Барбара Картланд
Брулещите ветрове на любовта (7)

Седма глава

— Но защо Италия прилича на ботуш? — попита Теса, разучавайки внимателно картата пред себе си.

— Не зная — отговори Лидия. — Но наистина прилича на ботуш, а Сицилия е топката, която ботушът ей сега ще ритне.

— Страшно ми се иска всички страни да са направени така и тогава щеше да е ужасно лесно да ги запомниш. Ако Англия беше ръка, а Франция като два танцуващи крака, никога нямаше да ги обърквам и ти страшно щеше да си доволна от мен, нали?

— Днес и без това съм много доволна, добре се справяш.

— Наистина ли? — малко тъжно и с копнеж попита Теса.

— Наистина.

Теса изведнъж обви ръчички около врата на Лидия и я целуна.

— Толкова те харесвам — каза тя. — Ти си най-милият човек, когото познавам.

— Радвам се — отвърна Лидия и за мен е удоволствие да съм твоя учителка, особено като се стараеш.

— Аз винаги се старая — твърдо изрече Теса.

— Е, не съвсем винаги — поправи я Лидия, — но обикновено.

Теса й се усмихна и слезе от масата.

— Сега отивам да се приготвя, защото чичо Харолд ще пристигне всеки момент.

— Не бива да го оставяш да чака.

— Няма да го оставя да чака — извика Теса, вече почти излязла от стаята.

Беше като живак. Лидия я чу как изтича през вестибюла и нагоре по стълбите към спалнята си, за да облече костюма си за езда.

Само две седмици бяха изминали, откакто бе пристигнала в Кайро, но в лицето на малката Теса, Лидия вече имаше един истински приятел в къщата на семейство Карлтън.

С онова противоречие, с което разглезените деца се привързват и показват дълбока обич към единствения човек, който не ги глези, Теса бе избрала Лидия за своя приятелка и довереница и бе готова да направи всичко, което Лидия би я помолила да направи.

Човекът, когото най-много обичаше след Лидия, беше майор Тейлър. Той бе дошъл в къщата, за да се види с Лидия, и тя му беше доверила колко й е мъчно за детето на Нина Хигли — без възпитателка, без образование и без каквото и да е внимание. Тогава майор Тейлър беше поел ангажимент да научи момиченцето да язди.

Междувременно Лидия бе споделила с лейди Хигли, че когато е освободена от задължения спрямо Ан, би могла да дава уроци на Теса в продължение на час и половина всяка сутрин.

— Щом това ви забавлява, правете каквото искате с детето — бе отговорила Нина, — но не се учудвайте, ако хвърля по вас учебниците и не идвайте при мен да ми се оплаквате.

— Няма — бе обещала Лидия.

Нина Хигли само бе повдигнала рамене и бе забравила за цялата история, връщайки се към собствените си развлечения и удоволствия.

След две седмици под един покрив Лидия започваше да опознава лейди Хигли и бе направила заключението, че природата едва ли би могла да избере по-неподходящ човек за майка.

Теса по цял ден беше оставяна сама, докато изведнъж майка й решаваше да играе своята майчинска роля. Когато това се случваше, водеха Теса от парти на парти, тъпчеха я с неподходяща храна и я държаха будна до късно през нощта.

Единствените дрехи, който й купуваха, бяха празнични роклички, а бельото й беше в безобразно състояние. Такива неща като камизолки и нощнички — обикновено прекалено малки, за да вършат работа — често оставаха непрани или с дупчици тук-там.

Лидия не можеше да понесе факта, че едно дете може да бъде отглеждано по такъв начин, и се занимаваше с Теса винаги, когато това бе възможно.

За щастие имаше много свободно време. Ан веднага бе въвлечена във водовъртежа на веселието и Лидия с удоволствие откри, че някои от по-важните хора в Кайро, които не поддържаха връзка със семейство Карлтън, сега предлагаха гостоприемството си на Ан.

Беше открила, че е най-добре да не си задава въпроси за морала и нравите на мъжете и жените, които идваха в къщата на Карлтън.

Не й трябваше много време да разбере, че те не са най-подходящата компания за Ан. Фактически приятелите на Джералд бяха хората с най-лоша репутация в Кайро. Порядъчните хора или не бяха канени, или самите те не желаеха да дойдат.

