Сара Дън
Голямата любов (14)

Четиринадесета глава

С Том Хатауей се запознах на една вечеря у моята приятелка Нина Пийбъл. Някога Нина беше най-добрата ми приятелка, след това известно време не ми беше никаква приятелка, а после, когато даде вечерята, на която срещнах Том, отново бяхме приятелки. Спомням си как същата вечер, когато се прибрах у дома, си мислех колко се радвам, че двете с Нина отново сме приятелки, защото, ако не се бяхме сдобрили, нямаше да бъда поканена на тази вечеря, ако не бях отишла на тази вечеря, нямаше да срещна бъдещия си съпруг, а ако не бях срещнала бъдещия си съпруг на тази вечеря, може би никога нямаше да го срещна и щях да пропилея остатъка от живота си, за да го търся.

— Не знам — каза Нина на другия ден, когато й се обадих да я разпитам за Том.

— Какво му има? — попитах.

— Нищо — отвърна Нина.

— Какво е? — настоях.

— Онова с носа му не те ли дразни? — подхвърли тя.

— Какво му е на носа?

— Щом не си го забелязала, тогава добре — рече Нина.

— Какво да съм забелязала?

— Нищо — отсече тя. — Ще видя какво мога да направя.

Две седмици по-късно Том Хатауей ми се обади и ме покани на вечеря. Нина беше уредила всичко. Нямам думи да ви опиша колко добра е Нина Пийбъл в тези неща. Успя да уреди брат си Джак с една акушер-гинеколожка, която видяла в предаването „Тудей“ да говори за менопаузата; шест месеца по-късно двамата вече бяха сгодени. Но както и да е, беше много любезно от нейна страна и със сигурност повече, отколкото можех да очаквам, предвид сложната история на отношенията ни.

По мое мнение успешните женски приятелства следват един и същи основен модел: едната е момичето, а другата приема ролята на момчето. Канех се да заявя, че това няма нищо общо с лесбийството, но сега, като се замисля, май не е вярно — всъщност говоря за несексуална версия на отношенията, наблюдавани в една лесбийска двойка, където момичето е момиче, а момчето — момче и това до някаква степен устройва и двете страни. Интересното при мен обаче е, че в някои свои приятелства съм момичето, а в други момчето. С Бони например съм момичето — главно защото тя е омъжена, има три деца и вече не се стреми да бъде момичето; с приятелката си Анджи също съм момичето — защото Анджи е прекалено разумна, за да поиска тази роля. С Нина Пийбъл обаче съм момчето. Винаги съм била момчето. Още преди да се запознаем, ми стана ясно, че ако искам двете да сме приятелки, трябва аз да бъда момчето. Стана ми ясно, защото случайно хвърлих един поглед в чекмеджето й за бельо. Първата година в колежа ни бяха разпределили да бъдем съквартирантки и в деня за нанасяне, когато пристигнах, тя вече се беше настанила и изчезнала към библиотеката. Докато търсех къде да си сложа нещата, отворих едно чекмедже, в което се оказа, че е наредила бельото си. Вътре имаше редички и редички съвършено сгънати долни гащички в пастелни цветове, подредени с любов между мънички разделители, сатенени торбички с ароматизирана пудра и миниатюрни кутийки, съдържащи бог знае какво. Веднага разбрах, че това е жена, с която не бих могла да се конкурирам.

