Сара Дън
Голямата любов (1)

Първа глава

Ако трябва да бъда честна, нямаше начин Том да ме напусне, без да ме ядоса. Не съм в настроение да бъда честна с него, но ще направя всичко възможно да предам нещата правдиво. Това се случи в последната седмица на септември. Бяхме поканили гости за вечеря и ги очаквахме всеки момент. По едно време установих, че се е свършила дижонската горчица, която ми трябваше за соса на пилето, и изпратих гаджето си Том — „завряното“ си гадже Том, както го наричаше майка ми — до хранителния магазин да купи едно бурканче. „Но да не вземеш от пикантната“, убедена съм, че му казах точно преди да тръгне, защото една от гостенките беше най-добрата ми приятелка Бони, която по онова време беше бременна в седмия месец, а пикантните храни я карат да се поти повече от обикновено. Реших, че последното нещо, което ни трябва на вечерята, е една огромна, плувнала в пот бременна жена. Оказа се обаче, че това не е последното нещо, което ни трябва за тази вечеря. Последното нещо, което ни трябваше, бе тъкмо онова, което се случи — един час след като тръгна, Том се обади от уличен автомат, за да ми каже да продължавам без него; нямало да се върне, не бил купил горчица и… между другото, бил влюбен в друга.

А у дома имаше хора! Бях възпитана, че пред гости не се прави нищо странно, неучтиво или дори приблизително човешко и това обяснява следващото ми действие. Просто се подадох в дневната и казах:

— Бони, би ли дошла за секунда?

Бони се дотътри до кухнята.

— Къде е Том? — поинтересува се тя.

— Няма да дойде — отговорих.

— Защо? — попита тя.

— Не знам — отвърнах.

— Как така не знаеш?

— Каза, че няма да се върне у дома. Мисля, че току-що скъса с мен.

— По телефона? Това е невъзможно — рече Бони. — Какви бяха точните му думи?

Повторих й ги.

— Боже господи, наистина ли каза това? Сигурна ли си?

Избухнах в сълзи.

— Е, това е абсолютно неприемливо — заяви Бони и ме прегърна здраво. — Направо непростимо.

Наистина беше непростимо. Онова, което го правеше непростимо, поне що се отнася до мен, бе не само че прекрати четиригодишната ни връзка без предупреждение, че го направи по телефона или дори, че скъса с мен едва ли не пред гостите, но и че затвори, преди да съм изрекла и една дума. Това бе просто невъобразимо. Що се отнася до Бони, за нея беше непростимо, защото смяташе, че Том ми е свил този номер само за да се отърве от все по-нарастващата необходимост да ми предложи брак. Изложи ми тази теория, докато бяхме прегърнати, защото си въобразяваше, че така ще ме успокои.

— Мъжете винаги се опитват да избегнат брака — каза ми тя. — Не им изглежда забавен. — После ме поглади по главата. — Женените им приятели изглеждат смачкани.

Сякаш по даден знак, съпругът й Лари влезе в кухнята с втъкната в колана на панталоните раирана кърпа за съдове и две чинии пиле марсала^[1] в ръце.

Лари много се гордееше с работата си по пилето. След като Том не се появи с горчицата, Лари даде идея за марсалата и я направи, като извади гъбите от салатата. За Лари искам да ви кажа, че изневеряваше на Бони, докато бяха гаджета, всъщност й изневеряваше под път и над път, но я го вижте сега — баща на две деца и прави пиле марсала; истинско олицетворение на домашното спокойствие. Може и да бе смачкан, но беше и верен.

— Том няма да дойде — обади се Бони. — Казал, че е влюбен в друга.

— В коя? — попита Лари.

Знаех в коя, разбира се. Дори не си бях направила труда да попитам. Беше влюбен в Кейт Пиърс. И го знаех! Знаех! Бони също знаеше — на челото й го пишеше. Двете с нея от доста време обсъждахме проблема с Кейт, старото гадже на Том от колежа — още откакто тя покани Том на първия от, както впоследствие се оказа, поредицата приятелски обядчета; събитие, което случайно съвпадна с една придобивка на Бони — комплект „Свободни ръце“ за мобилен телефон. Споменавам го, тъй като щом го получи, Бони не искаше да прави почти нищо друго, освен да приказва по телефона.

