Карън Робърдс
Да се довериш на непознат (20)

Глава 19

— Какво? — Мак не можеше да повярва на ушите си. Изведнъж си представи малка сива мишка, застанала предпазливо край път, оглежда се надясно, след това наляво, предпазливо излиза напред, за да пресече, и в следващия момент огромен ТИР я прегазва. Реакцията на тялото му бе толкова неочаквана и мигновена, че изпита болка. Отговорът му бе различен. — Скъпа, внимавай какви ги говориш. Някой може да се възползва от думите ти.

— Искам ти да се възползваш, и то още сега. Искам да ме отведеш някъде, където да се съблека и…

— Чух те още първия път — прекъсна я бързо Мак, защото не беше сигурен дали ще успее да издържи напрежението в тялото си, ако чуеше думите още веднъж.

Джули се усмихна, свали предпазния колан и подгъна голите си крака под себе си на кожената седалка. Тази жена никога ли не слагаше чорапогащник, зачуди се кисело той. Тя се облегна на рамото му и плъзна език в ухото му.

— Господи! — възкликна Мак и кривна волана. Отстрани се разхвърча чакъл, но той успя да изправи и да се върне на платното. Джули бе вече на мястото си, закопчала отново колана, и му се усмихваше като котка, зърнала чудесно охранено канарче.

Той имаше чувството, че този ден ще бъде в ролята на канарчето.

— Не искаш ли? — попита Джули и го погледна така, сякаш се канеше да разтапя айсберг.

Как да не искаше, та това бе най-съкровеното му желание. С готовност би дал някоя част от тялото си, за да изпита подобно удоволствие. Само че имаше по-важни неща, за които да мисли, а не как да вкара в леглото си съпругата на Сид. Целта му бе да спипа Сид, защото Сид бе ключът към смъртта на Даниел. С всеки следващ ден увереността му, че е прав, растеше. Току-що бе осъществил невероятен пробив, беше успял да влезе в компютърните файлове на „Ол Американ Билдърс“ от домашния компютър на Сид.

Направо не бе за вярване, че Сид си е сложил толкова проста парола като Вейдър, също като Дарт Вейдър от „Междузвездни войни“. Навремето, като тийнейджър, караше порше и на регистрационния номер също пишеше Вейдър. И колата, и всичко бяха поразили хлапето Мак. Но пък колко бе подходящо. Името отиваше на Сид до съвършенство. Също като Вейдър, Сид бе въплъщение на злото.

Повечето хора сигурно нямаха представа, че навремето Сид бе страстен почитател на „Междузвездни войни“, Мак нямаше представа, дали все още е запален по филма. Даниел също много си падаше. Мак, малкият брат, бе попивал всичко, което батковците предпочитаха.

Ето, че сега имаше полза от стария опит.

Благодарение на чипа за памет с размерите на пръст, който винаги висеше при ключовете за колата, той бе успял да прехвърли цялата информация от компютъра. Операцията му бе отнела може би минута. Щом се прибереше, щеше да я качи на собствения си компютър и да я разгледа на спокойствие. Ако откриеше това, което се надяваше, след няколко телефонни разговора щеше да задейства дълго чаканото отмъщение.

Да спи с жената на Сид, щеше да се окаже страхотна предплата. Бедата бе, че нямаше желание да спи със съпругата на Сид. Искаше да спи с Джули. С красивата, привлекателната, сексапилна Джули. С Джули изкусителката. С Джули магьосницата. С Джули, сирената от сънищата му.

Не с Джули Карлсън. Просто с Джули.

А това бе неочаквано усложнение. Огромно усложнение, което изникна внезапно.

През половината си живот се бе опитвал да разбере какво се бе случило с брат му. Бе сигурен, макар и да нямаше доказателства, че брат му е мъртъв, бе убеден, че Сид е виновен за това, което се е случило. Ако наистина бе така, значи Сид заслужаваше всичко, което щеше да му се стовари на главата. Новото бе, че искаше да опази Джули жива, докато си разчиства сметките със Сид. Тя бе невинна жертва в мръсната война, за която дори не подозираше, че се води. Заслужаваше нещо по-добро, отколкото да се превърне в пионка в играта на Сид.

Заслужаваше нещо по-добро, отколкото да е пионка и в неговата игра.

Погледна огромните й очи, сексапилните извивки, които прикриваха нежността и добротата, които го привлякоха повече, отколкото красотата й. Мак бе готов да забрави миналото, можеше просто да си тръгне и да отведе Джули като разменна монета и да обяви резултата за равен.

Почти.

Желаеше я толкова много, че при каквито и да бе други обстоятелства, той би преминал бос през жарава, за да се добере до нея. Но колкото и силно да бе желанието му, той разбра, че не може просто така да загърби миналото. Дори след всички изминали години, малкият брат на Даниел не можеше да се откаже от обичта и доверието на миналото.

