Сара Дън
Голямата любов (5)

Пета глава

Името му беше Хенри Уик и преди това беше писал за списание „Ролинг Стоун“. Всъщност Сид го представи именно така: като Хенри Уик, който преди това е писал за списание „Ролинг Стоун“. Беше отвратително да гледаш колко доволен е Сид от факта — искам да кажа, той се чувстваше доволен от себе си, когато успя да наеме всеизвестен плагиат, уволнен от „Дейли Нюз“, а гордостта от отскубването на един истински писател от „Ролинг Стоун“ едва не му докара апоплектичен удар. Но както и да е, Сид ни дръпна дълга реч за това как бил решил, че е време компанията да мине на следващото ниво, как Хенри щял да ни помогне да стигнем дотам и ако е забравил, ето сега е моментът да спомене, че Хенри е писал още за „Джи Кю“, „Дитейлс“ и има публикуван очерк в списание „Ню Йорк Таймс“. В защита на Хенри бих казала, че изглеждаше леко смутен, докато траеше тази тирада. Също така ще отбележа, отново в негова защита, че когато Сид тръгна да обикаля с него стаята, за да го запознае лично с всеки, и стигнаха до мен, Хенри стисна ръката ми, усмихна се широко и каза доста чаровно: „Радвам се, че най-сетне се срещнахме лице в лице“. След това двамата със Сид се заключиха в заседателната зала до края на деня, вероятно за да кроят как точно ще превърнат „Филаделфия Таймс“ в „Ролинг Стоун“.

 

 

В сряда Бони ме заведе на обяд в кафене „Опера“, за да ме поразведри. Имах нужда. Том ме беше напуснал. Кариерата ми беше забутана в девета глуха. Бях хваната да зяпам задника на шефа си. Е, знам, че има жени, които обичат драмите и които създават малки сапунени опери, за да се чувстват звезди в своя си живот, но аз не съм от тях. Всъщност идва ми на ума, че това е и част от причината изобщо да се хвана с Том — той никак не си падаше по драмите. Ако направех опит да бъда драматична, той ставаше и отиваше в другата стая.

— С Лари искаме да те уредим с един човек — каза Бони, след като се настанихме.

— Том ме напусна преди пет дни — напомних й.

— Е, и?

— Все още съм влюбена в него.

— Именно това прави положението съвършено — обясни Бони. — Щом си още влюбена в Том, ще ти е лесно да се държиш като нормален човек. Няма да има напрежение. Просто ще вечеряш.

Вероятно трябва да знаете, че шест години преди това Бони ми даде телефона на братовчед си Джейк, който работеше като управленски консултант и случайно минаваше през Филаделфия. Той твърди, че му съм се обадила осем пъти. Тази фалшива информация стигнала до Бони по сложна съобщителна мрежа, състояща се от лелята, братовчедите, майка й и сестра й Лиза, та сега Бони и цялата й рода са убедени, че когато става дума за неангажиран мъж, се държа като душевноболна.

— Нали знаеш, казват, че трябва да се държиш незаинтересовано — рече Бони. — Е, сега не ти се налага да се преструваш. Ти наистина си незаинтересована.

— А щом съм незаинтересована, защо да отивам на тази среща? — попитах.

— Гледай на нея като на упражнение — отвърна тя.

— Почакай малко. Това истинска среща ли ще е или за упражнение?

— Ако го харесаш, ще е истинска, ако ли не — ще е упражнение.

— Вече установихме, че няма начин да го харесам, тъй като още съм влюбена в Том, следователно ще е упражнение, а последното нещо, което ми трябва на този етап от живота, е една среща упражнение.

— Отдавна не си ходила на среща. Срещите на трийсет и три са по-различни от тези на двайсет и осем.

— Първо на първо, съм на трийсет и две. Второ на второ, ти се омъжи на дванайсет, така че откъде знаеш как протичат срещите на трийсет и три? Информация, към която изпитвам само теоретичен интерес, тъй като все още съм на трийсет и две.

— Когато си на трийсет и две или трийсет и три, или в основни линии, когато думата трийсет, със или без добавка, може да се използва за описанието на твоята личност, мъжете смятат, че искаш да имаш бебе. Те гледат новините. Четат вестници. Запознати са с растящия процент бебета, родени със синдром на Даун. Мислят си: „Тя е симпатична, но ако сега тръгна с нея, до шест месеца ще започне да ме притиска“. Когато си на двайсет и осем, им се струва, че все още има време за това. Тогава са по-спокойни, ти си по-спокойна и нещата имат повече шанс да потръгнат.

— И за мен има време — възразих.

