Барбара Картланд
Брулещите ветрове на любовта (8)

Осма глава

Джералд хвърли шапката си на масата във вестибюла, обърна се към салона и видя, че Лидия е застанала на вратата.

Тя забеляза, че той диша тежко, сякаш беше ходил много бързо, и че лачените му обувки бяха покрити с прах.

Стояха и се гледаха на ярката светлина — Лидия малко бледа с една ръка, придърпваща пеньоара около нея, а в другата стиснала романа.

— Слязох за книга — безжизнено каза тя най-накрая.

Настъпи неловко мълчание и после тя смело добави:

— Но също исках да говоря с вас.

— Сега? — попита той.

— Ан е излязла. Сама.

Видя, че той не разбира. Доколкото му беше известно, Ан може да е отишла на гости, или да е излязла с приятели, както често ставаше.

— Искам да кажа — поясни Лидия, — че е излязла сама с барон Себал или поне така предполагам. Измъкна се от стаята си.

— Един момент — каза Джералд. — Нека изясним нещата. Да влезем ли в салона? Безпредметно е да стоим тук и да говорим за каквото и да е.

Лидия го последва до широкия диван край камината. Беше твърде притеснена за Ан и твърде облекчена от това, че най-накрая има с кого да сподели всичко това, за да се притеснява от вида си.

Тя седна на ръба на дивана и педантично придърпа пеньоара си.

— Защо смятате, че е с барона? — попита Джералд.

— Мисля, че започва да се влюбва в него — отговори Лидия. — Напоследък са много често заедно. Той я е срещнал днес на обяд, а след това я доведе тук. После отидоха до клуба да пият чай, или поне така казаха, и Ан не се върна чак докато стана време за вечеря. Спомняте си, че тя каза веднага след вечеря, че ще си ляга рано.

Като се сети какво се случи, след като Ан си бе тръгнала, Лидия позаекна малко и червенина заля страните й, но си наложи да продължи да говори както досега.

— Когато се върнах тук, отидох в спалнята на Ан. Не й се искаше да разговаряме, но още не беше се съблякла. Останах с нея само няколко минути, защото тя каза, че била уморена. След около половин час я видях да се измъква и открих, че стаята й е празна. В края на алеята я чакаше кола и мога просто да допусна, че баронът я чакаше за среща.

Джералд я изслуша внимателно. После запали цигара и когато се наведе над пламъка, Лидия хвърли поглед към него.

Не можеше да не види, че е привлекателен, но му беше ядосана — напомняше на себе си тя, — защото се бе държал като мерзавец.

— Не правите ли малко от мухата слон? — попита той накрая.

— Ан е на осемнадесет години — отвърна тя. — Вашият приятел, баронът, е женен човек и е наполовина египтянин.

— Значи знаете за него, така ли? И защо толкова подчертавате, че е мой приятел?

— Не е ли ваш приятел?

— Доста често идва тук. Смятате го за мой приятел и все пак мислите, че не е подходящо моята доведена дъщеря да го познава?

— Разбира се, че мисля така! — разгорещено отвърна Лидия, защото неговото отношение започваше да я дразни.

— И защо е толкова нежелателно познанството с него? — попита Джералд.

— Като начало, той е женен.

— Не ставате ли малко старомодна?

Лидия стана.

— Очаквах поне от вас малко помощ. Виждам, че съм грешила. Ще отида при майка й.

— Не мисля, че тя ще може да ви помогне, а съм и сигурен, че ще е достатъчно лоялна и няма да говори против приятеля ми. Баронът единствената черна овца ли е за вас или имате и други?

На Лидия дори не й дойде наум да бъде предпазлива или учтива.

— Боя се — каза тя, — че смятам по-голяма част от хората, с които Ан се среща тук, за неподходящи. В никакъв смисъл не са подходящи за запознанство с едно младо момиче, което още не е видяло света.

Пое си дълбоко въздух и продължи:

— На вас може да ви харесва да общувате с хора, които събират облози за конни състезания, с жокеи и с мъже като барон Себал — на мен не ми харесва, и смятах, че част от моите задължения, когато дойдох тук, е да предпазя Ан от срещата й с такива хора. Очевидно съм сгрешила.

— Вие предпочитате тя да познава само тези хора, които в миналото правеха всичко възможно да се държат обидно с майка й? — отвърна Джералд.

