Сара Дън
Голямата любов (21)

Двадесет и първа глава

Когато приключих разговора с Джанис Финкъл, отидох в банята и си взех един душ. Чувствах се ядосана. Ядосана на Том, задето беше написал телефонен номер след инициали, на Джанис, задето беше намекнала, че съм прекалено властна личност, и на себе си, задето, без да искам, се бях обадила на Трейси. Предварително ме беше яд на Трейси, защото знаех, че тя ще каже на Том за обаждането ми, и на мен, защото дори животът ми да зависеше от това, не можех да измисля свястно обяснение защо съм й позвънила. Дори ме беше яд на Нина Пийбъл, че смяташе тази вечеря за добра идея. И на Том, защото закъсняваше.

Нина и съпругът й Виктор живеят на около двайсет и пет минути път от града, в една огромна къща в Роузмънт. Когато си дойде, Том се преоблече и двамата тръгнахме с колата към предградията в мълчание, в което съм сигурна, че Том не виждаше нищо подозрително. Когато спряхме пред къщата на Нина, вече се бях успокоила.

Том паркира на алеята и се запътихме заедно към входната врата. На тухлената веранда имаше артистично подредена купчинка тикви и кратуни, в голямата каменна саксия цъфтяха жълти и лилави хризантеми, капаците на всички прозорци бяха боядисани в лъскаво тъмнозелено и докато стоях под меката светлина на старинната лампа, изпитах чувството, което свързвам с Нина Пийбъл. Мога да го опиша като неясно неудовлетворение от живота. Не че искам живота на Нина; в никакъв случай. По-скоро Нина Пийбъл обобщава един мой проблем с това, че съм жена. Едно от нещата, които майка ми обича да казва, е, че жените днес имат твърде богат избор. „Вие, момичета, имате твърде голям избор — все повтаряше тя на сестра ми Мередит и на мен и добавяше: Не знам каква ще я свършите, като имате толкова богат избор.“ И това е вярно, аз също смятам, че жените на моята възраст имат богат избор. Но ето какъв е проблемът ми: никой вариант не ми изглежда особено добър. А когато видя Нина с нейните къща, дете и съпруг, с нейната градина, планове и вечери, с нехайно захвърлената й на боклука кариера и съвършено поддържани мускули на ръцете, откривам една жена, направила своя избор, който напълно я устройва. И не само че я устройва, но е и убедена, че ако имаш поне капчица мозък в главата си, ще направиш същия.

Вратата се отвори със замах и на прага се показа Виктор с чаша маргарита в ръка. Очевидно беше мексиканска вечер. Той ме целуна по двете бузи, ръкува се с Том и тръгна след нас към кухнята.

Купонът вече се беше развихрил, особено в кухнята. Грейс, новото бебе, беше представена на Том. Подаваха се и се поемаха питиета.

— Срещнах един мъж — рече Кордилия.

— Разкажи ни за него — обади се Лари.

— Ами той е канадец — заразправя Кордилия. — И по много симпатичен начин си пъха ръцете в джобовете.

— Какво точно искаш да кажеш с това? — попита Лари и се обърна към Бони: — Какво би трябвало да означава това?

Сетне натисна едно копче на пасатора и кухнята се изпълни с шум на удрящи се в металните ножове кубчета лед.

— Знам какво иска да каже — отвърна Бони, след като Лари свърши. — Висок е, нали?

— И подвижен — отговори Кордилия. — И с бръчици около очите. От онези, които имат вид, сякаш са получени от много каране на ски.

— Това ли са изискванията днес? — попита Лари, докато пълнеше чашите. — Канадец, който е способен да си бръкне в джобовете?

— Нямам изисквания — рече Кордилия. — Не вярвам в тях.

— Хайде — обади се Нина. — Все трябва да имаш някакви.

— Ти какво разбираш под „изисквания“? — попита Кордилия.

Нина наклони замислено глава.

— Неподлежащи на преговори главни условия за сключване на сделката.

— Не мисля, че имам такива — рече Кордилия.

— Не ти вярвам, Кордилия — отсече Нина. — Не вярвам и на хора, които казват, че не гледат телевизия. Звучи добре, но просто няма начин да е истина.

Кордилия и Нина не се погаждат особено. Не, всъщност това не е вярно. Нина се погажда отлично с Кордилия, но Кордилия таи към нея някакво низко негодувание, за което Нина си няма и понятие. Кордилия казва за нея, че е самодоволна, снизходителна, манипулаторка и многознайка. Нина пък казва за Кордилия, че трябва да си удължи веждите. Кордилия има възширочко лице и веждите свършват точно над външните ъгли на очите й. Нина смята, че лицето й ще изглежда съвсем различно, ако просто ги удължи около половин инч с молива. Нина Пийбъл е от жените, за които другите жени отделят много време да мислят, но тя не им връща услугата.

— Аз не гледам телевизия — обади се Виктор.