Не биваше да забравя и Джули. Да я направи своя, след като тя му имаше доверие, след като бе влязла в живота му съвсем случайно и той остана до нея, за да й помага, нямаше да бъде редно. Това щеше да бъде равносилно на предателството на Сид.

Ако съществуваше божествен гняв и отмъщение, този път и гневът, и отмъщението бяха насочени към него. Ако бе в приятно настроение, щеше да му се стори комично. Но при дадените обстоятелства, той успя да се усмихне едва забележимо и с много ирония.

Толкова силно желаеше Джули. Бе достатъчно съзнателен и нямаше да вземе това, което искаше.

— Ехооо.

Гласът на Джули върна Мак към настоящето толкова рязко, сякаш го бе пернала по голата кожа с гумен маркуч. Разбра, че се е вглъбил в собствените си мисли, които неизменно го отвеждаха в ада.

— Помниш ли ме? — Тя размаха пръст към него, когато той примигна. Краката й все още бяха под нея, а великолепното й тяло бе обърнато към него, черната коса — пусната по раменете, очите й не се откъсваха от лицето му и тя бе истинско въплъщение на сексуалните мечти на всеки мъж. — Попитах те дали искаш да спиш с мен.

Господ да му е на помощ.

— Чух те — каза хладно той. — Защо не позабавиш темпото и не помислиш малко. Това си е просто едно чукане за отмъщение. Вярвай ми, скъпа, ако го направиш сега, утре сутринта ще се мразиш.

— Не, няма — каза тя и трепна предизвикателно с клепки. Ако Мак не караше, би затворил очи, за да не я вижда. — Животът си е мой и отсега нататък ще правя само това, което ми се прави. А в момента искам теб.

Мили Боже! Ако продължаваше в този дух, като нищо можеха да катастрофират.

— Упорита си като муле, знаеш ли? — Погледна я мрачно. Ако спеше с нея щеше да бъде нещо повече от чукане за отмъщение. С всяка изминала секунда му ставаше все по-трудно. — И прекаляваш.

— Не искаш значи? Добре.

Тя спусна крака, обърна се напред, скръсти ръце на гърдите си и отпусна глава на седалката. След това затвори очи. Мълчанието натежа. Мак най-сетне можеше да се съсредоточи. Пое си дълбоко дъх и разбра, че се е качил на магистралата и са минали половината път до Чарлстън, без дори да разбере какво прави. Беше подкарал към къщи и веднага се сети защо.

Заведи ме някъде, където ще сме сами…

Беше го направил подсъзнателно, защото повече от всичко му се искаше да постъпи според желанието й, тъй като не можеше да спре да мисли.

— Искаш ли да се поразходим? — попита той и се зачуди къде да отбие, за да отидат на някое обществено място. — Може да повървим. И да поговорим. Да, определено имаме нужда да поговорим.

Тя отвори очи и го стрелна с поглед. Какъв ти сексапил! Беше побесняла.

— Нямам никакво желание да говоря. Нито да вървя пеша. Ако си решил да се правиш на психоаналитик, няма проблем. Само че аз няма да съм ти пациент. Забрави какво ти казах, просто забрави. А сега би ли ме откарал обратно в магазина?

Браво. Бе настръхнала и ядосана. От мига, в който му блъсна колата пред „Розовото котенце“, тя не спираше да го изненадва. Освен добротата и нежността, в нея имаше стръв, която караше мъжа да стои нащрек. Сети се за захарта в резервоара и се усмихна вътрешно, защото усещаше, че както е ядосана, е способна на какво ли не. Най-доброто бе да й даде малко време, за да се успокои. За каквото и да настояваше в момента, той нямаше намерение да я изпуска от поглед. Не и докато не се увереше, че няма да направи някоя глупост.

Резервоарът не беше важен. Притесняваше се да не намери някой друг за това чукане за отмъщение.

— Не ме ли чу? Искам да се върна в магазина.

Той току-що бе подминал едно от отклоненията за Самървил и тя бе забелязала. Мак се намръщи, без да откъсва очи от пътя, и се насочи по магистралата към Чарлстън.

Хрумна му нещо, докато пътуваха. Може би плажът…

— Да не би да се правиш, че не ме чуваш?

Сега вече бе побесняла. Мак изви очи към тавана и се постара тя да не го забележи, защото сигурно щеше да си изпроси някой шамар. Господ да го пази от ядосани жени.

Опита се да я вразуми.

— Джули…

— Хич не ми го пробутвай това „Джули“. Закарай ме в магазина. Веднага. — Скръсти ръце на гърдите си и му отправи убийствен поглед.

Той си наложи да запази спокойствие и да погледне на нещата по-весело.

— Нали не искаш да направя обратен завой насред магистралата?

— Ако се налага, ще направиш.

Тя изобщо не желаеше да прояви здрав разум.

— Да не би да си си намислила вече предсмъртното желание? Защото аз не съм.

— Искам веднага да обърнеш тази кола!