— Снощи, докато даваха „Нощна линия“, Том започна да прави коремни преси — казах й по време на един от нашите разговори. — Мислиш ли, че това означава нещо?

— Вероятно не — отвърна Бони.

— Не мисля, че човек започва да прави коремни преси без никаква причина — отбелязах.

— Преди няколко седмици по Ти Ен Ти даваха „Роки“ и на другия ден Лари си сложи в гаража пейка, на която да вдига тежести, така че може би се притесняваш напразно.

— Каза ли ти коя е? — попита ме Лари, като остави пилето марсала на кухненския плот. — Каза ли ти в коя е влюбен?

— Влюбен е в Кейт Пиърс — отговорих му. В произнасянето на това изречение имаше нещо невероятно болезнено, затова седнах на масата и побързах да се поправя. — Поне си мисли, че е влюбен в нея.

— Вероятно е само увлечение — обади се Бони.

— Това позволено ли е? — осведоми се Лари.

— Разбира се, че не е — отвърна Бони. — Искам да кажа, че може би бързо ще му мине.

— Ти не си я виждала — рекох. — Хубава е.

— Ти си хубава — натърти Бони.

Тя се пресегна през масата и ме потупа по ръката, ефектът, от което беше, че изобщо не се почувствах хубава. Никой не потупва хубавия човек по ръката, когато му казва, че е красив. Защото просто не е необходимо.

Приятелката ми Кордилия влезе в кухнята да види какво става, а аз я погледнах и отново избухнах в сълзи. Кордилия също заплака. Изправих се и двете цяла вечност хлипахме прегърнати на сивия линолеум, сякаш беше починал някой роднина. Едва по-късно разбрах, че в този момент Кордилия наистина си е мислела, че е починал някой мой близък; ако е знаела как точно стоят нещата, надали щеше да циври толкова. Тя е настроена много философски към сърдечните проблеми; толкова философски, колкото може да бъде човек, сключвал вече един брак, който не възнамерява никога повече да се впусне в подобно начинание. Кордилия беше омъжена за Ричард почти две години. По тяхно мнение имаха съвсем обичайни проблеми, затова прибегнаха към най-обичайното решение: тръгнаха заедно на терапия. В атмосферата на откровеност и взаимно приемане, създавана от брачната консултантка, Ричард признал на Кордилия, че си пада по любителската порнография. Кордилия си помислила, че това може да не е идеалното положение, но човешката сексуалност е сложно нещо и тя би могла да се отнася по-непредубедено към дребните прегрешения на съпруга си. Така окуражен, Ричард й направил още едно, както се оказа, кардинално разяснение — че всъщност участвал в любителска порнография — и Кордилия открила, че не е чак толкова непредубедена.

— Ама той не може да скъса с теб по телефона — заяви тя, след като Бони й разказа какво се е случило. — Вие живеете заедно. Купихте си канапе.

— Досега не съм ти го казвала — обърна се към мен Бони, — но никога не съм харесвала това канапе.

— Том го избра — отговорих аз и отново се разплаках. — Не исках да си мисли, че като се е преместил при мен, вече никога няма да може да избира канапета.

— Това канапе — обърна се Бони към Лари — е причината да не ти давам да избираш нашите мебели.

Малко след това тя отиде в дневната да отпрати останалите гости. Двамата с Лари почистиха в кухнята, за да не се събудя на другата сутрин с куп мръсни съдове за миене. Кордилия ме сложи да си легна с бутилка вино. Казах им, че искам да остана сама, и тримата най-сетне си тръгнаха.

