Сара Дън
Голямата любов (16)

Шестнадесета глава

Колкото и ядосана да бях от цялата тази работа с Том и Кейт, вероятно се досещате, че през цялото време съм била напълно подготвена да го приема обратно. Това, че никога не съм имала съмнения по този въпрос, всъщност е доста странно — винаги съм се смятала за една от онези жени, които гонят мъжа при първата подобна издънка. Неведнъж съм споделяла тези си схващания с Том. Казвала съм му, че знам за жени, способни да прощават сексуални прегрешения, жени, които се задоволяват да запратят една чиния по главата на любовчията и след това опитват отново да закърпят връзката си, но аз не съм от тях. И си вярвах. Честно. Като че ли бях изградила цяла една страна от характера си около идеята, че не съм от жените, които биха търпели подобни неща, но ето че сега, пред лицето на реалността, се оказваше, че съм точно от тях. Явно трябваше да си направя пълна преоценка.

С което в никакъв случай не искам да кажа, че съм смятала да улесня положението за него. Тъкмо обратното. След малката сцена на стъпалата пред кооперацията отпратих Том. После влязох в апартамента, обадих се на Бони и Кордилия и трите се срещнахме за обяд.

— Казах му, че имам нужда от малко време, за да помисля — осведомих ги, след като се настанихме на масата.

— И наистина имаш нужда — рече Кордилия.

— Казах му и че съм правила секс с друг. След като ме е напуснал.

— Наистина ли му го каза? — попита Бони.

— Да — отвърнах.

— И той какво? — поинтересува се Бони.

— Всъщност нищо. Попита дали може да се върне.

— Явно е мръднал, щом смята, че може да се върне — изсумтя тя.

— Знам. И аз това му казах.

— Добре.

— След това ме попита дали не може да направи нещо, каквото и да е, и аз отговорих: „Ами предполагам, че да опиташ отново да ме спечелиш“.

Бони приглади жълтия пуловер над огромния си корем (отново бе бременна) и кимна одобрително.

— Това ли искаш? — попита Кордилия.

— Не знам какво искам — отвърнах.

Тя ме погледна изпитателно.

— Не мисля, че е от значение какво искам — добавих.

— Разбира се, че е от значение — каза Кордилия.

— Иска ми се нищо от това да не се е случвало — поясних.

— Добре — рече тя. — Кое от желанията ти може да се осъществи, без да е в разрез със законите на времето и пространството?

— Не знам — отвърнах. Сетне помислих малко. — Имам чувството, че това е нещо строшено, съсипано и колкото и да го поправяме, никога няма да стане както преди.

— Ще бъде по-хубаво от онова, което имаше преди — обади се Бони. — Преди той ти изневеряваше.

— Може да е по-хубаво от онова, което имах преди — казах, — но няма да е по-хубаво от онова, което си мислех, че имам.

И това бе едно от нещата, които най-силно ме дразнеха. Започвах да свиквам с факта, че съм живяла в един сън, че онова, което смятах, че става между нас, и действителността са две различни неща, но някак не можех да приема, че това преминаване към действителността е хубаво нещо. Имам проблем с нея дори при най-благоприятни обстоятелства, а тези изобщо не можеха да се нарекат такива.

— Поне преспа с друг, докато него го нямаше — ми каза Кордилия.

— Сега не съжаляваш ли мъничко? — попита Бони.

— Че защо да съжалявам?

— Защото, ако се съберете с Том, докато си жива, в главата ти ще се върти един филм с участието на другия.

— Хей, че този филм ми харесва — рекох. — Бих си купувала билети, за да го гледам.

Кордилия стана да отиде до тоалетната, но направи няколко крачки, върна се до масата и ме погледна.

— Само недей да бъркаш връщането на Том с победа — рече тя.

— Какво искаш да кажеш? — попитах.

— Направих тази грешка е Джонатан — обясни Кордилия. — Връщаше се при мен с подвита опашка, аз се чувствах, сякаш съм спечелила, сякаш съм победила другата в нещо като състезание, а всъщност отново се събирах с един абсолютен задник.

И тръгна към тоалетната.

