Сара Дън
Голямата любов (4)

Четвърта глава

Когато се събудих в понеделник сутринта, открих, че съм се втренчила в шарката на тавана над леглото и се чудя какво ще стане с мен. И това напълно в стил Джейн Остин. Какво, за бога, щеше да стане с мен? Когато двамата с Гил Хомосексуалиста най-сетне скъсахме — заради отпечатъка, който диетичната ми кола остави върху едното му нощно шкафче от черешово дърво — още на другата сутрин отидох и си купих евтин билет до Прага. Наех мъничък апартамент в старата част на града и останах там три месеца. Независимостта ме опияняваше. Най-сетне бях свободна. Пиех турско кафе, четях дебели книги с класика на „Пенгуин“ и правех дълги, одухотворяващи разходки по разни мостове. И ето, сега отново бях свободна, а не можех да мисля за нищо друго, освен за Том. Заплаках. Ами ако не му дойдеше умът в главата? Ами ако никога не се върнеше? С кого щях да ходя? Какво щеше да стане с мен?

Бяхме заедно от четири години. Четири години! Е, по-добре е от развод, вероятно си мислите. Всички това ми казваха. Поне не е развод. По-добре е от развод. А аз им отговарях, че не съм съвсем сигурна. Разведената жена поне е нещо понятно за другите хора. Разведената жена просто е била отблъсната от друго човешко същество. Да излизаш с разведена жена е като да облечеш пуловер, висял в нечий друг гардероб. На предишния не му е бил по мярка, но на теб може би…

Разбира се, съзнавам, че това са глупости. Разводът на Кордилия бе най-ужасното нещо, на което съм ставала свидетел в живота си, и още онази сутрин, докато лежах, олицетворение на окаяността, изучавайки (в усилие да се успокоя) издатините от шарката на тавана, знаех, че двете неща изобщо не могат да се сравняват. Но това тук беше лошо и се случваше на мен. Което, като се замисля, е една от причините да бъде такъв шок за мен. От доста време не ми се беше случвало почти нищо. Една от особеностите на живота във Филаделфия е, че събитията вървят така предсказуемо, година след година: коледното маскарадно шествие, цветарското изложение, фестивалите на книгата, кулинарията и джаза, балът на изящните изкуства… Човек полека-лека се унася и изпада в нещо като кома. Виждаш едни и същи лица на едни и същи тържества, връхлита те шокът от един и същ свеж есенен ден след едни и същи душни, влажни летни месеци, едни и същи неща от гинкото ти се залепват по подметките, ако направиш грешката да минеш по 22-ра улица, когато му падат плодовете, но след известно време преставаш да забелязваш, че не ти се случва нищо, защото нищо не се случва и на околните. Ако на някой от Филаделфия се случи нещо наистина голямо, той се премества да живее в Ню Йорк.

Едно голямо нещо, което се случи на мой познат, някъде осем месеца преди всичко това, беше, че издателят на нашия вестник Сид Хърш попадна в новините, понеже бяха открили жена му мъртва на дъното на техния плувен басейн. Винаги съм смятала, че ако някой на възраст над, да кажем, осем години бъде открит на дъното на плувен басейн, то значи някой друг го е поставил там, а да се случи такова нещо на мой познат, да открият съпругата на шефа ми мъртва на дъното на басейна зад дома им в окръг Бъкс — е, това вече ми идваше много. Дори бях плувала в този басейн! Всички бяхме плували в него. Всеки август Сид и жена му организираха голям купон до басейна си за персонала на вестника и една от първите теми, предмет на догадки в офиса, беше дали и тази година ще има купон и ако е така, дали някой ще посмее да влезе в басейна. Впоследствие Сид беше оправдан от всякакви подозрения и завинаги отмени купона до басейна — два факта, които по никакъв начин не премахнаха зловещия му ореол. Съжалявам, че съпругата на Сид е мъртва, наистина съжалявам, но донякъде съм доволна, защото това ми спестява необходимостта да го премахна изцяло от разказа си.

Седнах в леглото. Осъзнах, че съм спряла да плача. Последното нещо, което ми се правеше, бе да седя в леглото и да си мисля за Сид Хърш, затова станах и отидох на работа.