Разбира се, проблемът при подобно разпределение на ролите е, че човекът, принуден да бъде момчето, накрая започва да негодува. Нужни бяха осем години, докато негодуванието ми към Нина разцъфти и когато най-сетне разцъфна, прие следната форма: преспах в апартамента на бившето й гадже и почти правих секс с него, а на другата сутрин й се обадих и й го казах. Разбира се, по онова време не съзнавах мотивите си; струваше ми се, че наистина го харесвам. Казваше се Анди Бас и беше написал четиристотин и петдесет страници от романа си за един пилигрим от дванадесети век, който пътува до Сантяго де Компостела с овесена на врата мидена черупка. Апартаментът му беше пълен с книги за монашески ордени, средновековна архитектура и Черната смърт^[1], а в нощта, когато преспах в апартамента му, трябваше да нахлузя ръкавиците му за ски, понеже му бяха спрели парното. Останахме будни през по-голямата част от нощта, натискахме се и разговаряхме за Рилке и Фуко, а в шест сутринта той скочи от леглото и изхвръкна навън да премести колата си на отсрещния тротоар, да не би уличните метачи да му сложат такса за паркиране. Незнайно защо, тогава ми се стори чаровен. Но поначало беше глупаво да се забърквам с него и когато казах на Нина, тя съвсем разбираемо се разсърди (макар че, ако трябва да бъдем честни, Нина и Анди не се бяха виждали от четири години и по всички показатели бяха напълно приключили — на този етап от живота си Нина Пийбъл излизаше почти само с инвестиционни банкери и бъдещи конгресмени) и в резултат тя не ми говори две години. После обаче сръднята й мина така внезапно, както беше започнала. Нина ми се обади за рождения ден и каза, че й липсвам, прощава ми и иска отново да бъдем приятелки, както и че дава една от нейните вечери и ме кани да дойда. Съгласих се, отидох и там беше Том.

Успях да си създам една доста сложна хипотетична представа за Том въз основа на две неща, които той сподели с другите на масата. Първото бе за работата му по делото на трима сираци, малтретирани от своята приемна майка, която не им давала нищо за ядене, освен хляб и супа от кетчуп. Второто беше за шестте седмици, в които плавал сам на каяк във вътрешността на Аляска. Ето един мъж, който милее за сираците. Ето един мъж, който не се страхува от мечки. Ето един мъж, който знае как да улови сьомга, като завърже корда с кукичка отзад на каяка си. Не очаквам, че ще се озова в положение да ми е нужен мъж, който умее да улови сьомга, като завърже корда с кукичка отзад на каяка си, но все пак. Човек никога не знае.

Докато Нина убеди Том да ме покани на вечеря, направо се бях побъркала от фантазии, в които двамата плавахме с каяк из дивата природа заедно с двете си биологични деца и сладките луничави сирачета, които бяхме осиновили. Със сигурност щеше да ми личи. Мислех, че единствената ми надежда е да се преструвам, че въобще не се интересувам от него — предполагах, че двата полюса ще се неутрализират взаимно и в крайна сметка ще изглеждам сравнително нормално. Така че, когато Том цъфна на вратата ми, за да ме изведе на вечеря, започнах усилено да търся недостатъци в него. Беше висок, точно какъвто го помнех и раменете му изглеждаха все така широки, но Нина се беше оказала права за носа му — виждаше се, че е изкривен леко наляво. Тя не би си и помислила да излезе с мъж, чийто нос е изкривен нанякъде, но пък можеше да си позволи да бъде дребнава. А аз се бях отказала да бъда дребнава. Сигурно ще речете, че изцяло съм пропуснала етапа на дребнавост — как иначе може да се обяснят деветнадесетте ми месеца с Гил Хомосексуалиста — но истината е, че Гил беше класическото „добро на хартия“ гадже и в двайсет и няколко годишната си дребнавост го бях предпочела пред всевъзможни други очевидно пълни с недостатъци, но хетеросексуални варианти. Но както и да е, именно носът отклоняваше Том от стереотипа за хубост и винаги съм била благодарна за това. Забелязва се точно колкото да си помислиш, че е преживял някаква травма, докато е минавал през родовия канал. (Години по-късно случайно споменах тази теория пред терапевтката си Джанис Финкъл — че вероятно причината Том да се задушава във връзката ни е, че при раждането си е заседнал в родовия канал. Тогава Джанис отвърна: „А може би се задушава във връзката ви, защото ти го задушаваш“.)

— Какво, по дяволите, се случи снощи? — попита Нина, когато ми се обади на другата сутрин.

— Какво имаш предвид? — отвърнах.

— Том смята, че не можеш да го понасяш — рече тя.

— Просто си давах вид, че не ме интересува.

— Е, успяла си.

— Мамка му!

— Каза, че не си престанала да зяпаш носа му.

— Боже господи!

— Казах ти, че носът му е кофти — рече назидателно Нина, — а ти не ми повярва.

— На мен не ми пречи.

— Носът трябва да е в центъра на лицето.