Бони се пресегна над корема си и масата и ми стисна ръката.

— Всичко ще е наред — рече. — Знаеш го, нали?

Аз само свих рамене.

— Обещай ми нещо — каза Бони.

— Какво?

— Обещай ми, че този път ще я караш по-бавно.

— Разбира се — отвърнах. — По-бавно. То е ясно.

 

 

Същата вечер Том мина да си вземе стиковете, понеже щял да играе голф рано сутринта. Осем минути по-късно бяхме в леглото. Знам, че бяха осем минути, защото, когато на вратата се позвъни, часовникът в дневната показваше 9:13, а сетне, докато бях коленичила на леглото в спалнята и си свалях полото, погледът ми случайно попадна върху този на тоалетката и беше 9:21.

И така, правихме секс. Докато правихме секс онзи първи път след завръщането му, мислех за много неща, но главното беше дали го правим както преди и ако не, кое точно се е променило. Съзнавам, че звучи зле, но беше по-силно от мен. Склонна съм да смятам, че Мат е виновен или ако трябва да бъдем точни, виновна е историята, която ми разправи за един свой подобен проблем. Ето и самата история. Когато бил за първа година в колежа, приятелката му Дейзи заминала с приятелката си в Пуерто Рико за пролетната ваканция. Трябва да отбележа, че Мат и Дейзи започнали като една от онези странни колежански двойки, които още на третата седмица от първата година достигат почти брачно ниво на интензивност и затвореност, а сетне просто продължават да поддържат темпото, готвят заедно спагети и си разменят джинсите. И така, Дейзи се върнала от ваканцията в Пуерто Рико и двамата с Мат си легнали. По едно време тя го накарала да се обърне по корем и — съжалявам, но няма благопристоен начин да го опиша, затова ще се задоволя с клиничната точност — започнала да стимулира ануса му с език. По думите на Мат някъде в дъното на съзнанието му завила предупредителна сирена. На която той предпочел да не обръща внимание. Не попитал Дейзи как така изведнъж му излиза с този дързък трик. Не поискал незабавно спиране на процедурата, за да я върти на шиш, докато не му каже какво е станало в Пуерто Рико. Просто продължил да лежи кротко, наистина. (Чудите се откъде зная това? Е, мъжете могат да бъдат ужасно недискретни, когато ги притиснеш. А аз винаги ги притискам.)

След като свършихме, Том каза няколко неща, каквито се казват в подобни ситуации, и заспа. Останах да лежа, загледана в тавана. Нямаше нови трикове. „Е, добре, помислих си. Може би Кейт Пиърс е жената–с–която–Том–е–трябвало–да–преспи–за–да–осъзнае–колко–много–ме–обича. По всичко личи, че ще си остана с трима.“ После се запитах дали бих могла да се омъжа за човек, който ми е изневерил. Дали това би било умен ход. Реших, че вероятно не. Запитах се и дали фактът, че това не е умен ход, би ме спрял. Вероятно не.

Много неща са казани за жените над трийсет, които искат да се омъжат, и не съм сигурна, че мога да добавя нещо ново. И все пак се смятам за нещо като експерт по темата, дори само заради факта, че тревогата, която повечето жени започват да усещат към, да кажем, двайсет и девет годишна възраст, мен ме затресе на тринайсет. И започна да се трупа. Толкова отдавна се страхувах да не остана неомъжена, че май не можех да бъда отговорна за поведението си, когато ставаше дума за тези неща.

