Сара Дън
Голямата любов (19)

Деветнадесета глава

Филмът „Когато Хари срещна Сали“ направи много лоша услуга на необвързаните хора навсякъде по света, като ги накара да се вгледат във всеки свой приятел от пола, към който изпитваха привличане, и да се запитат: „С този ли ще се събера накрая?“. В повечето случаи това не е радостен и изпълнен с надежди въпрос, защото, ако си искал да се събереш с този човек, щяхте вече да сте гаджета. Представете си какво щеше да стане, ако някой беше казал на Мег Райън по време на онова пътуване с кола от Чикаго до Ню Йорк, че ще прекара следващите дванайсет години от живота си сама, ако не се смятат шепа неудовлетворителни и краткотрайни връзки и после, тъкмо когато е на път да изостави всякаква надежда, кого ще се радва да види в края на пътеката в църквата? Същият идиот, който плюеше гроздови семки по прозореца й.

Което ме навежда на мисълта за Мат. Мат, моят скъп приятел Мат, който избра точно този момент, за да ми каже, че ме обича.

Бях поразена, но не колкото може би си мислите. Не знаех, че Мат има чувства към мен, наистина нямах никаква представа, но страдам от убеждението, че всичките ми приятели мъже са тайно влюбени в мен. Смятам, че част от тях го съзнават, други — не. Има жени, които страдат от вариация на това убеждение — жени, които цял живот смятат, че всеки мъж, когото познават, иска да спи с тях. Но аз нямам този проблем. Дори мисля, че приятелите ми, които са влюбени в мен, нямат никакво или почти никакво желание да спят с мен и именно затова тези приятелства продължават с години. Но когато това най-сетне се случи, когато един от моите приятели заяви любовта си към мен, когато убеждението ми по този въпрос се потвърди, изпитах известно удоволствие, но то бе изцяло засенчено от останалото, което беше ужасно.

Случи се в „Дубис“, където бяхме седнали да пием. Добре де, вече бяхме пияни. „Дубис“ е от баровете, където човек ходи, за да се напие, и ние именно това правехме. Ударихме по една текила на бара и изиграхме няколко игри на дартс. По време на играта също имаше текила и поради поредицата неправилни пресмятания на точките от моя страна, както и откачената ми способност в състезателна атмосфера да се представям далеч над естествените си таланти, Мат постоянно губеше. И пиеше.

След малко двама от сервитьорите, които не бяха на смяна, дойдоха и поискаха да играят, затова се преместихме в едно сепаре. Мат отиде до бара и се върна с кана „Ролинг Рок“ и пакет „Марлборо“. Сетне извади една цигара и я запали.

— Какво правиш? — попитах.

— На какво ти прилича? — отвърна той.

— Ама ти не пушиш.

— Вече не пуша — поправи ме той. — Отказах ги на 1 януари 1995-та.

Погледнах многозначително цигарата в ръката му.

— Това е едно от малкото ми истински постижения в живота — рече той. — Преди няколко дни, докато размишлявах над този факт, реших да се възнаградя с един месец неограничено пушене.

— Ти не си наред.

— И после пак ще ги откажа — продължи Мат и опъна силно цигарата. — Макар че ги обичам тези лоши момчета.

— Тогава дай една и на мен — рекох.

Мат запали още една цигара и ми я подаде.

— Знаеш ли — каза той, — на моменти забравям колко сладка беше преди, но като те виждам да държиш цигарата, сякаш си на дванайсет, отново си спомням.

— Какво искаш да кажеш? — възмутих се. — Та аз още съм си сладка.

— Не, не си.

— Съм.

Той поклати отрицателно глава.

— Е, аз пък не искам да съм сладка — казах накрая. — След определена възраст да си сладка е сладникаво.

— Не знам. Джули беше сладка.

— Коя Джули?

— Медицинската сестра — отвърна той.

— А, да. Сладникавата.

Мат доби тъжно изражение.

— Беше толкова мила. Постоянно правеше разни неща за мен. Носеше ми дребни подаръчета. Печеше ми от онези съвършени тиквени хлебчета… — Той очерта с любов размерите на хлебчето върху масата, от което разбрах, че е доста пиян. — Мислех си, че сигурно й има нещо, след като е толкова добра с мен. Но истинският проблем беше, че продължавах да търся нещо по-добро.

— Защо не й се обадиш?

