Сара Дън
Голямата любов (12)

Дванадесета глава

Едно от предимствата да водиш вестникарска рубрика в град като Филаделфия е, че често те викат да изпълняваш разни церемонии, каквито в един по-голям град биха възлагали на някой наистина известен човек. Това обикновено включва даване на преценка за нещо и аз обикновено се съгласявам.

Тази четвъртъчна вечер бе именно такава. Бяха ме извикали да оценявам пайове. Събитието включваше различни видове ястия от какви ли не категории, но незнайно как на мен се паднаха пайовете. Което чудесно ме устройваше. Аз обичам пай. И наистина се случи добре, че веднага след разговора „не съм влюбена в теб“ с Хенри, трябваше да изляза от работа, за да оценя четиринайсет различни пая по показатели като хрупкавост на коричката и вкусност на пълнежа. Беше пир, разрешен от работата. След това отидох у дома да се преоблека и някъде към осем тръгнах обратно към гара Рединг, където щяха да обявят победителите.

Пазарът на гара Рединг е едно от нещата, които всички във Филаделфия обичат, и с право. Това е селски пазар, който се провежда в сградата на една стара гара и е пълен с амиши^[1], които продават мед в буркани, покрити с шапчици от памучен раиран плат, и усмихнати мъже, предлагащи да ти лъснат обувките за три долара. На една сергия се продават само готварски книги втора употреба, на друга само понички с пудра захар, на трета само домашни гевречета, поръсени с едра сол. И пазарът успява да прави всичко това на съвсем разумна цена, което си е истински подвиг. Двамата с Том ходехме там всяка събота за късна закуска. Купувахме си „Филаделфия Инкуайърър“ и „Ню Йорк Таймс“ от будката за вестници, ядяхме в закусвалня „У дома“ и след това на излизане се отбивах в „Салюмирия“ и купувах някое интересно сирене. В една връзка трябва да има такива неща. Неща, които да ти напомнят, че е по-добре да си част от двойка, отколкото сам, защото идеята да ходиш на гара Рединг всяка събота сутрин сам, да четеш вестника сам и да си купуваш сирене, което да ядеш вкъщи сам, е почти непоносима. Същата вечер, докато пътувах към Маркет Стрийт се запитах дали Том е водил Кейт там предишната събота и ако не, колко време ще мине, докато го направи. Би било наивно да смятам, че няма да я заведе — съботните сутрини на гара Рединг са направо идеални и нямаше причина да смятам, че няма да се постарае да запази хубавите неща от нашата връзка, само защото ме е напуснал. Запитах се какво ли би станало, ако един ден вляза в закусвалнята и заваря Том и Кейт да седят в някое сепаре и да си разменят части от „Ню Йорк Таймс“ на чаша кафе. Запитах се дали бих имала куража да отида при тях и да им подхвърля някаква хаплива забележка. Запитах се дали ще успея да измисля нещо язвително, което да не прозвучи, сякаш съм го съчинила предварително. Вероятно не, реших накрая. Минах през големите летящи врати на гара Рединг и тутакси престанах да мисля за Том. Защото там, под една голяма палма в саксия, стоеше моята заклета противничка — Мери Елън.

Съзнавам, че не е правилно да представям своята заклета противничка на този етап в историята. Това противоречи на всякакви драматически правила — не че тази история се придържа с каквато и да било стриктност към драматическите правила, но ми се иска да вярвам, че поне досега нито едно от тях не е било захвърлено на пода и стъпкано. Е, добре. Имам си заклета противничка и нейното име е Мери Елън. Не я споменах досега, защото тя е от онези заклети противнички, които забравям за дълги периоди от време. Първо, рядко я виждам. Чета обаче рубриката й всяка седмица, и то само за да видя дали още ме напада. По моему чест ми прави, че нито веднъж не съм я споменавала във вестника. Винаги съм се отнасяла към нашето предполагаемо съперничество, правейки се, че съм над тези неща, като пред хората се преструвам, че за мен тя е просто някаква гадост, върху която случайно съм стъпила, и именно затова ми се иска да пропусна изцяло тази част. Страшно ми се иска, но не мога, просто случилото се онази вечер е важна част от историята.