Лидия трепна. Това беше гледна точка, която не бе имала предвид.

— Но ако мислите, че аз ще каня такива хора в къщата си, много грешите — продължи Джералд. — Мъжете и жените, които смятате за неподходящи, бяха мои приятели в трудните времена и сега ще останат мои приятели, а вашето така наречено благовъзпитано общество може да прави каквото си иска, но във всеки случай няма да се радва на моето гостоприемство.

Говореше ядосано и почти крещеше срещу нея. Лидия започна да разбира и да си дава сметка за много неща, които я безпокояха.

Той не беше забравил и никога нямаше да забрави годините, когато той и жената, която бе обичал, са били отхвърлени от обществото. Носеше горчивината от обидите, които е трябвало да понасят, от скандала причинен от това, че е избягал с нея.

Беше огорчен и настроен да си отмъщава и сега пълнеше къщата си с хората, с които през изминалите години е трябвало да общува.

Най-после причината за тези странни приеми, насилената веселост, присъствието на жени като Нина Хигли, й стана съвсем ясна.

Джералд мразеше обществото, защото то го бе отхвърлило.

Радваше се на репутацията си, опитваше се да бъде и по-лош, отколкото беше, и правеше всичко, което беше по силите му, за да забрави или да задуши онези инстинкти, които — поради начина, по който бе отгледан и възпитан — бяха все още най-силното и най-доброто у него.

Сега Лидия разбираше и, застанала срещу него, си даваше сметка поне малко за оня ад, който бе преживял през изминалите години.

Той беше англичанин, който обичаше Англия, който е бил роден й отгледан там, но е бил досега в изгнание заради лудото си увлечение, когато е бил само едно момче на двадесет и две години.

Следвайки импулсивното си желание, Лидия протегна ръка и го докосна.

— Съжалявам — каза тя. — Не съм си давала сметка.

Обърна се и без да каже повече нито дума, излезе от стаята.

Горе в стаята си тя остана дълго време замислена. Разбираше, че годините не бяха принесли в жертва само красотата на Маргарет, но също бяха пречупили достойнството на Джералд и го бяха смирили.

Тя разбра колко лесно красотата на Маргарет Таверъл беше убедила младия човек, който я е обичал, че си струва заради любовта да загубиш и целия свят. Тя разбра как постепенно и двамата бяха започнали да си дават сметка, че са сгрешили.

А после, злополуката с Маргарет беше смазала и последната нишка, която ги е свързвала и ги е направила двама разделени страдащи, които може би успяваха да скрият своето страдание от света, но никога един от друг.

Той беше обвързан с една жена, която повече не желаеше, с неразрушимите вериги на лоялността; една жена, която жадуваше само за изгубената си красота, но не и за мъжа, който бе пожертвал живота си заради тази красота.

Дори и самият сър Джон не би могъл да желае по-голямо отмъщение за грешната си съпруга. Никакви други мъки не можеха да направят това възмездие по-голямо.

Джералд се опитваше да забрави — не любовта или нещастието, или страданието, — опитваше се да забрави една стара къща, стъпила здраво върху зелените ливади и пълна отвътре с радостта от детството му.

Той искаше да забрави достойнството в гласа на майка си, ръката на баща си върху рамото му, прислужниците, които го познаваха и обичаха още от дете.

Той можеше да забрави само като пиеше в компанията на отхвърлени от обществото хора или като танцуваше в горещия, зловонен въздух на нощните барове.

В очите на Лидия имаше сълзи. Бавно, бавно те преляха и потекоха по страните й и когато стана да вземе кърпичка, тя разбра, че плачеше за Джералд Карлтън, за момчето, което той е бил тогава и за мъжа, който е станал после.

Внезапно усети страх. Не за него, а за себе си.

Беше почти един часът, когато Ан най-после се върна. Лидия я чу да влиза. И някой друг бе чакал Ан. Джералд излезе от салона и тя го чу да казва:

— Къде беше?

Застанала до вратата на стаята си, тя чакаше да чуе отговора. Гласът долетя съвсем ясно нагоре.

— Бях излязла.

Тонът на Ан беше предизвикателен.

— С кого?

Настъпи пауза.

— Мислиш ли, че имаш право да ме разпитваш? — попита Ан.

— Мисля, че имам, а ти как мислиш?