— Не, няма.

— Има.

— Алисън, ти пропиля времето си с Том.

Пласидо Доминго запя една песен от „Уестсайдска история“. „Може би Бони е права — помислих си. — Може би това не е просто поредният романтичен провал. Може би това е провалът, който ще съсипе живота ми; провалът, който ще стане начало на всичките ми бъдещи разочарования — неспособността ми да зачена, твърде напредналата възраст на родителите ми, за да видят как моята осиновена дъщеря Пинг завършва колеж, фактът, че ще умра сама и необичана.“ Зачовърках с вилица козето сирене в салатата си, като се питах дали ще трябва да летя до Китай, за да взема Пинг, или просто ще я качат в самолета и двете ще се срещнем на летището. Всъщност никога не съм искала да ходя в Китай.

— Не казвам, че са прави — обади се Бони. — Ти имаш предостатъчно време. Уенди Васерщайн^[1] е родила на четиридесет и осем.

— Последното, което ми трябва на четиридесет и осем, е да родя бебе от размразена сперма и майка ми да ми държи ръката в родилната зала — казах.

— Тогава майка ти ще бъде почти на осемдесет — отбеляза Бони. — Може би дори ще е умряла.

— Жените от нашия род са дълголетни.

 

 

Жените от нашия род наистина са много дълголетни. Пралеля ми Ели на сто и седем години продължаваше да коси моравата на съседката си. Баба ми — която всички наричат баба Тексас, макар че живее в Айдахо — е на деветдесет и четири и все още всеки ден кара своя „Крайслер Либерън“, модел 1984-та (макар че като компромис с възрастта си тя до известна степен се ограничава, като се придържа най-вече към десните завои) и все още работи на доброволни начала в болница „Сейнт Люк“, нищо че болница „Сейнт Люк“ вече не е на католическата църква, а на една голяма здравна организация, която обаче няма нищо против тя да им върти безплатно гишето за информация по три часа всеки вторник предобед. Обадих се на баба Тексас няколко дни след като Том си отиде. Докато й разказвах какво се е случило, пуснах една според мен малка шега. Точните ми думи бяха: „Сега аз съм старата мома на фамилията“. „О, не ставай глупава — каза ми баба Тексас с мил бабешки тон. — Клер е старата мома на фамилията.“ Вярно, братовчедка ми Клер е на трийсет и осем и още не е омъжена. Но също така е вярно, че тя е лесбийка, макар че до ден-днешен никой не си е направил труда да каже това на баба, която смята, че Клер и съквартирантката й Карън са просто две отдадени на кариерите си момичета без особен късмет по отношение на мъжете. Клер и Карън живеят заедно от единайсет години и всеки декември вместо коледни картички изпращат снимка с тях двете, прегърнали едно бездомно куче, което намерили да куцука зад гара Ексън. Двете до такава степен не се крият, че по всеобщо мнение имат голям късмет, задето са се срещнали. Именно в този ред на мисли след телефонния разговор с баба Тексас осъзнах, че Клер всъщност не може да бъде смятана за стара мома, след като очевидно бе намерила трайно щастие с друго човешко същество, а това на свой ред ме изправи пред следния факт: аз съм старата мома на фамилията. Мисълта бе толкова потискаща, че дори не се замислих каква съм идиотка. Но обикновено на човек в подобна ситуация му се случва нещо. Поне на мен ми се случи.

— Ще изляза с него — казах на Бони, когато донесоха сметката.

— Страхотно. Ще кажа на Лари да му даде номера ти.

— Как се казва? — попитах.

— Боб.

— Боб?

— Не започвай сега.

— Не започвам нищо.

— Лари казва, че е много приятен мъж.

— Има ли нещо, което трябва да знам?

— Като например?

— Има ли нещо, което ще ме накара да ти звънна и да ти кажа, че не мога да повярвам, дето не си ми го споменала?

— Започнал е леко да оплешивява.

Мълчах.

— Хей, че на мен ми се иска Лари да оплешивее — рече Бони. — Тогава ще мога да се отпусна.

— Има ли още нещо? — попитах.

— Не.

— Добре.

Излязохме навън. Денят беше хубав. Бони ме прегърна.

— Направи си една услуга, Алисън. Не споменавай за тази работа с Том на срещата.

— Мислех, че целият замисъл на тази среща е да се държа естествено.

— По-късно ще имаш достатъчно време да се държиш естествено, ако нещата потръгнат и той те хареса — отвърна Бони. — Точно сега трябва да се държиш като Одри Хепбърн в „Закуска в Тифани“. Нали се сещаш, безгрижно. Повърхностно.