— Омъжи се преди две години — отвърна той. — За един зъболекар. Сега живеят в Орегон.

— Може би това ще ти е за урок — казах.

— Урокът на Джули — заключи Мат и затвори очи за момент, после каза: — Следващия път, когато намеря някоя мила жена, която може да ме търпи, няма да я пусна.

Той отвори очи и примигна към мен.

— Какво? — попитах.

— Нищо.

— Какво има?

— Хайде да се оженим — рече Мат и се изправи. Гласът му се извиси над музиката от джубокса. — Сериозно говоря. Омъжи се за мен, Алисън.

— Сядай веднага, Мат.

— Ако няма да се омъжиш за мен, поне ела у дома.

— Ха така!

— Не искам да съм като онези мъже, които се опитват да примамят жената в леглото си, като й обещават колко страхотно ще бъде, но ето че го правя — рече той. — Ще бъде страхотно. Обещавам.

На бара седяха няколко души и видях, че се обръщат към нас.

— Мат, караш ме да се срамувам — казах тихо.

— Аз да те карам да се срамуваш? Не мисля. Ако някой трябва да се срамува от положението, това съм аз. Но не ми пука. И знаеш ли защо? Защото те обичам.

Наведох се напред и го цапардосах силно по гърдите. Не знам защо го направих и не съм сигурна към какъв ефект от удара се стремях, но не се получи. Защото това само окуражи Мат.

— Обичам те, Алисън Хопкинс — каза още по-високо той и аз отново го цапардосах.

Един от играещите на дартс извика на бармана:

— Стивън, занеси на онзи джентълмен още една кана.

— Не, благодаря ви — извиках в отговор и махнах с ръка по посока на бармана. — Не ни трябва повече алкохол.

Вдигнах поглед към Мат.

— Моля те, седни.

Мат седна, пресегна се през масата и хвана ръцете ми за китките. Усетих как двата пулса се удрят един в друг.

— Погледни ме — рече той.

Погледнах го. Косата му беше потна покрай лицето, но очите му светеха ясно и бяха вперени в мен.

— Обичам те, Алисън. И не го казвам, само защото съм пиян.

При тези думи ме заля някакво чувство, което не бих могла да опиша, дори животът ми да зависеше от това, но разбрах, че той казва истината. Сърцето ми се сви.

— Вероятно го казвам, защото съм пиян — продължи той, — но това не означава, че не говоря сериозно. Сериозно говоря. Обичам те, откакто те познавам.

Бях слисана. Нямах представа какво да отговоря. През всичките тези години, в които бях подозирала различни свои приятели, че таят чувства към мен, никога не съм си представяла, че нещата могат да стигнат толкова далеч. Сега, когато го преживявах, когато изявлението беше направено, когато пред мен седеше мъж, който ми предлагаше сърцето си, се натъжих невероятно.

— О, Мат — казах накрая, но прозвуча някак неубедително. — Мат.

Той ме погледна в очите и пусна китките ми.

— Не казвай нищо повече.

Почувствах се ужасно. Моментът беше крайно неприятен. Сигурно се досещате, че изобщо не бях влюбена в Мат. И знаех, че това няма да се промени. А тази простичка истина — пълната невъзможност на положението в сегашния му вид — ми се стори адски несправедлива. Несправедлива към кого? Към Мат? Е, да, очевидно, но имаше и нещо повече. Чувствах я монументално несправедлива, космически несправедлива, несправедлива към всяко човешко същество, живяло някога на земята. Не трябваше ли любовта да е по-проста? Не трябваше ли тя, най-фундаменталното от нещата, да бъде по-лесна, по-предсказуема и не така капризна, произволна и жестока? И ако в някой момент бях започнала да бъркам влюбването с намиране на подходящ мъж, който ще ме остави да работя върху връзката си с него, кой би могъл да ме вини? Всъщност каква беше алтернативата? Ами в момента гледах към нея. И тя бе крайно рискована.

Барманът донесе нова кана бира пред нас и каза:

— Късмет.

Мат напълни чашата си, изпи я на един дъх и я тракна с известен драматизъм върху масата. Станах да отида до тоалетната.

— Ще ме извиниш ли за момент?

— Не, няма — отвърна той. — Искам и ти да се попържиш в неловкото положение.

Седнах и вперих поглед в ръцете си. Изглеждаха стари. Изглеждаха твърде стари за това.