— Скъпи — каза му Нина, — ти гледаш телевизия. Гледаш бейзбол.

— Бейзболът брои ли се? — попита Виктор.

— Точно това ми е мисълта — рече Нина. — Човек може да твърди, че не гледа телевизия, но гледа. По същия начин може да твърди, че няма изисквания, въпреки че съвсем очевидно има.

— Предполагам, че не искам наркоман — съгласи се Кордилия. — Или престъпник.

Нина я погледна.

— Е, веднъж вече си го преживявала. Сигурна съм, че не бързаш да го повториш.

— Какво е преживявала? — осведоми се Том.

— Брак — отвърна Нина.

— Не знам — рече Кордилия. — Харесваше ми да бъда омъжена. Харесва ми и да съм свободна. Единственото, което не ми харесва, е разводът. Спокойно бих могла да мина без него.

Всеки хвана някакви купи с храна и ги отнесе в дневната. Беше вечеря „направи си сам“. Тако, тостада, бурито^[1]. От време на време Лари ставаше, за да направи нова партида маргарити. Разговорът течеше гладко.

— Не мога да повярвам, че забравих да ви кажа — възкликна Бони по време на публичното кърмене. Беше дръпнала стола си малко настрана от компанията и се мъчеше да накара Грейс да суче. — Алън и Лизи се разделят.

— Не може да бъде — ахна Кордилия.

— Наистина ли? — попитах аз.

— Кои са Алън и Лизи? — поинтересува се Виктор.

— Стари приятели на Бони от колежа — обясни му Нина. — Запознах се с Лизи на някакво семейно тържество.

— Какво се е случило? — попита Кордилия.

Бони разказа на Виктор малко предистория. Алън и Лизи живеели от осем години. Алън не вярвал в брака и не бил много сигурен, че иска да има деца. Бил си такъв, откакто Лизи го познавала.

— Така че тръгнали на семейна терапия — продължи Бони. — Лизи се била отказала от идеята да се оженят. Искала само да има бебе. Алън седял всяка седмица пред терапевтката и повтарял упорито: „Тоя път няма да спечелиш“. Лизи плакала, давала обещания като например, че няма да поиска второ бебе, само това ще е, и че ще върши всичката работа, няма да му се наложи да смени и един памперс — все едно ставало дума за куче, което искала да вземе от приюта или нещо подобно — а Алън неизменно повтарял: „Тоя път няма да спечелиш“. Това бил единственият му аргумент.

Кърпата, която беше метнала върху главата на Грейс, се смъкна и за момент компанията има възможност да зърне огромната гърда на Бони. Лари се обади:

— Миличко…

— Извинете — рече Бони, оправи се и продължи: — Та това траело шест месеца. И нищо не се променило. Накрая Лизи решила, че ще го напусне. Скарали се, тя се разплакала и когато най-сетне застанала на входната врата до събрания си багаж, последното нещо, което му казала, било: „На трийсет и осем години съм, не сме женени и нямам бебе — ти печелиш!“.

— Леле — обади се Кордилия.

Погледнах към Том. Той съсредоточено си правеше една последна миниатюрна тостада.

— И си тръгнала — завърши Бони.

— Къде е отишла? — попитах.

— У сестра си.

— Горкото момиче — каза Кордилия.

— Е, аз лично не й съчувствам особено — подхвърли Нина.

— Защо да не й съчувстваш? — попита Виктор.

— Да, тъжно е — отвърна Нина. — Признавам. Но още преди пет години можех да ви кажа как ще свърши това.

— Ти действително ми го каза преди пет години — отбеляза Бони. — Само дето аз не ти повярвах.

— Да — рече Нина. — Спомням си. Ти каза, че щом се обичат, всичко ще се нареди.

— Че какво му е лошото на това? — попита Кордилия.

— Не можеш да се държиш, сякаш правилата не важат за теб — обясни Нина, изправи се и взе да раздига чиниите от масата. — Не можеш просто някоя сутрин да се събудиш и да се изненадаш, че мъжът, с когото живееш от осем години, който отказва да се ожени за теб и през цялото време ти е повтарял, че не е много сигурен дали иска да има деца, изведнъж не желае да ти направи бебе. Тоест тази жена е глупачка. Съжалявам, че се налага точно аз да го кажа, но е вярно. Трябваше да се измъкне от това положение още преди години.

Нина отиде в кухнята да занесе чиниите. Виктор стана и открехна един от прозорците. На перваза имаше пакет цигари и всяка вечер след вечеря присядаше там, като държеше едната си ръка отвън. От време на време се навеждаше, дръпваше и издухваше дима в прохладната нощ.

— Странно е — рече той. — Винаги съм си мислел, че изглеждат страшно влюбени.

— Да, но любовта не е достатъчна — подвикна Нина от кухнята.

— Какво искаш да кажеш? — подвикна в отговор Виктор. — За мен е достатъчна.

Нина се върна в дневната и започна да вади кафени чашки от бюфета.