 

 

„Филаделфия Таймс“ е основан през 1971 година. В началото се е наричал „Народен отмъстител“, а след това — само „Отмъстител“, но по някое време през осемдесетте Сид е решил да му даде по-обикновено име, за да привлече повече рекламодатели. Тук все още се навъртаха няколко журналисти от времето на „Отмъстител“ и от дъжд на вятър публикуваме техни филипики за експлоататорски предприятия в Третия свят, озоновите дупки и расовата несправедливост, но главно правим рецензии на разни неща. Рецензираме книги, филми, албуми, пиеси, концерти и ресторанти. Понякога се питам дали това не е причината гласът на моя вътрешен критик да е толкова силен — от годините рецензиране на разни неща — но истината е, че моят вътрешен критик звучи точно като майка ми, така че май не е честно да обвинявам работата си. Все пак заедно с всички тези рецензии публикувахме една камара рубрики, хроники на местни събития и наистина прекомерно количество читателски писма. Всъщност публикувахме толкова много рубрики, хроники и писма, че във вестника почти не оставаше място за истински новини. Вероятно хич нямаше да си правим труда с новини, ако не беше Уорън Плоткин. В началото на кариерата си Уорън беше получил Национална вестникарска награда за една поредица от осем части за преживяващи от социални помощи непълнолетни майки, която беше написал за „Филаделфия Дейли Нюз“. Една седмица по-късно се разбра, че е откраднал по-голямата част от материала от една дипломна работа, която намерил в интернет. Тогава от „Дейли Нюз“ го уволниха, а Сид Хърш го заведе на вечеря в „Палмата“ и му предложи работа като редактор на информационния отдел за две трети от заплатата му в „Дейли Нюз“. Имахме късмет, че дойде при нас. Всъщност имахме късмет, че изобщо някой идваше при нас, с което ни най-малко не искам да кажа, че в работата ни нямаше нищо приятно. Истината е, че харесвах много неща в нея. Не заплатата и не престижа, защото и двете бяха незначителни. Допадаше ми, че беше място, където можеше да доведеш и кучето си. Не че имах куче — просто ми харесваше да знам, че ако някой ден реша да си взема такова, ще мога да го водя с мен в редакцията. Харесваше ми и че можех да напиша почти всичко, което искам, а седмица по-късно да го видя отпечатано без буквално никакви промени. Това положение на нещата е много съблазнително за един писател и фактът, че вестникът се раздаваше безплатно по кафенета, фризьорски салони и дневни барове, с нищо не помрачаваше удоволствието ми. Но най-много ми харесваше, че хората, които работеха във вестника, бяха малко ексцентрични. Имаше пристрастени към марихуаната, плагиатори, комунисти, страдащи от депресия, алкохолици, невротици и обикновени стари чешити, следователно едно от нещата, които винаги ме измъчваха, а именно че каквото и да направя с косата си, никога не ще успея да впечатля хората — тоест скованата ми нормалност на буржоазка от предградията — тук поне ме отличаваше от масата.

 

 

Тръгнах пеш за работа. Винаги ходя пеш до редакцията, така ми хрумват най-хубавите идеи. Преди да вляза, се отбих в корейското магазинче отсреща. Взех „Дейли Нюз“, „Филаделфия Инкуайърър“ и си купих чаша кафе. Сетне прекосих улицата и когато стигнах пред входната врата, се наложи да оставя вестниците на земята, за да потърся ключовете в чантичката си. Тъкмо се канех да отключа, чух да бият камбаните на някаква църква и си погледнах часовника, който случайно беше на същата ръка, в която държах кафето, и то се изля върху оставените на тротоара вестници. Отскочих пъргаво вляво и почти успях да не се оплискам, но от тази случка отново ми се доплака. Изхвърлих мокрите вестници, изкачих стълбите и тръгнах по дългия, зле осветен коридор към тоалетните да се почистя.

Докато вървях нататък, съзрях един сладур в синя риза. Вървеше по коридора право към мен и имаше страхотна походка. Почудих се какво ли прави един готин непознат в нашия коридор. Сигурно се беше загубил. Той ми се усмихна. „Може би е свободен“, помислих си и също му се усмихнах. Разминахме се и след около три крачки погледнах през рамо към задника му. (И до ден-днешен не зная защо го направих. Не съм от жените, които оглеждат мъжките задници. Дори не се интересувам толкова от задници, тоест като физическа характеристика на мъжа — широките рамене и добре оформеният гръден кош стоят на по-предно място в списъка ми от приоритети; задникът вероятно е едва след хубавите ръце.) Но когато се обърнах да му видя задника, мъжът със синята риза се обърна да огледа моя задник. Очите ни се срещнаха, аз се засмях игриво, той ми се усмихна, кимна с глава и двамата продължихме по пътя си, без да се спрем дори за момент. Минах покрай кухненския бокс, влязох в тоалетната и заключих вратата. Почистих петната от кафето, доколкото можах, а след това се качих върху тоалетната чиния да огледам дупето си на огледалото над мивката. Видях, че кройката на панталоните ми го прави да изглежда измамно малко (ура!), слязох от тоалетната чиния, отключих вратата и тръгнах да проуча кой е той.