Ан очевидно беше стъписана при този отговор.

— Защо пък мислиш така? — попита тя, но доста вяло.

— Първо на първо, това е моята къща — отговори Джералд. — Второ, майка ти не е добре и следователно не бива да бъде притеснявана. И трето, ти се запозна с барона под моя покрив.

— Откъде знаеш, че съм била с барона? — разгорещи се пак Ан.

— А не си ли била с него? — настоя Джералд, но много тихо.

Лидия бе изненадана от нежността в гласа му.

— Ние само отидохме да видим пирамидите — отговори Ан.

Тонът й не бе вече така предизвикателен, сякаш беше решила, че е по-разумно да бъде отстъпчива.

„Значи съм познала — мислеше си Лидия. — Разбира се, че той си играе с романтичното въображение на момичето.“

И чу Джералд да казва:

— Всички сме изморени тази вечер и едва ли сега е най-подходящият момент за дълъг разговор, нали? Ще ми обещаеш ли да ми дадеш възможност да говорим за това утре сутринта?

— Отивам на езда в девет часа — нацупено каза Ан.

— С него ли?

— Да.

— Добре, тогава ще стана в осем часа, ако и ти искаш. Ще закусим заедно и ще обсъдим нещата. Обещаваш ли ми?

— Не мога да се закълна, че ще бъда точна, но ще се постарая.

Тя затича леко нагоре по стълбите и Лидия едва успя да затвори вратата си.

„Страховете ми са необосновани — мислеше си тя. — Ан си дойде невредима вкъщи и Джералд, който очевидно е взел думите ми присърце, ще я убеди сега да намери по-подходящи приятели. Ама че съм глупава, да се притесня толкова.“

Беше уморена и главата я болеше от притесненията и случките от тази вечер. Облече нощницата си и си легна, но само след минута на вратата й се почука.

— Кой е? — притеснено попита тя и в главата й се блъскаха ужасни мисли.

— Аз съм — дойде отговорът и Ан влезе в стаята. — Предполагах, че си будна. Видях светлина под вратата ти.

Тя седна на края на леглото.

— Ти каза на Джералд, нали? — укори я тя. — Знаех си, че си ме видяла да излизам.

— Бях страшно притеснена.

— Защо?

— Ти знаеш защо! — отвърна Лидия. — Ан, скъпа, моля те не мисли, че ти се бъркам, но ти си толкова млада и толкова хубава.

— Не мога да не го срещам. Толкова е очарователен. Трябва да го признаеш, че е така.

Лидия придърпа възглавниците зад гърба си. Разбираше, че Ан иска да говори и се чудеше какво да й каже. Ан беше влюбена за първи път. Като всички момичета на нейната възраст, тя искаше да сподели с някого новите си вълнения, мечтите и желанията си.

— Не мисля, че мога да му се възхитя — предпазливо каза Лидия.

— Той е наполовина египтянин. Не ти ли казах, Лидия, че ще намеря някакво привличане в страната на фараоните? Не можеш да отречеш, че имах предчувствие за това, нали?

— Да не искаш да ми кажеш, че барон Себал е бил част от последното ти прераждане? — попита Лидия.

— Не съм сигурна, разбира се — отговори Ан, раздразнена от сарказма в тона на Лидия, — но не мога да не приема, че съдбата ни срещна е него и че е пряк наследник на тези, които са построили пирамидите.

— Той ли ти каза това? Аз пък разбрах, че майка му е била много обикновено местно момиче в харема на баща му.

— О, той ми разказа много неща за себе си — замечтано каза Ан.

— И за съпругата си ли ти разказа? — попита Лидия.

— О, тя е била пълна глупачка. Избягала е от него. Можеш ли да си представиш — да избяга през медения им месец. Той не е искал да се ожени за нея, но бракът им бил уговорен и нейните родители страшно много държали на него. Ами, разбира се, че ще държат!

— Съпругата му може да разкаже и нещо много по-различно от това — предположи Лидия. — Мислиш ли, че баронът е от мъжете, от които може да стане добър съпруг?

— Как ми се иска да имам възможността да разбера!

Лидия съзнаваше, че тези глупости трябва да бъдат прекратени веднага.