— И това е едно от нещата, заради които те обичам — каза му тя. — Мислиш, че любовта е достатъчна. Но случилото се с Алън и Лизи доказва тъкмо обратното и колкото по-рано двама души разберат, че става дума за работа, компромиси, нагаждане и жертви, толкова по-добре и единствената причина да го правят, е защото алтернативата е прекалено мрачна.

— Отказвам да приема това — рече Виктор.

— И не е нужно, скъпи. Аз върша останалото, за да можеш да живееш в малкия си щастлив свят, мислейки, че любовта е достатъчна. А тя не е. — Нина тракна една чашка в чинийката й. — Любовта се надценява.

— Моля те, господи, нека не минаваме на темата за секса — каза жално Виктор. — Не искам, докато си седя с гостите, изведнъж да науча, че за жена ми сексът се надценява.

Е, Нина Пийбъл действително смята, че сексът се надценява. Дори използва точно тези думи, когато я подкачиш по темата. Но сега тя просто се приближи зад гърба му, прегърна го и го целуна нежно по врата.

— Това — рече му — е нещо, което никога, ама никога няма да ме чуеш да казвам.

След това отиде в кухнята да донесе десерта. Общият разговор се разпадна на няколко по-малки. Погледнах през масата към Том. Опитах се да уловя погледа му, но той се беше втренчил в салфетката си и упорито я сгъваше и разгъваше. Какво ли си мислеше? Защо никога нямах представа какво си мисли?

Чудех се дали Нина не е права. Чудех се дали любовта е недостатъчна и дали проблемът бе, че с Том пропускаме другите неща. Нагаждането и жертвите. Работата и компромисите. Общуването, преговорите и семейната терапия. След това с мен започна да става нещо странно. Сърцето ми заби лудо, зави ми се свят и за момент имах чувството, че ще припадна. Това не е хипербола, защото наистина припадам. Това е най-женственото в мен и макар че се е случвало главно в лекарски кабинети, се е случвало достатъчно често и в ежедневието, за да си остане реална заплаха. Затворих очи и усетих как мракът ме докосва. Направих опит да се съсредоточа върху дишането, да забавя пулса си, но думите на Нина не преставаха да звучат в главата ми. Любовта се надценява. Любовта не е достатъчна. Изведнъж сърцето ми пропусна един удар. А може би нашето не е любов. Може би именно в това е проблемът. Може би е започнало като любов, но в някой момент й се е случило нещо и се е превърнала в друго.

Исках голямата любов. Отворих очи и погледнах към Том. Той още се занимаваше със салфетката. И няма да я намеря тук. Видях го с кристална яснота. Нямаше значение, че най-сетне бях разбрала, че в живота има и по-лоши неща от това един човек да спи с други хора, когато би трябвало да спи само с теб, че има по-лоши неща от това да не знаеш и по-лоши неща от унижението. Нямаше значение, че бях почти на трийсет и три, че яйчниците ми започваха да остаряват или че във Филаделфия не бяха останали мъже, че никъде не бяха останали мъже, освен може би в Аляска, което означаваше, че трябва да отида в Аляска, ако искам да си намеря мъж, и в Китай, за да си взема бебе, което от своя страна означаваше много време в интернет и дълги полети, а аз не съм голям почитател на нито едно от двете. Нищо нямаше значение. Значение имаше единствено, че това не бе любов. Това не бе голямата любов. Осъзнах, че бих могла да прекарам остатъка от живота си, вкопчена в Том. Можех да положа всички усилия, за да го зациментирам до себе си. Можех да направя какво ли не, за да го убедя, че не може да живее без мен. Но внезапно разбрах, че имам и друг вариант. Можех просто да се откажа. Усетих как нещо в мен се скъса; нещо, което беше с мен, откакто се помнех.

Всичко това бе толкова поразително, сякаш се събуждах от сън. Съзнавам, че звучи банално, но е истина. Тръснах глава, погледнах през масата към Том и сякаш го видях за пръв път. Беше се облегнал назад, за да може да разговаря с Виктор, който още седеше на перваза. Приказваха си за ипотечни лихви. Една от стенните лампи се падаше точно зад него и русата му коса сияеше. Винаги съм обичала косата му. Всеки път, когато си помислех кои наши черти искам да наследят децата ни, можеше да ги комбинирам, за да е по-интересно, но тази част присъстваше неизменно — косите им винаги бяха като неговата. От мен исках да наследят носа, но косата — от Том.

— Мисля — казах, без да се обръщам към някого, — че любовта би трябвало да е достатъчна.

— Какво? — попита Лари.

— Мисля, че любовта би трябвало да е достатъчна — казах, този път по-високо.

— Да избягаме заедно, Алисън — рече Виктор и издуха голям облак дим в дневната. — Ще бъде толкова романтично.

— Никога досега не съм била романтичка — обясних. — Но възнамерявам да стана такава. — После погледнах Том и казах: — Мисля, че е време да си тръгваме.