 

 

Работех в един кабинет с Мат, музикалния редактор, и Оливия, която водеше рубриката за секса. Когато влязох, Оливия бе на бюрото си и сортираше една голяма купчина читателски писма. Тя вдигна едно, написано на бледосиня хартия, тръсна го, за да го разгъне и започна да чете на глас:

„Скъпа Оливия,

След месеци ашанга йога развих достатъчна гъвкавост на врата и гръбнака, за да мога да се самозадоволявам орално. Макар това развитие да ме радва, се притеснявам от предавани по полов път болести и искам да знам дали е възможно човек да пипне СПИН от себе си.“

Оливия вдигна поглед към мен и зачака с наклонена на една страна глава.

— Нещо в здравното просвещение на хората в тази държава никак не е наред — казах.

— Смяташ ли? — попита тя.

Оливия води рубриката си по следния начин. Местни жители с различни перверзни, фетиши и сексуални странности й изпращат писма, в които описват най-подробно какво ги възбужда. Накрая я питат дали са нормални. Тя ги уверява, че са. Веднъж една жена й писа, че обичала да прави секс с немската си овчарка, и питаше дали това е в реда на нещата. Оливия (която между другото е бисексуална) най-сетне застана на страната на приличието, морала и въздържанието и й отговори, че да се прави секс с животно определено не е в реда на нещата, защото — тук буквално може да се чуе как щрака умът на Оливия, според който всичко на два крака става за чукане, но дори тя знае, че деспотичният й стандарт за двата крака няма да откаже жената от новото й хоби — защото кучето не можело да даде съгласието си. Ето какъв вестник е „Таймс“. От онези, които съветват читателите да не се отдават на диващини само защото животното не може да изрече думичката „не“.

(Но както и да е, представете си какво е да си евангелистка — дори само на думи, дори бивша — и да работиш в алтернативен вестник. Така ще ви стане ясно какво е да си еврейка и да работиш във върховното командване на нацистите. Искам да кажа, трябва да го криеш. И то добре. За щастие това не е от нещата, които биват засягани в един нормален разговор. Какво би станало обаче, ако например Сид Хърш ме попита с какво си изкарва хляба баща ми? Е, единият ми баща е крайнодесен републиканец и предприемач, който винаги прави десни неща, като да ходи на молитвени закуски с Джон Ашкрофт^[1] и да прави опити за приватизиране на щатския затвор в Тексас. Другият ми баща изпълнява свещеническите задължения на една известна евангелистка с парализирани крайници, която рисува с устата си, пише вдъхновяващи книги с помощта на пръчица и пее песни за Исус на кампаниите на Били Греъм^[2]. Затова определено ще отговоря, че баща ми е зъболекар.)

Мат отвори рязко вратата и се спря, ухилен до уши и с навито на руло списание под мишница.

— Загубих дванайсет лири. Попитайте ме как.

— Господи, Мат, това моето списание ли е? — рече Оливия.

Мат погледна към броя на „Ентъртейнмънт Уикли“ под мишницата си, сякаш го виждаше за пръв път.

— Може би.

— Задръж си го — каза Оливия.

— Психото от тоалетната беше заседнал вътре — рече Мат и се стовари върху канапето. — Спасих го от още един ден висене в тоалетната.

Психото от тоалетната работеше в рекламния отдел, който се намираше по-надолу по коридора. Имаше фобия от докосване на врати на тоалетни, макар че на нас тримата ни отне доста време, докато стигнем до въпросния извод. Преди това дълго го наричахме Разтакаващия се в тоалетната.

— Колкото и големи да са проблемите ми — рече Мат, — поне съм в състояние да докосна врата на мъжка тоалетна.

— Е — обади се равнодушно Оливия, — и това е нещо.

— Попитай ме за снощната ми среща — обърна се Мат към мен.

— Как мина снощната ти среща? — попитах.

— Ще прескоча отегчителната част — каза Мат и помълча малко. — И така, върнахме се в апартамента й. Оказва се, че има две котки. Правим го на канапето и изведнъж в кухнята се чува някакъв трясък. Тя не иска да ходя там. Аз, разбира се, настоявам. И познай какво намерих в кухнята.

— Какво? — попитах.

— Още две котки.

— Нещо не схващам — рекох.

— Има четири котки. Но не иска да бъде Момичето с четирите котки, затова заключва две от тях в кухнята, когато някой мъж ще й идва на гости. И това автоматично я прави Момичето с двете котки, което само по себе си е толкова незначително, че дори не се нуждае от класифициране.

— Защо просто не заключи и четирите и да бъде Момичето без нито една котка? — попита Оливия.

— Това е най-хитрата част — отвърна Мат. — Не може, заради миризмата.

Оливия кимна, доволна от съобразителността на момичето.

— Ще излезеш ли пак с нея? — попитах.

— Разбира се, че ще изляза пак с нея. Тази жена демонстрира достойно за уважение ниво на непочтеност — отговори Мат. — Ако не друго, поне ще науча нещичко от нея.