Имаше жокеи и треньори, имаше млади жени със съмнителен произход, имаше двойки, които или бяха се развеждали по няколко пъти, или бяха на път да го сторят.

Имаше млади мъже, които сякаш нямаха друга цел в живота, освен да се местят от един град на веселието в друг, като харчеха за разгулния си живот или собствените си пари, или парите на някой друг.

Колкото повече се срещаше с тези хора, толкова повече се чудеше на Джералд Карлтън.

Той очевидно намираше развлечение и удоволствие в такава компания, но когато тя си спомнеше неговия дом и описанието на Ивлин за родителите му, не можеше да разбере как тези две крайности могат да се примирят.

Коктейли, обеди, вечери се организираха ден след ден и почти всяка нощ Лидия чуваше своя домакин да се прибира в спалнята си късно — често пъти, когато вече се зазоряваше.

Тя го чуваше как бавно и несигурно се изкачва по стълбите и знаеше, че беше прекалил.

Той пиеше много, но това сякаш не му влияеше, защото на следващата сутрин ставаше нормално преди всички други в къщата и отиваше на езда или вземаше колата и отиваше до клуба, за да поплува.

Лидия го харесваше, но си даваше сметка, че той се държи настрана от нея.

Беше учтив и неизменно вежлив, но с нея се държеше по начин, който коренно се различаваше от поведението, което имаше с другите членове на домакинството.

За всички други, тя беше вече само „Лидия“, но Джералд Карлтън все още използваше официалното „мисис Брайънт“ когато говореше с нея, и й се струваше, че той нарочно избягва среща насаме.

По два-три часа на ден тя прекарваше с Маргарет Карлтън и сърцето й искрено се свиваше от жалост към горката жена. Никой не можеше да направи нещо много за нея. Трудно й беше да се концентрира за дълго време, върху която и да е друга тема, освен темата за нея самата, а това неизбежно водеше до горчивина и болка.

Ан инстинктивно бе разбрала истината и Лидия знаеше, че Маргарет не може да понася Ан около себе си. Дразнеше се и се разстройваше, когато преливащото от здраве и жизненост момиче влизаше в болничната й стая и след време ежедневните посещения на Ан бяха прекратени.

Макар че Лидия не задаваше въпроси, тя долавяше, че Ан усеща какви чувства вълнуват майка й и беше решила, че е по-разумно да стои настрана.

Данди, сестрата, беше безценна за парализираната жена. Истинското й име беше Дантън, но гальовно й викаха „Данди“^[1], защото въпреки своята огромна маса и възрастта си, тя обичаше да се облича изискано, когато не беше на работа, с учудващо модни и елегантни дрехи.

Един следобед, когато Маргарет спеше, Данди дойде при Лидия в градината. Те седяха под нацъфтелите дървета и шиеха.

Беше почти време за следобедния чай, когато чуха шум от кола, идваща по алеята. Видяха Ан, която седеше до мургав, красив мъж с подчертано бели зъби.

— Това е барон Себал, нали? — попита Лидия.

Сестра Дантън кимна.

— Аз не бих позволила на момичето да се среща твърде често с него — каза тя.

— Има ли някаква определена причина за това? — попита Лидия.

— Ами, като начало — наличието на съпруга е добра причина — отговори й Данди.

— Не знаех, че е женен — възкликна Лидия и изведнъж я обзе безпокойство, защото в последно време баронът няколко пъти бе придружавал Ан.

На нея й беше трудно да възразява срещу когото и да било от новите познати на Ан. По-голямата част от тях Ан бе срещнала в къщата на втория си баща и имаше готов отговор за всичко, което Лидия можеше да й каже.

Не можеше просто да каже на момичето, че смята повечето от приятелите на Джералд Карлтън за неподходяща компания, особено за момиче, което е толкова младо и наивно като Ан.

В няколкото случая, през които го беше виждала, тя смяташе барона за по-добър от останалите гости в къщата. Когато свършваше някое парти или обяд, той винаги беше трезвен, за разлика от по-голяма част от останалите мъже.