Сигурно вече си мислите, че „Филаделфия Таймс“ е най-забутаният вестник във Филаделфия, но сега ще откриете, че има един още по-забутан. Казва се „Здрасти, Фили!“ и се разпространява безплатно, също като нашия, само дето „Таймс“ се пуска в онези ламаринени кутии по уличните ъгли, съвсем като истински вестник, а „Здрасти, Фили!“ се закача по бравите на входните врати, като листовките за промоции на разни стоки. Това навремето ни се струваше огромна разлика. Съзнавам, че звучи съвсем незначително и в мен се води вътрешна борба, в която едната страна иска да ви убедя, че не е никак незначително, а другата — направо да се предам. Предавам се. Във всеки случай, както е с повечето незначителни неща, ако ги преживяваш лично, ти се струват сравнително нормални по размери.

Когато получи работата във вестника, който се разпространяваше по дръжките на входните врати, Мери Елън веднага предизвика сензация, каквато винаги съм искала да предизвикам, но така и не успях. Първоначално пишеше за рубрика, която се занимаваше с предизвикателствата на оралния секс на публични места, но не това стана причина за сензацията. Тя дойде от едно писмо, което вестникът публикува на следващата седмица. Беше от майката на Мери Елън и се състоеше почти само от едно изречение: „Сега целият свят знае, че дъщеря ми е минетчийка“. И бум, просто така Мери Елън получи онова, от което се нуждае всеки списващ рубрика, а именно индивидуалност. Изведнъж тя се превърна в човешко същество с майка, която всяка седмица чете рубриката й, а след това изпраща писма с думи като „минетчийка“. Наистина блестящ ход, който до голяма степен компенсира факта, че Мери Елън не пишеше особено добре. Може би мислите, че се заяждам, но е истина. Най-общо казано, тя бе от момичетата, които обичат да пишат за това колко са добри в леглото.

Именно по тази причина Оливия я намрази дори повече от мен. Тя смяташе, че поне във Филаделфия тази пазарна ниша е изцяло нейна. Вероятно трябва да обясня една разлика, която несъмнено изглежда доста тънка. Оливия отговаря на писма за секса, докато Мери Елън пише рубрика за живота си, който случайно включва ужасно много секс. Както вече казах, разликата може да изглежда незначителна, но без да издавам докъде ще доведе всичко това, трябва да знаете, че дори и сега рядко могат да се видят две редовно появяващи се рубрики на сексуална тема в един и същ алтернативен вестник, макар че хората с власт в ръцете умират да намерят начин това да стане, но без да изглеждат твърде долнопробни и сводничещи. Предполагам, не искат да изглеждат сводничещи, защото може да привлекат внимание към факта, че именно това правят. Отне ми доста време, докато осъзная, че обявите на последната страница на вестника, за който пишех, са на проститутки. Не знам какво съм си мислела, че продават тези дами; просто не смятах, че на проститутките е разрешено да се рекламират. Но независимо дали им е разрешено или не, те го правят. Всъщност истинският бум на алтернативни вестници в Съединените щати беше в годините между премахването на ограниченията на монетните телефони и появата на порно в интернет.

Един от проблемите при списването на рубрика в срок е, че невинаги се получава. Когато работата ти е да списваш рубрика, а не се получава, накрая просто нахвърляш нещо, започващо на едно място и завършващо на друго, което няма никакво отношение към първото. Това не те тревожи особено много, най-вече защото изпитваш огромно облекчение, когато на другия ден отвориш вестника и видиш отпечатани думи, вместо огромното празно място, с което предишната вечер си била сигурна, че ще си останеш. Направила си го. Успяла си. А че онова, което си успяла да направиш, звучи някак банално, самовлюбено, конфузно или идиотско — е, предполагаш, че си твърде близо до проблема, за да си способна на реална преценка. Едно може да се каже за този вид творчество, за творчеството с опрян в главата пистолет: при него в крайна сметка пишеш неща, каквито никога не би написала при нормални обстоятелства, но и от време на време изпод перото ти излиза истинско бижу. Ала в повечето случаи това не става. В повечето случаи се получава всичко друго, но не и бижу. И предполагам, истинският ми проблем с Мери Елън е, че нейната рубрика ми напомня този факт, напомня ми, че границата между свежо и безсрамно е ужасно тънка. Често четях рубриката й и си мислех: Ето едно глупаво момиче, което пише глупави неща.

И все пак. Все пак тя не е добър човек. Това е другата част от проблема. Не е нито добра, нито любезна. Съзнавам, че май отдавам прекалено голямо значение на това дали един човек е добър и любезен. Също така съзнавам, че има много други качества, които човек трябва да развие у себе си, че вероятно добротата и любезността трябва да бъдат избити от главите на хора като мен. Сигурно бих живяла по-добре, ако бях по-лоша и гадна, но все пак. Подобно на проблема ми с всяка жена, която пет пари не дава за това дали е добра и любезна, истинският ми проблем с Мери Елън бе, че тя ме плашеше. Не разбирах правилата на нейната игра и тайничко смятах, че при нея такива не съществуват.