Тъкмо се канех да попитам дали някой от тях не знае нещо за мъжа със синята риза, когато Сид Хърш цъфна на вратата.

— В заседателната след пет минути — каза той.

— Защо? — попитах.

— Нещо голямо, народе — отвърна Сид и тропна три пъти с юмрук по касата. — Нещо голямо.

 

 

Не ми е приятно да въвличам Джефри Грийн в тази история и ако можех, бих премълчала за онова, което се случи с него, но не мога. Винаги съм обичала Джефри. Всички го обичаха. Той беше главен редактор на вестника и стоеше здраво застопорен на този пост от осемнайсет години. Беше мил и интелигентен, сладък и доволен от сексуалността си гей, а и толкова подреден, че ако ми кажете, че има навика да облизва по три пъти ключа на лампата, преди да я изгаси, ще ви повярвам. Всъщност Джефри Грийн ме назначи, не Сид. Когато се върнах от Прага, изпратих на Джефри някои стари материали, които бях писала за вестника в колежа, и той ме покани на събеседване. По средата на разговора ни Сид мина покрай кабинета на Джефри, застана в коридора пред отворената врата, погледна ме и каза: „Боже, върви и пиши“. Сетне изчезна. Дълго време след това харесвах Сид, този единствен комплимент му придаваше порядъчно количество добра воля и макар че винаги се държеше като палячо, самохвалко и идиот, в продължение на години вярвах, че дълбоко в себе си той е чувствителен, забавен и интелигентен. После престанах. След това започнах да го мразя като всички останали. Беше истинско облекчение най-сетне да намразя Сид с цялото си сърце. Това беше хубава, чиста емоция, отчетливо черно-бяла в този свят на сивото. Но както и да е, всички във вестника отдавна очакваха Сид да направи нещо извънредно ужасно, нещо по-лошо от това просто да ни плаща малко, да ни унижава, да не ни разрешава да включваме климатичната инсталация преди двайсет и първи юни и да ни кара да слагаме по петдесет цента в кутия за обувки всеки път, когато поискаме чаша кафе. Но той най-сетне го направи: уволни Джефри Грийн.

Разбрах за това на съвещанието. Всички разбрахме тогава. Беше голям шок. Искам да кажа, във „Филаделфия Таймс“ никога не уволняваха. Това беше мястото, където отиваш, след като те уволнят от другаде. Всички седяхме около масата за съвещания, която представляваше две стари талашитени маси с кръстосани крака, когато Сид влезе и каза съвсем нехайно: „Джефри Грийн вече не работи за вестника“.

Е, онова, което вероятно трябва да знаете за Джефри е, че аз винаги бях искала неговата работа. Исках работата му от четири години и половина. И като се замисля, това май бе единствената ми амбиция. Но не, не е съвсем така — имах цяла камара висши, непостижими цели, но да получа мястото на Джефри бе единствената, която можеше да се осъществи без някакви необикновени усилия от моя страна. Аз бях следващата поред, която можеше да го заеме, а в „Таймс“ редът наистина имаше значение — останка от хипи миналото на вестника, когато външните и явно стремящите се към властта бяха смятани за подозрителни. Плюс това никой друг от редакцията нямаше каквато и да било квалификация за тази работа. Всички с каквато и да било квалификация да заемат мястото на Джефри отдавна бяха напуснали, осъзнавайки, че Джефри няма абсолютно никакво намерение да се махне. А аз не бях напуснала. Бях останала четири години и половина, изчаквайки тази възможност. И ето че тя беше дошла. И аз бях готова.

— Джефри ще липсва на всички ни. Всички обичаме Джефри — рече Сид. — Бих искал обаче да отбележа, че една от причините да обичаме Джефри е страхът ни от промяна.

Той ме погледна втренчено и за момент се уплаших, че може да се е досетил за раздялата ни с Том и иска да ми изпрати някакво послание. Опитах се да отговоря на посланието му. „Готова съм за промяна — помислих си, като го гледах право в очите. — Осъществи я.“ В гърдите ми се надигна слаба надежда. Може би точно така е трябвало да стане, рекох си. Може би Том е трябвало да ме напусне, за да се съсредоточа върху кариерата си, а сетне щеше да се случи онова, което обикновено се случва, когато жената пренасочи енергията си от връзката към работата, а именно че отново привлича интереса на мъжа (Том). Всичко изглеждаше напълно логично.

— Искам да ви запозная с един човек — рече Сид.

После отвори вратата на кабинета си и махна някому да влезе. Беше сладурът със синята риза, който се оказа, че ще заеме мястото на Джефри. Всичката тази информация се изсипа толкова бързо, че нямах възможност да реагирам, което беше добре, защото макар едва сега да осъзнавах, че очевидно не съм добър редактор, винаги ми е било пределно ясно, че не съм добра актриса.