Барбара Картланд
Брулещите ветрове на любовта (9)

Девета глава

На сутринта Данди влезе в стаята на Лидия, преди тя да се беше събудила напълно.

Тя вдигна щорите, дръпна тънките кретонени пердета, и златистата слънчева светлина нахлу в стаята и заслепи Лидия.

Струваше й се, че току-що е заспала. Събитията от предишната вечер я бяха задържали будна дълго време след като си бе легнала. Лежеше и чуваше как далечният часовник отмерва час подир час.

Накрая, след като се примири, че ще прекара една „бяла нощ“, тя потъна в дълбок сън без сънища.

— Какво има? — сънено попита тя, после се прозя и седна в леглото, като търкаше очи.

Данди стоеше с ръце върху пълните си хълбоци и я наблюдаваше. С разпилените си тъмни коси върху белите рамене и с леката руменина на бузите, Лидия изглеждаше много млада и много хубава, докато се бореше със съня и се опитваше да се събуди.

— Толкова ми се спи. Ти само ми попречи, можех да спя с часове.

— Почти осем часът е — отговори Данди и Лидия трепна, като си спомни какво се бе случило предната нощ. Запита се дали Ан се приготвяше за разговора си с Джералд.

— Ан събуди ли се?

— Събуди се — отвърна Данди — и е почти напълно облечена. Заради нея дойдох да си поговорим.

Лидия я погледна обезпокоена, но Данди се разсмя.

— Всичко е наред, миличка. Няма да прибавям още към трудностите и неприятностите, които и без това имаш с това дете. Очаквах ги, особено като дойде да живее в такава къща. Не, не става дума за майка й. Тя прекара тежка нощ и не искам никой да я безпокои с разни истории, колкото и да мислиш, че са важни.

— Какво трябва да направя тогава? — попита Лидия и направи с ръце жест на безпомощност.

Данди се замисли за момент и седна на леглото на Лидия.

— Колкото и да й говориш, това няма да ти свърши работа. Това дете има твърдото намерение да върви по собствен път и ти го знаеш.

— Но, Данди, нали виждаш опасностите, които идват от този човек. Той вече я ухажва и то много умело, а тя е заслепена и го смята за романтичен герой.

— Той е потаен — каза Данди и Лидия си помисли, че това е много точно определение за барона, което напълно му прилягаше.

— Господин Карлтън ще говори с Ан тази сутрин — продължи Лидия — и може би тя ще чуе поне него.

— Ами ако не го чуе?

— Тогава не знам какво да правя. Мислех да говоря с майка й. Да, права си, Данди, познала си, че искам да говоря с нея, но щом не ми позволяваш да го сторя, ще трябва да измислим нещо друго. Какво ще кажеш за барона? Мислиш ли, че можем да го подхванем?

— Няма да ни слуша — решително каза Данди.

— Тогава какво да правя?

— Отведи я — отговори Данди, — ако въобще пожелае да тръгне.

Лидия седеше и мислеше с колене, свити под завивките, и с лице, подпряно с двете й ръце. Помисли си, че Данди е песимистично настроена.

Разбира се, че имаше шанс Ан да чуе какво й казва вторият й баща. Тя го харесва, а пък и за един мъж винаги е по-лесно да се справи с едно упорито момиче, отколкото за жена.

— О, господи! Защо трябваше Ан да се среща с такъв ужасен мъж? Ако беше англичанин, нещата щяха толкова да се улеснят. Хората, които идват в тази къща са ужасни, но който и да е от тях нямаше да представлява такава трудност както баронът.

Спомни си за снощното избухване на Джералд и неговата непримиримост срещу обществото, което не е искало да го приеме през изминалите години и което сега — от злоба — той не искаше изобщо да познава. Беше толкова жалко. Това бе наистина едно пропиляване на живота, позициите и парите.

И не стигаше това, че той страда, ами и цялото бъдеще на доведената му дъщеря трябваше да бъде повлияно от това, че се заплете в история с негов приятел.

— Трябва да ставам! И толкова ми се иска да можеше да ми помогнеш повече, Данди.