Вероятно трябва да отбележа, че след разговора с Том първата ми мисъл бе, че случката с пръстена е грешка. Ето какво беше станало. Няколко месеца преди това зърнах в едно списание снимка на годежен пръстен, който ми хареса. Неудобно ми е да ви призная, но я изрязах, а още повече се срамувам, че я пъхнах в куфарчето на Том, докато той се къпеше в банята. Не очаквах още на следващия ден да хукне да купува пръстена. Реших, че това е информация, която би му била от полза в някой неопределен момент в бъдещето. Когато Лари попитал Бони какъв пръстен би искала, тя отговорила, че иска нещо различно, а той казал: „Чудесно, това го мога“ — и изведнъж на Бони й просветнало на какво може да се спре, ако е оставен без надзор — като се има предвид, че веднъж заковал две стари кафяви хавлии над прозореца на спалнята си и ги оставил да висят там четири години. Затова нарисувала на една хартиена салфетка широка халка с вградени в каналче диаманти и написала думите „платинен“, „номер шести“, „голям“ и „скоро“. Лари послушно занесъл салфетката на бижутера и сега Бони носи на пръста си нещо, което прилича на много лъскава гайка.

Разбира се, възможно е да отдавам твърде голямо значение на тази работа с пръстена, но поначало съм склонна да се концентрирам върху един детайл и да пренебрегвам всичко останало. Винаги е било така. В колежа се записах на курс по рисуване от натура и в края на първия двучасов сеанс в скицника ми имаше само една изящна рисунка на гигантския необрязан пенис на модела. Е, добре, очевидно не биваше да пъхам изрезката с онзи пръстен в куфарчето на Том. Очевидно трябваше още отначало да му се опъна за Кейт. Това вече ми е ясно. Просто никога не ми е минавало през ум, че Том може да започне връзка! Само че това не е вярно. Постоянно ми минаваше през ума, но когато повдигах въпроса, Том ме уверяваше, че съм мръднала. „Не мога да живея така — казваше той. — Ако ми нямаш доверие, вероятно би трябвало да приключим още сега“, добавяше. И думите му звучаха така спокойно, хладнокръвно и логично, че си мислех: „Прав е, всичко идва от мен, от моята параноя, всичко това се случва, защото татко ни напусна, когато бях на пет, а тогава се намирах в едипова фаза, имам ирационален страх от изоставяне и трябва да го преодолея“. Сетне ме връхлитаха мисли от рода на: „Не смачквай птичето, отвори длан. Ако се върне, е твое, ако ли не, значи никога не е било.“ И ми ставаше добре, изпадах в някакво дзен състояние, но после правех опит да се сетя откъде ми е хрумнало това за птичето и се сещах за „Малкият принц“ на Антоан дьо Сент Екзюпери, макар че всъщност нямаше никаква връзка с въпроса, освен че по някакъв смахнат очевиден начин ми напомняше за най-любимата вещ на Том — откачена тениска с Малкия принц, ръчно изрисуван от Кейт в колежа, същата онази Кейт, с която той не спираше да обядва… И отново се връщах в изходно положение.

— Слушай — казах на Том по време на един от разговорите ни за Кейт. — Не съм спокойна, когато ти постоянно обядваш със старото си гадже.

— Напълно съм способен да бъда приятел с жена, с която съм излизал — рече Том. — Вие с Гил още сте приятели.

— Първо на първо, с Гил не сме вече приятели — отвърнах. — И второ на второ, Гил е гей, тъй че дори да бяхме, това нямаше да се брои, понеже той не иска да прави секс с мен. Не искаше да прави секс с мен дори когато още правехме секс.

— Кейт си има гадже — каза Том.

Завъртях очи.

— Тя и Андре живеят заедно — добави той.

Едва се сдържах да не изсумтя.

— Няма да водя повече този разговор — заяви той и излезе да играе скуош.

Не че всичките тези караници ми донесоха някаква полза. Той продължаваше да обядва с нея. Дори искаше аз да обядвам с нея! Даде й номера ми в редакцията и така нататък.

— Кейт ще ти се обади другата седмица. Иска да обядвате заедно — изтърси ми веднъж.

Цяла седмица размишлявах върху плана си. Реших да не й отговарям. Нямаше да вдигам телефона и когато получех съобщението, нямаше да й се обадя и тя щеше да схване за какво иде реч. Но знаете ли какво се случи? Тя така и не ми се обади! Още тогава трябваше да се сетя каква е работата. Не че щях да имам някаква полза от това. Когато жена като Кейт Пиърс поиска гаджето ти, едва ли си в състояние да я спреш.