Мак усети, че стиска зъби. Пое си въздух през тях и се опита отново да осмисли положението. Проблемът бе, че не успяваше да мисли разумно, докато членът му бе с размерите на паметника на Вашингтон.

Особено след като мозъкът му не успяваше да се пребори с члена.

— Може да искаш много работи — отвърна любезно той.

Тя се напрегна, сякаш някой я бе боднал с остен, и го погледна с толкова неприязън, че някой по-плашлив мъж би запелтечил от страх.

— Знаеш ли какво? — Усмихна му се. Един бегъл поглед му бе достатъчен, за да забележи колко е фалшива усмивката й. — Не си ти този, който взема решенията, а аз. Аз съм ти работодател, а ти — прост служител.

Търпението на Мак се изчерпа.

— Не, по-скоро бих казал, че аз съм с разума си, а ти временно си превъртяла. Докато това не се промени, няма да те изпусна от поглед. Така че приеми нещата такива, каквито са.

Следващото отклонение бе за дома му и Мак автоматично се престрои в подходящото платно. Защо пък не, каза си той и зави. Можеха да използват този път, за да отидат до най-различни обществени места. След като нямаше да отидат на плажа, където бе пълно с туристи, може би в Батъри…

— Не си позволявай да ми говориш по този начин, ти, ти… мъж такъв! — Джули бе свила юмруци, а очите й блестяха. — Затова ли си въобразяваш, че можеш да ми нареждаш какво да кажа? Защото си мъж? Е, трябва да ти съобщя нещо. Пет пари не давам! Това означава, че мозъкът ти е закопчан в панталона през деветдесет процента от времето. Гади ми се от мъже. Мразя мъжете. Всички мъже. Включително и теб.

Мак трябваше да признае съвсем честно, като знаеше как се бяха стекли обстоятелствата, че тя има известно основание. Но за да не я предизвиква повече, се постара да не отговаря. Вместо това наблюдаваше с периферното си зрение как Джозефин, очевидно приключила с бисквитата, се прехвърли отпред. От устата й висяха нещо като бели спагети. Бели пластмасови спагети…

Мак отвори уста.

— Изяла ми е надписа!

— Червено! — кресна Джули.

Мак в последния момент забеляза, че е права, и рязко натисна спирачите. Колата спря с пищене на гуми. Мак си пое дълбоко дъх, защото това бе едно от най-натоварените кръстовища в Чарлстън. Знаеше го, защото къщата му и офисът на „Макуори и Хинкъл“ бяха на три пресечки на север и трябваше да минава тук всеки ден. Ако не беше Джули, щеше да се озове в страхотно меле.

Последствията нямаше да са никак добри.

Проклетото куче, помисли си той и хвърли злобен поглед към Джозефин. Ако можеше да приписва човешки чувства на животните, щеше да се закълне, че тя му се усмихва, доволна от постигнатото с пластмасовите спагети.

След това бързо пренасочи вниманието си. Точно на ъгъла на натовареното кръстовище, където колите нетърпеливо чакаха от всички посоки, наредили се броня до броня, Джули просто отвори вратата и слезе.

Първоночално Мак не можа да повярва на очите си. В един момент сумтеше гневно до него, а в следващия просто слезе, хлопна вратата толкова силно, че колата се разтресе, и мина между две коли, за да се качи на тротоара.

— Господ да порази дано всички жени от този ден, та чак до края на вечността — обърна се с горчивина Мак към Джозефин, която не изглеждаше никак впечатлена. След това спря колата и изскочи навън.

Почувства се като най-големия глупак на света, но пък бе толкова ядосан, че бе в състояние да усуче пирони с голи ръце, стига да му попаднеха подръка. Хукна след нея.

Когато я настигна, след като бе разблъскал група туристи и хора, тръгнали на пазар, а след това и цял автобус с дечурлига, стиснали потекли сладоледи, тя не благоволи да намали крачка.

— Я спри веднага — изръмжа той и я стисна за ръката.

Тя спря и се врътна към него.

Цялата трепереше от гняв. Беше вирнала глава. Очите й бяха огромни и мятаха мълнии.

А по бузите й се стичаха сълзи.

— Мамка му — каза Мак, изпитал непреодолимо желание да изругае.

— Да ти го начукам! — сопна се тя и съвсем безуспешно се опита да изтегли ръка. Като я видя разплакана, изведнъж забрави всичко, което искаше да й каже. Остана загледан в нея, сякаш го бе ударила с всички сили в стомаха. Изглеждаше бясна, жалка, великолепна. Дъхът му спря. Той не каза нищо и очите й продължиха да блестят гневно, а тя отвори уста, за да му се разкрещи. Беше очевидно, че точно това е намерението й, затова той направи единственото, което би направил всеки нормален мъж при същите обстоятелства.

Дръпна я към себе си и я целуна.

И в този момент разбра, че е успял да изскочи от тигана, но бе попаднал право в разгорелите се пламъци отдолу.