— Мила моя, аз съм само една стара жена. В живота си научих един урок, който се е потвърждавал хиляди пъти. И той гласи следното: Всеки трябва да заплати за собствения си опит, който придобива.

— Но Ан е толкова хубава и толкова млада — почти умолително възрази Лидия. И изведнъж добави: — Какво мисли мисис Карлтън за хората, които идват тук?

— Тя едва ли ги забелязва. Не виждаш ли, че настоящето не означава нищо за нея? Духът й живее изцяло в миналото. За нищо и за никого не я е грижа.

Изражението на лицето на Данди се беше смекчило, когато спомена Маргарет. След като бе видяла вниманието и обичта, с които тя обсипваше пациентката си, Лидия си помисли, че безпомощността и мъката на Маргарет я правеха да изглежда в очите на Данди като едно страдащо дете, което трябва да бъде закриляно и обграждано с грижи.

Но дори и обичта не можеше да заслепи Данди за истината, че днес никой, нито мъж, нито жена, нито дете, не можеше да измъкне Маргарет от нейното униние и егоизъм.

— А съпруга си? — попита Лидия, макар че знаеше отговора. — Тя сигурно още обича съпруга си?

Данди поклати глава.

— Тя просто го ревнува от жените, които го заобикалят, но не защото го желае, а защото тяхното привличане я кара да завижда. Тя иска отново да е млада и красива, да може да предизвиква възхищение и да омагьоса не само Джералд Карлтън, а и всеки друг мъж.

— Толкова е покъртително — възкликна Лидия.

Разговорът им бе прекъснат от Теса, която влезе със сълзи на очите и с треперещи устни. Тя притискаше едно пръстче, от което течеше кръв.

— Паднах от една ограда — обясни тя, когато Лидия я попита какво е станало. — Опитах се да обиколя цялата градина, без да се докосвам до земята. Много обичам тази игра, но един гущер мина през краката ми, изплаши ме и аз паднах.

Пръстчето й беше доста дълбоко порязано от парче счупено стъкло.

Данди донесе йод и бинт. Разбира се, щипеше я много, но Теса смело въздържаше сълзите си, макар че те бликаха от очите й.

И след всичко, което бе станало тази сутрин, когато Лидия слезе долу, беше станало вече почти девет часът. Във вестибюла тя видя Ан, облечена за езда, която точно излизаше от трапезарията.

— Закуси ли вече? — попита Лидия. — Ужасно закъснях. Сякаш всичко тази сутрин беше против мен и не можах да се облека навреме.

— Да, закусих — отговори Ан. — Сега тръгвам. Можеш да предадеш на Джералд, че не съм имала възможност да го дочакам за обещаната от него лекция.

— Но Ан! — бързо реагира Лидия. — Сигурно си се видяла с него тази сутрин.

— Напротив — отвърна Ан с триумфираща усмивка. — Той още не е слязъл. Съжалявам, че трябва да ви разочаровам и двамата, но не мога да си позволя да закъснея за срещата си само защото Джералд не спазва часа на своите срещи. А също ще вечерям с Али тази вечер.

Ан решително грабна камшика за езда и отвори входната врата.

Лидия протегна ръка умолително, думите трептяха на устните й, но беше твърде късно. Знаеше, че Ан е убедена в това, че те с Джералд са заговорничили предната вечер.

Разбира се, за нея беше триумф фактът, че Джералд не се е появил за срещата тази сутрин и нямаше да се забави да се възползва от това.

Баронът сигурно вече я чакаше и сега беше късно Лидия да се опитва да попречи на срещата им.

Тя я наблюдаваше как слиза по стълбите и излиза на ярката светлина — стройна като момче, но в същото време изключително пленителна в добре скроения брич за езда и копринената риза. Със своята свежест и младост Ан би могла да подпали кръвта на всеки мъж, особено такъв като барона.

Преди да се замисли, Лидия се обърна и се затича нагоре по стълбите към стаята на Джералд.

Чак когато стигна до широката стълбищна площадка, тя спря и се поколеба. Точно тогава вратата на стаята му се отвори и Нина Хигли, облечена в бледосин пеньоар и с табла за закуска излезе отвътре.

