Карън Робърдс
Да се довериш на непознат (34)

Глава 33

Бъдещето му бе заложено на карта. По дяволите, целият му живот бе заложен на карта. Баста го знаеше отлично и едва успяваше да овладее паниката.

Трябваше да върне Джули Карлсън, за да я прати при съпруга й. Що се отнася до мъжа, който успя да му я измъкне изпод носа за втори път, той можеше да се смята за леш. Баста вече знаеше кой е — малкото братче на Даниел.

Така нещата, които предстояха да се случат, се превръщаха в истинска поезия.

Съпругата на Сид и малкото братче на Даниел щяха да кажат заедно чао-чао на мизерния си животец. Кой беше казал нещо за дежа вю?

Само че преди това трябваше да се погрижи за още нещо.

 

 

— Как можа да позволиш това да се случи? — По лицето на Големия се бяха врязали дълбоки бръчки от мъка. В очите му блестяха сълзи. Той обърна гръб на „Тауруса“ и се подпря на „Лексуса“. Беше облечен в черен костюм и приличаше на изключително успешен бизнесмен. — Синът ми. Моят син.

— Появи се изневиделица, господин Карлсън. Мак Макуори. Дорси и Никълс трябваше да се погрижат за него, но сигурно нещо се е объркало. Кой знае как ни е проследил. Дори не го видяхме, докато не дръпна момичето от колата и не застреля сина ви. Застреля го просто така. Започнах да стрелям след тях, но избягаха в гората. Спотайват се някъде там. Ще ги открием, давам ви дума.

— Напоследък думата ти за нищо не струва. Ако си беше свършил работата както трябва, малката кучка щеше да е мъртва отдавна и това нямаше да се случи. — Очите на Джон Карлсън бяха студени и далечни като ледници. Баста бе виждал същия този поглед и преди, въпреки че никога не бе отправян към него. Хората, които бяха поглеждани по този начин, бяха мъртви до един.

Карлсън се обърна към подлизуркото зад него.

— Прати още мъже. Кажи им да си намерят топлинни датчици. Да отцепят района. Искам да ги намерите и да не стават повече грешки.

— Да, господине. — Мизерният лакей се отдели от малката група и извади мобилен телефон.

Беше взел правилното решение за бъдещето си, каза си Баста. Преди изпитваше известна несигурност. Ако нещо се объркаше, от него нямаше да остане нищо. А погледът на шефа му си каза думата. Щяха да го ликвидират, ако не направеше каквото трябва, за да се спаси.

Големия, босът на босовете, мозъкът на най-доходоносните операции на организираната престъпност на източното крайбрежие бе приключил с него. А когато Големия обърнеше на някого гръб, този някой трябваше да си каже предсмъртната молитва.

Баста загриза нокът и се замисли.

— Извинявай, трябва да пусна една вода — обърна се той към Карлсън и се отдалечи в тъмното. Само да можеше да продължи да върви напред. Само че Големия бе от малкото хора, които знаеха къде да го намерят. Никога нямаше да позволи на Баста да си тръгне просто така. Така и трябва да бъде, мислеше си Баста, докато се облекчаваше край едно дърво. На връщане към мястото, където шефът чакаше край колите, той извади малък сребърен заглушител от джоба си и го завинти на пистолета. По принцип, на това място не би се притеснил, защото беше отдалечено и нямаше кой да чуе изстрела.

Само че тази вечер наоколо щеше да има достатъчно хора. Като например лакеите на шефа. Ако отново оплескаше нещата, щеше да му бъде за последен път, буквално. Щеше да е мъртъв.

Беше се заел със Сид на своя глава, защото това бе част от плана му да се откъсне от този живот веднъж и завинаги. Искаше да види сметката и на Джули не защото му плащаха — това вече не го интересуваше — а защото Джули можеше да го идентифицира, а това не бе никак добре. Човек не бива да оставя следи след себе си. Нито един от тях нямаше да е тук тази вечер, ако не бяха оставили недовършени нещата преди петнайсет години. Ставаше въпрос за Майк Уилямс. След предателството на Даниел, Уилямс се беше опитал да се чупи. Тогава никой не знаеше, че Уилямс е пипнал това, което всички търсеха толкова усърдно — Уилямс бе дребна риба — но въпреки това фактът, че е успял да отмъкне нещо, бе повод за тревоги. Някой трябваше още тогава да го проследи, да го открие и да се погрижи за него, но го оставиха.

И така стана издънката, заради която всички сега бяха затънали до шия.

Отиде при Големия, прегърна го и го поведе по тревата, слушаше го внимателно и кимаше съчувствено, докато старият не спираше да дрънка за сина си. Сети се за нещо, което веднъж беше казал, и се усмихна вътрешно, защото бе много подходящо за случая. „Дръж приятелите си наблизо, а неприятелите още по-близо.“ Джон Карлсън бе следвал това цял живот.

Тази вечер Големия му бе враг и той нямаше да се отдели от него поне докато не приключи със задачата си. За да оцелее, трябваше да го ликвидира. Беше го намислил още преди и знаеше, че това е единственото му спасение. Още преди намесата на Макуори, той имаше намерение да им види сметката на всички. И на Сид, и на Джули, а след това и на Джон Карлсън.

Щеше да направи така, че да изчезнат. Това бе единственият начин да се спаси.

Сид бе прецакал целия план, като му звънна по мобилния по-рано днес и се разбесня, че жена му изневерявала, и то с малкото братче на Даниел, и настоя и той да дойде, когато я закарат, където трябва. Планът бе Сид да бъде в Атланта, докато Баста си върши работата, но Сид оплеска всичко и се прибра по-рано, беше побеснял и не мислеше трезво. Така дори стана по-добре, защото и Сид знаеше за кого се представя Баста през деня. Нали Големия готвеше Сид да поеме нещата в свои ръце някой ден, така че Сид бе запознат с всичко. Та затова трябваше да го премахне от пътя си. Баста му бе казал да дойде, разбира се, с него, тъкмо щеше да убие с един куршум два заека.

Тъпият Сид не се отдели от него, докато проследяваше Джули, но поне успя да я пипне без усложнения. После обаче нещата се объркаха. Малкото братче на Даниел я спаси секунди преди да последва съпруга си във великите ловни полета. Да не говорим, че като капак на всичко, Големия взе че се изтърси, та да види целия резил, не само това ами бе довел и гадните си лакеи. Според един от тях, който говореше тихичко, докато шефът оглеждаше останките на сина си, Сид му се бил обадил, докато Баста е бил в офиса на Макуори, и му бе разказал какво става, затова Големия решил да мине насам и да се увери, че Баста е свършил това, за което му се плаща. Баста предполагаше, че и неговият край идва. Всъщност мястото бе съвсем подходящо за намислената цел.

Да, цялата работа щеше да се получи както трябва, каза си Баста, въпреки че стана доста напечено, след като шефът се довлече. Баста тичаше по тесния прашен път в преследване на избягалите жертви, когато колата на шефа го заслепи с фаровете си и му се наложи да започне да мисли бързо.

Скалъпи, че Макуори е застрелял Сид, докато е спасявал Джули.

Сега обаче беше станало доста напечено. Планът му все още си го биваше. Ключът бе да мисли трезво. Хората на шефа щяха да са му предани до смърт, както беше и той едно време, да не говорим, че сигурно са въоръжени до зъби.

Ако искаше да остане жив и здрав, трябваше да види сметката на Големия, на Мак Макуори и на Джули Карлсън.

След това щеше да се покрие и да знае, че е свободен.