— Какво оценяваш? — попита Мери Елън, когато ме видя да влизам.

— Пайове — рекох. — По-точно четиринайсет пая. А ти?

— Кифлички — отвърна тя. — Дали са ни момичешката храна.

— Мат изяде дванайсет парчета панирано сирене — отбелязах.

Мери Елън взе да навива на показалеца си една дълга къдрица от русата си коса.

— Съжалявам за теб и Том — рече тя.

Кимнах.

— Кейт се чувства ужасно за станалото — подхвърли Мери Елън.

Отне ми известно време, докато проумея значението на последното.

— Познаваш ли я?

— Приятелка ми е.

— Разбира се — рекох. — Разбира се. Как не се сетих!

— Всъщност тя не вярва в тези неща — рече Мери Елън. — Още преди месеци й казах, че това изобщо не е гот. Нали разбираш, не е гот.

Започваше да ми се вие свят.

— Тя казва, че Том говори само хубави неща за теб — додаде Мери Елън.

— Да. Е, извини ме — рекох. — Трябва да отида до едно място.

Тръгнах като зашеметена към тоалетната. Отне ми само минута, докато сглобя мозайката, макар че парченцата бяха приблизително три и пасваха съвсем очевидно. Мери Елън знаеше преди мен, че Том спи с Кейт Пиърс. И — в някои отношения това бе дори още по-лошо — искаше да разбера, че е знаела. Не бе достатъчно, че съм била унижена, без да зная. Тя изпитваше нужда да привлече вниманието ми към това унижение. Представям си как е чела рубриката ми всяка седмица; рубриката, в която самодоволно документирах процеса на заживяване с Том, купуването на канапе заедно с Том, пълното щастие с Том, а през цялото време Том е чукал Кейт Пиърс зад гърба ми. Повдигаше ми се. Прииска ми се да умра. Донякъде бях готова да приема, че Кейт е знаела. Искам да кажа, имах много причини да се сърдя на Кейт и фактът, че е знаела за собствената си връзка с Том преди мен, беше доста надолу в списъка. Но Мери Елън! Моята върла противничка! Жената, която ми желаеше само злото! Чувствах се покрусена. Просто не можех да повярвам, че Том ме е поставил в такова положение. Съзнавам, че звучи откачено, но част от мен разбираше как Том е можел да спи с Кейт Пиърс и дори да се вижда с нея в продължение на няколко месеца зад гърба ми, ала да го прави, знаейки, че Мери Елън ще научи, а това ще ме унижи по такъв начин… ми се струваше направо невъзможно. Как бе могло да се случи?!

Сигурно ме е мразел с цялата си душа. Седях на тоалетната чиния с мокро от сълзи лице, когато изведнъж ме осени тази мисъл. Том трябва наистина да ме е мразел. Това беше единственото смислено обяснение, което ми хрумваше. Единственият начин, по който нещата пасваха идеално. И самото мислене на тези думи, самото прекарване на това изречение през ума ми толкова ме натъжи, че останах без дъх. Какво бях направила, за да ме намрази толкова? И как не го бях усетила? Тоест донякъде разбирах как Том е можел да крие изневярата си, беше ми ясно как лъжите се натрупват една върху друга като тухли — но как, за бога, е успявал да крие омразата си?

Вратата на тоалетната се отвори и долетяха гласове. Две непознати жени си говореха за някакъв помощник-готвач от „Трийтопс“, който явно се бил опитал да повлияе върху преценката на журито. Положих всички усилия да се успокоя. Сега не му беше нито времето, нито мястото. Щях да го направя по-късно и другаде, не в една преустроена гара, претъпкана е кулинарния и медийния елит на Филаделфия.

Жените излязоха. Отключих кабинката и отидох до една от мивките. Наплисках си лицето със студена вода, сетне го попих внимателно с хартиена салфетка. „Защо най-емоционалните моменти в живота ми стават винаги в тоалетната?“, помислих си. Един добър психоаналитик би могъл да направи някакви изводи от този модел на поведение, макар че не съм сигурна какво точно ще измисли. Запитах се дали това все още може да се смята за потискане на чувствата. Предполагам, че да ги изпитваш в тоалетна кабинка не е чак такова потискане, като изобщо да не ги изпитваш. Погледнах се в огледалото над мивката и си наложих да мисля за Хенри, за да не мисля за Том. Хенри, който се беше оказал добър разсейващ фактор; Хенри, в когото цели шейсет секунди си въобразявах, че съм влюбена, макар че всъщност не бях, но въпреки това нямах нищо против да си легна пак с него, по възможност още тази вечер, само дето в този план имаше два проблема. Първият беше сцената в офиса по-рано днес. Вторият — че в момента приличах на миеща мечка. Отворих чантичката и започнах спокойно да си оправям грима.