В евангелистката субкултура към неомъжените жени изпитват определен вид съжаление и презрение, каквито доминиращата култура — дори с помощта на периодичните статии в списание „Тайм“ за увеличаващите се случаи на стерилитет и статистиката, че на всеки шест неомъжени жени се пада по един мъж, или женомразката простотия за четиридесетгодишните стари моми и самолетните катастрофи — не може и да се надява, че ще достигне. Защото, ако една евангелистка не съумее да си намери съпруг, това се счита за абсолютна трагедия. При обикновената неомъжена жена трагедията, поне в очите на страничните хора, изглежда по-смекчена. Смекчава я фактът, че тя се запознава с нови мъже, ходи на забавни екскурзии, целува се по тъмните коридори, когато е на купон, събужда се до обещаващи непознати и яде доставена готова храна в леглото си със стари гаджета след полови сношения, започнали с фразата „това не е добра идея“. Животът й може на моменти да е тъжен, самотен и страшен, но поне е интересен. Но при доброто евангелистко момиче не е така. На нея по рождение й е отредено да бъде слугиня в патриархата, с огромни форми за кекс в кухненския шкаф и сушени цветя на полицата над камината си, винаги бодра, винаги весела, винаги спретната, с изящна реч и благопристойно държание. И всичко това, надявайки се, въпреки малкия шанс, че ще срещне мъж, който вярва в подходящите неща по подходящия начин и който освен това е интелигентен, мил, забавен, хубав… забравих останалите дванайсет качества. Искам да кажа, достатъчно трудно е да намериш някой, с когото да искаш да прекараш живота си, но си повече или по-малко принудена да стесниш кръга до шестимата странни ергени, шляещи се пред църквата в неделя сутрин — единият от които някак твърде преднамерено прилича на Исус. И положението започва да добива привкус на безнадеждност. Затова хич не е случайно, дето на двайсет и пет годишна възраст най-сетне се навих да правя секс. Просто част от мен прие, че щом Бог е решил да ме закопае с някой откачен, то поне ще опитам от секса.

Все си мисля, че съм казала всичко, което може да се каже по темата, че съм я изцедила докрай, но очевидно не съм. Също така виждам, че се доближавам опасно до резкия тон — качество, което са ми казвали, че никак не ми отива — но просто не мога другояче. А, да. Няколко месеца преди да се случи всичко това, срещнах една стара семейна приятелка, която има дъщеря на моята възраст. Двете с дъщерята ходехме заедно на църква, пеехме заедно в хора и бяхме заедно по лагери. Макар че не сме се чували от години, все още я считам за своя приятелка. Та майка й ми каза (съвсем нехайно, всъщност докато чакахме светофарът да светне зелено) как дъщеря й все казвала, че се надява да се омъжи, преди да дойде Исус, защото не искала да пропусне шанса си да прави секс. И се засмя. Това повдига най-различни въпроси: не най-маловажният, от които е, защо тази жена почувства нужда да ми каже, че трийсет и две годишната й дъщеря още е девствена. Причината да го спомена обаче е, че се чувствам така почти от дете. Имах нужда да се омъжа час по-скоро — по простата причина, че не исках Исус да се върне, преди да съм правила секс, а не ми беше позволено да правя секс, преди да се омъжа. Затова трябваше да се омъжа, преди да се е върнал Исус, което всеки знаеше, че може да се случи всеки момент. Като крадец в нощта. Да, това идеално обобщава някои мои подозрения за секса — че е нещо изключително важно и в никакъв случай не бива да го пропускам — както и доста спокойната ми убеденост, че не след дълго Исус Христос ще се покаже на небето откъм изток, окъпан в сиянието на славата и с меч в ръка, и ще започне Армагедон. (Какво точно ще се случи сетне, зависи от религията на отделния човек, но по един въпрос като че ли всички са единодушни — че повече няма да има секс.)

Истинско чудо е, че след всичко това съм способна на нещо поне приблизително нормално. Ако започнете оттам, откъдето започнах аз (да чакате Исус да се върне на земята, за да оповести края на света) и накрая се окажете там, където се намирах в този момент от живота си (в леглото, след като сте правили секс с приятеля си, който живее с вас, но иначе през последните пет месеца се е чукал като невидял зад гърба ви), ще откриете, че сте в коварно положение и не можете да вярвате на инстинктите си. И то не само да им вярвате — не можете дори да ги откриете. Нямате никаква представа къде са. Дори и сега не съм сигурна какво би направила една жена със здрави инстинкти в моето положение. Винаги съм се възхищавала от жени, които имат вродено усещане, които притежават земната женска мъдрост, неподвластна на логиката, разума и рационалната мисъл. Всички инстинкти, които може да съм имала, са били изцедени от мен много отдавна и се страхувам, че съм останала с една система, в която всичко дава леки отклонения.