— Мисля, че съм влюбена в него.

— О, боже — рече Нина. — Ще видя какво мога да направя.

Така че отново се залови за работа. Така Том ми се обади, отидохме на вечеря и сетне, в сърцато усилие да изглеждам незаинтересована, го поканих в апартамента си и преспах с него. Не може да се каже, че това е в стила ми, но пък докъде ме беше докарал моят стил? Имах зад гърба си само един любовник гей, който носеше фамилията на съпругата си китайка, напуснала го заради инструктора по аржентинско танго. Може би беше време за нов подход. Затова, когато Том ме изпрати до дома, го поканих горе и докато отключвах входната врата, той сложи решително ръце на раменете ми, обърна ме към себе си и ме целуна.

— Знаеш ли, че плъховете не се съешават, ако не се харесват на вкус? — рече той.

— Как така? — попитах.

— Така разбират дали са генетично съвместими. Ако се харесват на вкус, значи си пасват.

И отново ме целуна.

— Вкусът ти ми харесва — рече след това.

— И твоят ми харесва — отговорих.

Съзнавам, че не звучи много романтично, но ще трябва да ми се доверите. Ще трябва да ми се доверите, защото е адски, адски трудно да обясниш защо точно си се влюбил в даден човек. Фактите, които са те накарали да се влюбиш — това е лесно. Коварството, изневерите, лъжите и малките прояви на жестокост са фасулска работа. Но в никакъв случай не можех да пропусна първата целувка и разказа за плъховете, които се пробвали на вкус, защото той е показателен за онази страна от личността на Том, която бързо обикнах и която мислено наричам „господин магьосник“. Всъщност през първите няколко месеца от нашата връзка всеки път, когато правехме секс, Том ми обясняваше нещо. Например как се получавали дините без семки. Как картофите разбират кога да покълнат. Защо децата ни ще имат сини очи, но не задължително руса коса. Веднъж, когато отидохме до Ланкастър за уикенда, той ме заведе до средата на една ливада с люцерна и с лъча на фенерчето си ми показа съзвездията. Сетне се върнахме в хотелчето и правихме секс на, както се оказа, един деветдесетгодишен стол. На другата сутрин, когато излязохме за късна закуска, собствениците го махнаха от стаята ни заедно с турския килим.

— Знаеш ли кое е странното? — попита ме Том тогава.

— Кос?

— Усещам точно онова, което би трябвало да усещам — обясни Том. — Много малко неща в живота си съм усещал както би трябвало.

— Знам какво имаш предвид.

— Наистина ли? — попита той.

— Да.

— Добре. Значи и ти си влюбена в мен.

Така беше. Обичах го и той ме обичаше, и дълго, дълго време всичко беше наред. Имахме истинска връзка. Бяхме двойка. Празнувахме Деня на благодарността у баба му и дядо му, Коледа — у родителите му, на Нова година бяхме с нашите приятели Дарън и Уенди и веднъж, съвсем в началото, дори направихме заедно фенер от тиква за Деня на Вси светии. Когато някой се женеше, му подарявахме общ подарък, а когато жената на Сид беше намерена мъртва на дъното на семейния им басейн, изпратих елегантен букет от бели лилии от името на двама ни. Децата на сестра ми ни наричаха леля Алисън и вуйчо Том. Бях щастлива. И спокойна. От време на време обаче се случваше нещо, което ми напомняше, че това е илюзия… не, „илюзия“ не е точната дума; не илюзия, а нещо временно.

Например, когато Том реши да купи ново канапе.

— Какво му е на старото? — попитах.

— Нищо. Просто ми омръзна — рече Том.

— Не съм сигурна за това — казах, когато го видях в магазина. (Беше точно от онези канапета, които излагат в магазините.)

— Какво му има? — поинтересува се Том.

— Ами не пасва на нищо — отвърнах.

— Черно е — рече той. — А черното отива на всичко.

— Черните обувки отиват на всичко — възразих. — Черното кожено канапе отива само с… не зная, с мебели стил Бък Роджърс.

— Да, ама на мен ми харесва.