 

 

Когато свърших в тоалетната и излязох навън, купонът беше в разгара си. Осветлението бе достатъчно приглушено, за да може видът ми да мине за нормален.

— Господи, Алисън — каза Мат, когато ме съзря. — Какво е станало с теб?

— Толкова ли зле изглеждам?

— Почти не се забелязва — отговори Мат, грабна две чаши вино от подноса на една обикаляща келнерка и ми подаде едната. — Ето. Пий.

— Благодаря.

— Още си разстроена заради Том, нали?

Кимнах.

— Хайде, говори.

Облегнахме се на една дебела колона в средата на залата и докато си приказвахме, гледахме как участниците в купона обикалят наоколо.

— Имам чувството, че в тази връзка съм била двама души едновременно — казах. — Единият участваше активно в нея, а другият стоеше отстрани като безстрастен наблюдател.

— Като Наполеон, който наблюдава битката от върха на съседния хълм — предположи Мат.

— Точно. И в тази битка единият щеше да спечели, а другият — да загуби.

— Какво точно имаш предвид?

— Ако се бяхме оженили, печелех аз; ако не — печелеше Том.

— И какво спечели той в крайна сметка?

— Получи най-хубавите години от живота ми, а след това си отиде и започна отначало с друга — отговорих.

— За човек с висока самооценка имаш удивително ниско самоуважение.

Свих рамене.

— След това осъзнах, че един мъж винаги може да започне отначало с някоя друга. Дори да е на осемдесет години. Така че единственият начин да спечеля, е ако той умре. Ако остане с мен дълго време и след това умре. Тогава печеля.

— Омъжи се за мен — рече Мат.

— Съзнавам, че съм откачена — рекох. — И това е нещо, нали?

— Сериозно говоря — настоя Мат. — Омъжи се за мен. Макар че сигурно пак ще искам да излизам с момичета като това.

— Като кое? — попитах.

Мат ми посочи една жена с потник с гол гръб, украсен с ресни. Тя го огледа от глава до пети и му обърна хладно гръб. Гърбът й беше от онези безупречни, слаби и все пак не кльощави гърбове, но все пак.

— Прилича на една от статуите, които пазят японски храм — каза Мат. — Дясната й ръка е вдигната, сякаш да ме възпре, но лявата е спусната и срамежливо ми прави знак да вляза.

— Това ли означаваше?

— Да. Но тази вечер нямам време за подобни неща — отвърна Мат. — Тази вечер ще откъсна плод от някой по-нисък клон.

Оливия се приближи до нас с малка пластмасова чиния със салата. Повдигнах едната си вежда към Мат.

— Не чак толкова нисък — рече Мат.

— Какво? — попита Оливия.

— Нищо — отвърнах.

— Никак не ми се ще да те тревожа, но… — рече ми Оливия и посочи един от подиумите в дъното на залата.

Там Сид Хърш и Мери Елън бяха застанали до една коктейлна маса и разговаряха оживено.

— Коя от нас трябва да се тревожи? — попитах Оливия.

— Виж, това вече не знам.

 

 

Мина още доста време, докато успея да видя Хенри. Стоеше до импровизирания бар в рибния пазар и разговаряше с една жена, която отмяташе глава назад всеки път, когато се смееше. Имаше невероятно дълга шия. Не можех да откъсна поглед от нея. Всъщност това и правех, когато Хенри ме съзря: зяпах шията на жената. Видях как той я докосна по ръката и дойде при мен.

— Здрасти — рекох.

— Здрасти — отвърна Хенри.

— Гаджето ти има обезпокоително дълга шия.

— Тя ли? — попита Хенри и погледна през рамо към жената. — Тя не ми е гадже.

— Е, във всеки случай, ако я харесваш, опитай да не гледаш шията й — посъветвах го. — Погледнеш ли я, няма да свалиш очи от нея.

Хенри погледна към жената и тя, сякаш някой й беше дал знак, отново направи номера с шията.

— Действа хипнотизиращо.

— Точно — потвърдих.