— О, това си ти, мисис Брайънт — обърна се тя към Лидия. — Вземи това, моля те, вече приключих със закуската си.

В гласа й звучеше арогантност, като че ли говореше на нископоставен прислужник. Значи тя бе забавила Джералд и понеже той беше закусвал с нея, не беше успял да се срещне с доведената си дъщеря и вероятно изобщо беше забравил за нея.

Без да каже дума, Лидия почти грубо бутна настрани лейди Хигли и почука на вратата на стаята.

Чу се глас:

— Влезте.

Тя влезе и видя Джералд все още по халат и пижама, с цигара в ръка, който тъкмо влизаше в стаята откъм балкона.

Лидия влезе и затръшна вратата след себе си под носа на лейди Хигли, която стоеше в коридора твърде стъписана от поведението на Лидия, за да може да каже или направи нещо в момента.

Вбесена, със стиснати юмруци, с глава, отхвърлена назад, Лидия се изправи с лице към домакина си.

— Ан излезе.

— Господи, боже мой! — възкликна Джералд. — Колко е часът? Нямах представа, че е толкова късно.

— Очевидно е имало друго, за което да мислите.

— Слушайте — каза Джералд, — наистина ли е излязла? Страшно съжалявам, но честна дума, бях забравил колко е часът.

— Имахте шанс да направите нещо за Ан. Снощи тя си легна готова да ви слуша, но тази сутрин вие не можахте да си направите труда да се сетите за нея. Бог знае какво може да направи сега, след като има време да размисли, време да обсъди нещата с барона. Как можахте да забравите? Как можахте да позволите това да стане?

Джералд остави цигарата си.

— Разбира се, придавате незаслужено голямо значение на факта, че съм забравил за една среща.

— Може би сте прав — отвърна Лидия. — Беше абсурдно да се мисли, че можете да имате някакво влияние върху Ан. Вашата нравственост и вашето поведение едва ли биха могли да се приемат за добър пример.

Разбра, че не може да каже повече нищо. Задушаваше се от яд. Без да каже повече нито дума, тя се обърна и отвори вратата.

Лейди Хигли бе все още отвън и Лидия разбра, че се е опитвала да разбере за какво говорят. Мина покрай нея и влезе в стаята си. Чак когато остана сама тя започна да трепери.

„Нищо не постигнах, като се ядосах така — помисли си тя след няколко минути. — Кой ли се интересува какво мисля или казвам аз?“

За първи път си зададе въпроса дали Джералд Карлтън няма право да я уволни. Трудно можеше да разбере на кого е подчинена.

Всъщност Ан я бе наела след съвета на Ивлин, въпреки че идеята за придружителка бе дошла първоначално от Маргарет.

„Не ме интересува — помисли си Лидия след малко. — И без това исках да си тръгна и бих го сторила, ако не беше Ан.“

Спомни си учуденото лице на Нина Хигли и в момента така й се прииска да беше се държала по-грубо с нея.

Изведнъж се сети с кого може да поговори и да помоли за съвет — Харолд Тейлър. Той беше здравомислещ човек, а пък и пред него не би се притеснявала от това, че се държи нелоялно, като обсъжда своите домакини.

Бързо слезе долу до телефона. Харолд Тейлър си беше вкъщи.

— Трябва да те видя — каза му Лидия. — Би ли могъл да дойдеш сега? Не в къщата, ще те чакам в края на алеята за коли, ако можеш да ме вземеш с колата си. Трябва да поговоря с теб. Имам неприятности.

— Ще бъда там след десет минути — отговори й той.

Съвсем характерно за него беше това, че не хвърляше думи на вятъра нито от любопитство, нито от съчувствие.

Лидия постави слушалката и въздъхна с облекчение. Ето някой, на когото може да се довери, някой, когото тя харесваше, този някой, който изглеждаше надежден сред тълпата от луди хора, идваше сега на помощ.

Намери Теса и й каза да отиде да си играе в градината, защото тази сутрин няма да имат уроци.