И купи канапето. Скоро след това домъкна вкъщи масичка със стъклен плот и неравни ръбове. Получи се ужасен кът. Но аз стисках зъби. Мъчех се да не го притискам. Полагах отчаяни усилия да бъда като онези жени, дето са толкова уравновесени, че дори не забелязват, когато гаджето им от три години насам прави поредица големи покупки за обзавеждане, без дори да помисли дали въпросните покупки ще се връзват с не–Бъкроджърсовите мебели, които са подбирали бавно и с вкус през целия си пълнолетен живот. Всеки мъж, който няма проблеми с обвързването, вече е обвързан с друга, напомнях си упорито. По-спокойно. Дай му малко свобода. После канапето може да отиде в кабинета му. Но от време на време не издържах.

— Мислиш, че нямаш проблеми, обаче имаш — казах му един ден, след като се върнах от терапия.

— И какви са ми проблемите? — попита Том.

— Няма да ти кажа.

— Дай ми поне един — настоя той.

— Добре — отвърнах. — Майка ти.

— Какво за майка ми?

Поех дълбоко дъх.

— В теб е останал гняв към майка ти.

— Не е вярно.

— Вярно е.

— Аз обичам майка си — рече той.

— Само така си мислиш.

— Какво би трябвало да означава това? — попита Том.

— Всеки си мисли, че обича майка си и майка му го обича, но един ден просто спира да мисли за това — обясних. — Може да я обича, а може и да не я обича, но именно тогава започват да се проявяват всичките му проблеми.

— А може би аз не искам проблемите ми да се проявят.

— Именно това пречи връзката ни да премине на следващото ниво.

— Това ниво ми харесва — рече Том. — На него ми е съвсем удобно.

— Защото си ядосан на майка си.

(Е добре, дами: внимавайте с мъже, които мразят майките си. Защото мъж, който мрази майка си, накрая ще намрази и вас. За съжаление е много трудно да накараш един мъж да признае, че мрази майка си. Ако се опиташ да повдигнеш въпроса, той просто ще остане с убеждението, че ти мразиш майка му, и ще го използва като претекст по-късно да намрази и теб, въпреки че всъщност мрази не някой друг, а майка си. Но има един лесен начин да определите дали един мъж мрази майка си. В някой момент той подхвърля разсеяна забележка за нея с напълно нехаен тон, който обаче те кара да се запиташ: „Дали този човек не мрази майка си?“. В такъв случай, повярвайте ми, това е истина.)

Но предполагам, че в крайна сметка няма значение. Мъжът или мрази майка си, или я обича прекалено много. Или мълчи като риба, та не можеш да разбереш с какво си имаш работа, или е от онези бърборковци, които направо ти казват с какво си имаш работа, но онова, с което се оказва, че си имаш работа, те плаши до смърт.

Накрая се получава абсолютна бъркотия и връзката постепенно се превръща в старателно отбягване на неудобните теми. Не исках да прозвучи толкова цинично, но не можах да се сдържа. Влюбваш се в човек, понеже подсъзнанието ти е харесало нещо в неговото подсъзнание, но както скоро откриваш, то е харесало единствено факта, че този човек е създаден да те наранява тъкмо по начина, от който най-много се страхуваш.

И най-неприятната част — да, има и такава — е, че дори да решиш, че си го разбрала, не си. Дори да решиш, че всичко ти е ясно, не е. Дори когато решиш, че най-сетне си изкарала проблема на съзнателно ниво, не си. Само така си мислиш. Дори сега сигурно смятате, че сте разбрали тези неща. Вероятно си мислите: „Да, бях точно като теб, но след това свърших необходимото, изгладих чудатостите в психиката си, открих подходящия човек, правим си заедно огледалните упражнения, премахнали сме проекциите си и съм щастлива.“ Не казвам, че не сте щастливи. Казвам само да внимавате с щастието. Защото то в повечето случаи е временно.

Разбира се, имам причина да ви разправям това. Онази вечер Нина Пийбъл предсказа, че Том ще се върне, но аз не й повярвах — изобщо, дори когато отчаяно ми се искаше. Бях живяла достатъчно дълго, за да знам, че те винаги се връщат при Нина, но невинаги при мен. Том обаче — виж ти, каква изненада! — го направи.