— Алисън — рече Хенри.

— Да?

Той ми се усмихна с половин уста, но не каза нищо.

— Какво има? — попитах.

Хенри си пое дълбоко дъх.

— Не си за моята уста лъжица.

Стоях, без да се помръдна.

— Помислих и реших, че не си — добави Хенри.

— О! — промълвих.

— Щеше да ми хареса, ако нямаше странности — рече той.

Щяло да му хареса, ако нямало странности.

— Няма проблем — казах и се усмихнах в опит да покажа способността си да не бъда странна.

— Добре.

Той сложи ръка на дясното ми рамо, стисна го и се върна на бара при питието си и момичето с шията.

 

 

Същата вечер у дома написах статия за романтичната пазарна стойност. От години се канех да я напиша, но се сдържах по две причини. Първо, идеята не беше моя. Бях я откраднала отнякъде, прибавила към репертоара си и с течение на времето попроменила, но цялата тази работа бе станала толкова отдавна, че не помнех откъде точно съм я откраднала или колко съм я променила; това са нормални неща в ежедневието, но не обичам да ги правя в работата. Второ, защото звучи малко обидно. След като на другата сутрин предадох статията, Оливия дотърча при мен и попита: „Какво се опитваш да кажеш? Че мъжете щяха да ме харесват повече, ако бях по-слаба и по-хубавичка?“ Разбира се, нещата стоят далеч по-сложно, но да. Точно това се опитвах да кажа. Романтичната пазарна стойност представлява именно това: стойността на човека на романтичния пазар. Тя е онова, което те кара да мислиш, че двама души си подхождат, че си пасват, че няма единият от тях да избяга, за да си намери по-добър партньор, защото двамата са повече или по-малко еднакви, тоест имат приблизително еднаква РПС. И обективно казано, момичето с шията имаше по-висока РПС от мен, защото беше красива. Свикнала съм с факта, че що се отнася до красотата, не съм по вкуса на всеки и през повечето време нямам нищо против (достатъчно ми е, че съм по вкуса на някои хора), но това наистина понижава романтичната ми пазарна стойност и на моменти здравата ме вкисва.

Лесно ми бе да напиша тази статия. Просто подредих в пасажи различни неща, с които бях вбесявала приятелите си в продължение на години. Вбесяващата част, в случай че още не сте се светнали е, че романтичната пазарна стойност на мъжете и жените се изчислява по различен начин: при жените се цени младостта и красотата, а при мъжете — властта и богатството. Това звучи обидно и за двата пола, но — както жените бързат да изтъкнат — не е еднакво обидно. Пък и не може да се каже, че те засипват оплаквания от красиви млади мъже.

Но както вече казах, това беше една от любимите ми теории и се чувствах добре, че най-сетне я бях изложила на хартия, само дето по-късно, след като я прочетох за последен път вечерта в леглото, ми направи впечатление нещо наистина странно. Изведнъж с неземна яснота ми просветна, че всъщност това е нещото, в което вярвам. Тази вяра бе заменила вярата ми в любовта. И бих искала да съм от хората, които живеят за момента, които не кроят, заговорничат, планират и контролират, но не знам дали мозъкът ми би могъл да го понесе. За какво, по дяволите, щях да си мисля по цял ден тогава? Моят мозък си играе с връзките. Точно това прави. Виждам една щастлива двойка и веднага ми се приисква да разбера всички факти. Как са се запознали? Как вървят нещата между тях? Кой кого обича повече? У кого е властта?

Защото в крайна сметка тъкмо за това говорех — за власт. У кого е властта? И предполагам, че онова, което най-много ми допадаше в идеята за романтичната пазарна стойност бе, че тя представлява опит да се намери количественото измерение на онова, което най-силно ме занимаваше. Харесваше ми почти математическата логика на всичко това, простичкият факт, че в някои връзки след известно време неравновесието в силите достига до такива крайности, че става нужда от уравновесяване на везните. Но в действителност властта е нещо далеч по-недоловимо. Ще ви кажа у кого е тя. Властта притежава онзи, който обича по-малко. Който е по-склонен да си тръгне. Ще ви кажа и нещо друго. Изневярата е власт. Каквото и да се е случило в една връзка, всичката власт е у онзи, който се чука наляво и надясно.

През цялото време си бях мислила, че проблемът ми е, дето Том ме напусна, но сега виждам, че нищо чудно да е бил доста по-фундаментален. Може би любовта не бива да се изчерпва с властта. Може би проблемите ми идваха от това, че бърках двете понятия.