— Ан, миличка — каза тя, — не бива да се държиш така нелепо и да пъхаш в главата си такива абсурдни идеи за човек като барон Себал. Той е женен и какво хубаво може да се очаква евентуално от това да си въобразяваш, че си влюбена в него и той в теб? Той никога няма да може да се ожени за теб. Знаеш, че жена му е католичка и следователно няма никакви шансове да се разведе с него. Защо не го забравиш, преди да е станало прекалено късно? Откажи се от него! Не се срещай с него! В Кайро има стотици други млади мъже.

— О, те всички са ужасно скучни — отговори Ан с презрението, което младите могат да изпитват. — Не можеш с приказки да ме накараш да се откажа от това да бъда влюбена, Лидия, колкото и да се опитваш. Обожавам Али и знам, че и той ме боготвори. Не бива да се страхуваш, че той ще се държи с мен по някакъв непристоен начин. Ами, знаеш ли, днес той само целуна ръката ми и края на роклята ми!

Последните думи тя произнесе с трепет в гласа и Лидия разбра, че Ан е била развълнувана и трогната от това ориенталско театралничене.

„Тя е само едно дете — помисли си Лидия. — Няма смисъл да й се говори, тя е хлътнала и дори не се срамува да говори за това.“

Въздъхна леко и отново се опита да я разубеди.

— Откакто си тук — запита я тя, — замисляла ли си се за бягството на майка ти с втория ти баща?

Ан се изненада от въпроса й.

— Защо? Какво общо има това с мен?

— Ами, само това, че Джералд е бил твърде млад, когато е направил грешната стъпка и е провалил живота си — отговори й Лидия. — Мислиш ли, че той е много щастлив?

— Не съм се замисляла за това, но пък знаеш, че майка ми е претърпяла тази злополука и освен това, тя е с години по-стара от него. И това й личи, нали?

Започваха да се отклоняват от това, което Лидия искаше да й каже, и тя се опита да върне Ан към темата.

— Исках само да ти покажа, че не си струва човек да излиза извън общоприетите норми. Това никога не носи щастие за дълго, а само мъка.

— Ти просто се опитваш да ме изплашиш — остро каза Ан. — Не виждам никакво сходство между историята на майка ми и това, че съм влюбена в Али. Все едно, надявам се никога да не започна да изглеждам като нея.

— О-о, Ан! Как можеш да кажеш такова жестоко нещо!

— Тя изглежда ужасно — отвърна Ан.

Стана от леглото и отиде до огледалото. Внимателно се взря в собственото си лъчезарно отражение.

— Али казва, че съм като звезда — една красива звезда в този тъмен свят.

— Страшно прилича на нещо взето от писанията на Етел М. Дел — разсмя се Лидия.

— Нещата винаги звучат така, когато се повтарят многократно — отвърна Ан с голяма доза мъдрост. — Но стават нещо различно, когато някой ти ги каже само на теб, и ти много добре знаеш, че е така, Лидия.

— Да, в това има известна доза истина — честно си призна Лидия. — Но да те нарекат звезда в този тъмен свят, когато гледаш пирамидите на лунна светлина с един наследник на фараоните — това ми прилича на евтините романчета, които четях под одеялото, когато бях ученичка.

— Радвам се, че и ти в някакъв период от живота си си вършила неща, които не са били съвсем в ред! Толкова си прекалено скромна и последователна, че направо ме плашиш.

Тя се смееше, докато казваше това, и думите й някак си не можеха да я засегнат. Стана, обви ръцете си около Лидия и като я целуваше за лека нощ, произнесе:

— Толкова съм щастлива!

Когато си излезе, Лидия остана още дълго време будна и загрижена. Как би могла да се справи с човек като Ан! Всичко, което й се кажеше, нямаше значение за нея, дори не обръщаше внимание на забележките и съвсем игнорираше упреците. Ан можеше и да се присмива на страховете й, но тя не можеше да се освободи от тях.

„Лично Джералд трябва да говори с барона“ — помисли си тя, но като се сети за него, пред очите й застана живият спомен за онзи миг, в който той я бе целунал.

Беше само преди няколко часа и оттогава бяха станали толкова много неща, но лежейки в тъмнината на стаята, тя усещаше мекотата на устните му. И ръцете му бяха толкова силни!

Чувстваше се безпомощна и безсилна и сега вече знаеше, че заедно с изненадата и яда й у нея се бе появило и друго странно чувство, което тя дори и на себе си не искаше да признае.