в нашата връзка, а аз бях лежала там, мислейки си за дъвка. Тя е като наркотик.

Станах и се погледнах в огледалото над мивката. Беше ми ясно, че нещо ще се промени, но не знаех дали към добро или към лошо. Всъщност не знаех нищо, освен че сега щях да изляза и да правя секс с Хенри и въпреки че не бе задължително това да изтрие напълно Том от мисловния ми пейзаж, вероятно щеше да го поотдалечи, поне за известно време, а това напълно ме устройваше.

Отворих вратата на банята. Хенри наистина беше отишъл в спалнята и макар да не се намираше физически в леглото, беше достатъчно близо до него, та подът да отпадне напълно като вариант, което се оказа чудесно. Целувахме се известно време, след това го направихме. Хенри заспа, а аз час и половина лежах и гледах замечтано тавана, сетне станах и отидох до тоалетната, а когато се върнах, Хенри беше буден, отново го направихме и накрая щастливо заспах.

(Добре де, знам, че искате подробности. Знам, че искате да чуете за размери на пениси, оргазми, пози, маневри, свирки и други такива, но има един проблем: майка ми е още жива. Колкото и да ми се иска да ви разправя за всичко това, ако го направя, ще трябва да я убия. Не мисля, че и горките ми бащи, и двамата, ще могат да го понесат. Следователно ще трябва да убия и тях. А също и баба Тексас. И децата си, ако някога имам такива, ще бъда принудена да ги отърва от нещастието им още щом се научат да четат. Но все пак съзнавам, че вече сте извървели много път с мен и заслужавате да знаете някои неща. Заслужавате да знаете, че — ако трябва да използвам популярното описание — Хенри се оказа „добър в леглото“. Също така заслужавате да знаете, че за пръв път открих защо това качество у мъжете е толкова ценено от жените, ако разбирате какво искам да ви кажа, а струва ми се, че разбирате…)