Не искам да звучи, сякаш Том няма никаква вина. Предупреждавах го.

— Тя не иска да бъдете приятели — казвах му. — Жените като нея не действат така — повтарях му. — Няма да се спре, докато не прави секс с теб.

Том дори беше поискал да я поканим на онази вечеря!

— Тя няма много приятели — заяви ми той.

„Да бе — помислих си. — Първо да я поканя на вечеря, след това тя ще се намърда в моя приятелски кръг и докато се усетя, ще ми свие гаджето. Знам как стават тези неща.“ За съжаление не знаех как стават именно в този случай, защото Кейт бе прескочила първите няколко етапа. Тя вече ми беше свила гаджето. И то още преди пет месеца!

— Нямаме столове за Кейт и Андре — отговорих му, когато ми предложи да ги поканим на вечеря.

— Можем да поканим само Кейт — рече Том. — Аз ще седя на сгъваем стол.

— Какво е станало с Андре? — попитах.

— Той вече не е част от пейзажа — отвърна Том.

— Какво имаш предвид с това „не е част от пейзажа“?

— Скъсаха. Мислех, че знаеш.

— Откъде бих могла да знам?

Вероятно се питате, щом връзката им е продължила цели пет месеца, защо Том не се е изнесъл по-рано. Което е отличен въпрос. Не бяхме женени. Нямахме деца. Той можеше да скъса с мен, да се изнесе и да се среща с Кейт, запазвайки съвестта си чиста като сълза. Но, както се оказа, Том не направи тези неща в приетия ред, понеже Кейт искала да карат по-бавно! И той не желаел да я изплаши! Сякаш е някаква сърничка на горска поляна или нещо подобно! Най-смущаваща обаче е причината, поради която Кейт искала да карат по-бавно. Очевидно майката на Андре била болна, много болна — всъщност с рак на панкреаса в напреднала форма — и Кейт не смятала, че ще е честно, ако го зареже в такъв труден момент. Така че Том изчакал майката на Андре да умре от рак на панкреаса и да мине достатъчно време, за да може Кейт да изрита Андре. Едва тогава сметнал, че е необходимо да скъса с мен. Ама аз съм на трийсет и две бе, хора! Не разполагам с толкова време!

Но онази вечер с горчицата не знаех за тези неща. Тогава бях наясно единствено с факта, че Том цяло лято е ходил на обяд с бившето си гадже и че чете книга с японски поеми за смъртта. Ако не друго, тази работа с поемите за смъртта трябваше да ми подскаже какво става. Един щастлив човек не чете поеми, особено поеми, написани съвсем мъничко преди действителната кончина на всеки от поетите, а именно с такива бе пълна книгата. Всъщност подзаглавието й е: „Написана от дзен монаси и поети, автори на хайку, на прага на смъртта“. Том всяка вечер преди сън прочиташе по няколко и след това нямаше настроение за секс. Понякога дори ми прочиташе някоя на глас, което тогава ми се струваше много мило — ние не бяхме от двойките, които си четат един на друг; по-скоро четяхме, след като свършим с другото — но сега подозирам, че го е правел, за да нямам и аз настроение за секс. Тези поеми бяха невероятно потискащи: Като гниещ пън, полузаровен в земята — животът ми неразцъфнал приближава своя тъжен край.

Но както и да е, лежах си в леглото, разлиствах книгата с поеми за смъртта, като се стараех да не мисля за Том или за Том и Кейт, или за това какво точно правят заедно, или дали го правят точно сега, когато телефонът звънна.

Сърцето ми подскочи.

Оставих телефонния секретар да приеме съобщението. Беше Нина Пийбъл, една от гостенките, които бяха в дневната ми по-рано същата вечер. Обаждаше се от мобилния си телефон.

— Само едно нещо искам да запомниш, Алисън — каза тя на секретаря. — Те винаги се връщат.