— Защо няма? — разочаровано попита Теса. — Искам да продължим с учебника по история. Искам да знам какво е станало с онези принцове, затворени в Тауър. Избягали ли са? Толкова ми се иска да са избягали.

— Утре ще направим това, пиленце — обеща Лидия. — Трябва да изляза.

— С кого?

— С чичо Харолд — каза Лидия.

Би предпочела да излъже, но знаеше, че е твърде вероятно Теса да научи с кого е била и затова реши, че влиянието й върху детето ще пострада, ако то разбере, че го мами.

— О, нека и аз да дойда! — замоли се Теса, но Лидия поклати глава.

— Не бива тази сутрин — отвърна тя. — Искам да си поговоря с него за нещо важно и това ще е една тайна между теб и мен. Не казвай на другите, освен, разбира се ако не те попитат.

— Няма вероятност да ме попитат. Никой не се интересува от мен, освен ако не правя бели или не преча на някого.

Лидия се наведе и я целуна. Знаеше, че лейди Хигли смята, че Теса пречи винаги когато трябваше да й обърне внимание.

— Няма да се бавя и ако има време преди обяда, ще довършим историята за малките принцове, затворени в Тауър.

— О, чудесно! Тръгвай бързо тогава, та да си дойдеш по-скоро.

Лидия не се нуждаеше от наставленията на Теса, за да бърза. Тя почти тичаше по алеята и пристигна до портала дълго преди да види колата на Харолд Тейлър в далечината.

Той приближи и без да излиза от колата отвори вратата и подаде ръка да й помогне да влезе и седне до него. Колата му беше малка — двуместна, сива кола, — но за Лидия в момента тя беше като тихо пристанище.

— Къде да отидем? — попита той.

— Където и да е — импулсивно отговори Лидия. — Просто карай, само и само да се махнем от тази къща.

Той я послуша и потегли. Известно време тя не каза нищо, а просто се отпусна назад върху меката тапицерия.

Лицето му обърнато с профила си към нея, изглеждаше сурово, но тя знаеше, че той никога няма да я притесни като й задава въпроси, както би направил някой друг мъж.

„Не знае за какво съм дошла да говорим — мислеше си тя, — но ще чака докато съм готова и с това проявява разбиране, което малко мъже биха могли да предложат.“

Лидия въздъхна свали шапката си и я постави на пода до краката си.

— Къде ме водиш? — попита тя.

— Помислих си, че можем да отидем до пирамидите. Нали не бързаш да се връщаш обратно?

— Иска ми се да не се върна въобще — с ярост отговори тя.

Майор Тейлър пусна кормилото с едната си ръка и я протегна към Лидия. Тя сложи своята в неговата и когато потъмнелите от слънцето пръсти обгърнаха ръката й у нея се появи успокояващото чувство, че е закриляна.

Така в мълчание те продължиха известно време докато Лидия не видя в далечината пирамидите, издигащи се от равната златиста пустиня, здраво стъпили и невъзмутими на фона на синьото утринно небе.

— Предполагам, че си мислиш, че се държа глупаво и истерично — тихо каза тя.

— Не мисля, че си в състояние да се държиш нито по единия, нито по другия начин — меко отговори Харолд Тейлър.

Той продължи да кара, докато стигнаха пустинята, където зави с колата настрана от тълпите туристи, камили и магарета, както и ловци със соколи, които се трупаха в подножието на пирамидите и продължи да кара докато останаха сами, заобиколени само от златистите пясъци, прострели се нататък към хоризонта.

Оттам виждаха пирамидите, издигащи се величествени със своята предизвикателност срещу времето и срещу слабостта на човека, незасегнати от лекомислието на тези, които се опитваха да търгуват с тяхната прелест.

Беше тихо и прекрасно. Един мираж трептеше на слънчевата светлина. Лидия седеше безмълвна със съзнанието, че красотата на Изтока винаги би могла за малко да успокои напрежението от трудностите и неприятностите, колкото и уморителни или лични да са те.

После като си даде сметка, че Харолд Тейлър търпеливо чакаше до нея, тя с усилие откъсна очи от гледката, обърна се към него и започна да му разказва историята си.