— Наистина трябва да пишкам, Мат — казах накрая. — Не го казвам само за да се измъкна.

— Добре. Върви. Аз ще се пържа сам. Ти ще пишкаш, а аз ще се пържа.

 

 

Когато се върнах от тоалетната, Мат седеше мълчаливо и късаше една салфетка на дълги тънки ивици.

— Помислих малко върху това, което се случи тук — каза той.

— И какво измисли? — попитах.

— Вътрешният ми цензор, който поначало не работи твърде добре, беше временно изваден от строя — отвърна Мат.

— Разбирам.

— Поради алкохола.

— Аха.

— От цигарите ожаднявам — добави той. — И не се сещам да вечерям.

Кимнах.

— Можем просто да го забравим, ако искаш — предложих.

— Би било добре — отговори той.

— Дадено — рекох.

Някой пусна „От любовта боли“ на джубокса.

— Но говорех напълно сериозно — каза тържествено Мат. — И не можеш да останеш с Том. Той не те заслужава. Дори нещо по-лошо. Той е един противен мухльо, който нищо не струва. — Мат загаси цигарата си. — Очевидно цензурният ми механизъм още е извън строя.

Помълчахме няколко секунди.

— Вероятно трябва да вървим — казах накрая.

— Добра идея.

Мат ме изпрати до вкъщи. Минахме през Фитлър Скуеър покрай скулптурите на костенурки и излязохме на Дилансей. Когато стигнахме пред моя блок, спряхме на тротоара. Горе не светеше.

— Да знаеш, че пак ще се случи — обади се Мат.

— За какво говориш?

— За Том. Пак ще го направи.

Бръкнах в чантичката си за ключовете.

— Човек никога не се променя в това отношение — добави Мат.

— Не съм сигурна — отвърнах.

— Пак ще го направи и тогава ще трябва да решиш дали това е, което искаш.

 

 

Следващия вторник отидох в Ню Йорк на събеседване за работа в едно списание. Хванах влака и отидох дотам, а обратният влак беше претъпкан. Заприказвах се е една жена горе-долу на моята възраст, която седеше до мен. Оказа се, че е учила в колежа „Уийтън“ — онзи в Илинойс, евангелисткия — заедно със сестра ми Мередит. Баща й пък е пастор в Атланта, и то в същата църква, в която ходи приятелката ми Анджи. Общо взето, разбрах, че е евангелистка. Като ме поразпита, остана с впечатлението, че преди съм била много по евангелистка от сега. Напоследък, когато се озова в такава ситуация, правя всичко възможно да уважавам собствения си опит, като се старая да не изпадам в прекалено лицемерие и погрешно тълкуване на собствената си личност; или поне избягвам да говоря абсолютни лъжи. Което не е лесно. Този път разговорът се сведе до моите оплаквания от евангелистите. От надутата им добродетелност. От тяхното тесногръдие, буквоядство и склонност да съдят другите. От липсата им на интелектуална взискателност, страха им от изкуството, културата и идеите, почти пълното откъсване от всяко чувство за историческите корени на християнството. От грозните им прически, грозните дрехи, грозните църкви, неприятното звучене на публичните молитви. И самодоволството. Бога ми, самодоволството!

— Да оставим всичко това — каза ми жената. — Да забравим евангелистите.

Сетне сложи ръка върху моята, на лицето й се изписа болезнено откровено изражение и тя произнесе:

— Влюбена ли си в Исус?

Това ме постъписа. Отчасти защото хората вече не ми говорят такива неща. И отчасти защото ме накара да се замисля. А истината е, че в момента не съм влюбена в Исус. Не това е точната дума. Животът ми е пропит с Исус, но не съм влюбена в него.

Не би било вярно, ако кажа, че изцяло съм загубила вярата си, но част от нея си е отишла и се надявам да не съм ви оставила с впечатлението, че загубата й не е голяма за мен. Останали са ми само частици от нея, които преравям, бягам от тях, роптая против тях, но постоянно откривам, че останките от онова, което съм имала, са нещо много силно. Един определен тип хора биха казали, че всъщност бягам от Бог. И знаете ли какво? Точно така се чувствам. Истината е, че сърцето ми е неспокойно, бих искала да намеря малко мир и започвам да подозирам, че именно вярата ме поддържа на нивото, което съм, само че не мога да се върна обратно. Поне не сега. Още не.