Имаше много приятни маниери и беше, мислеше си тя, красив — особено в очите на едно младо момиче. Но имаше нещо, което не харесваше у него, макар че в момента не би могла да каже, че е нещо повече от инстинктивно усещане.

Ан махна на двете жени, които седяха под дърветата, и изчезна вътре в къщата, последвана от барона.

— Какво още знаеш за него? — каза Лидия на Данди.

— Чувала съм страшно много неща, които са верни, и страшно много, които биха могли да бъдат верни — бавно отговори Данди. — Баща му бил французин, а майка му — египтянка.

— Египтянка! — повтори Лидия с учудване.

— Да, баща му е бил един стар веселяк с много пари и без особена нравственост. Години наред, преди да умре, е поддържал нещо като харем тук, в Кайро. Една от жените в харема му родила син и той се оженил за нея, за да узакони детето. Мисля, че е бил изцяло отгледан и възпитан от английски учители. От няколко години вече го срещам тук и въпреки добрите му обноски, у него има нещо, от което настръхвам. Не ми харесва и не ми се иска и това дете да го хареса твърде много.

— А съпругата му? — попита Лидия. — Не я виждам изобщо.

— Женен е за французойка — продължи Данди. — Напуснала го е само седмица след сватбата. Всякакви истории и приказки се чуха за това, какво е трябвало да изтърпи тя и как е избягала ужасена при родителите си. Не знам дали са верни, но тя е католичка и затова не иска да се разведе, но аз не мисля, че баронът се безпокои много от факта, че не е свободен.

Лидия седеше, без да мърда, ужасена от това, което бе чула.

— Какво мога да направя? — попита тя, като се бореше с импулсивното си желание да скочи, на мига, да влезе в къщата, да намери Ан и да я предупреди.

— От това, което съм видяла от Ан — каза Данди, — ще трябва да си много внимателна и тактична. Тя е като майка си. Ако усети, че й слагат юзда, може да хукне да бяга.

Лидия бавно се изправи.

— Мисля, че е време за чая. Ще отида да видя дали е готов.

Тя се качи по стълбите на верандата и мина през широкия френски прозорец на салона за гости. Когато влезе, двамата, които до този момент разговаряха пламенно, изведнъж млъкнаха и се вторачиха в нея, като че ли е натрапник.

— Дойдох да видя дали чаят е готов — обясни Лидия. — Тук ли искаш да се сервира, Ан, или навън в градината?

— О, хайде да излезем някъде — обърна се възбудено Ан към барона, като съвсем ясно намекваше, че иска двамата да останат сами.

— Ама, разбира се — съгласи се той. — Ще отскочим до клуба. Колата ми е отвън.

Той се бе обърнал към Ан с галеща усмивка, която накара Лидия да разбере точно какво има предвид Данди, като казва, че тръпки я побиват от него.

Лидия и Данди пиха чай, после тя се качи при Маргарет Карлтън и разговаря с нея, докато стана време за вечеря.

Но докато бъбреше, мислите й бяха другаде. Мислеше си за Ан и се чудеше къде ли е и какво прави сега. Кроеше планове по какъв начин да се обърне към момичето и да й предложи да се вижда по-рядко с барона.

Ан се върна чак когато стана време за вечеря и трябваше набързо да се преоблече. Тя цялата сияеше, сякаш някой беше запалил свещ вътре в нея.

„Толкова е млада и е толкова хубава“ — мислеше си Лидия и сърцето й се свиваше.

За разнообразие тази вечер нямаше гости за вечеря. Лейди Хигли се бе прибрала късно предната вечер и не се чувстваше добре, затова бе поръчала да й занесат вечерята горе. На масата бяха само тримата: Джералд, Лидия и Ан.

Ан не говореше много, но беше толкова привлекателна, че Джералд дори го каза на глас, като добави, че въздухът на Кайро сигурно й се отразява добре.

Ако Нина беше там, без съмнение щеше да направи някоя саркастична забележка, но Лидия не каза нищо, а Ан само щастливо се усмихна, като че ли се съгласяваше с него. Яде много малко и веднага щом свършиха яденето, обяви, че ще си ляга.

— Тогава вие ще трябва да разговаряте с мен, мисис Брайънт — каза Джералд. — Като че ли никой друг не иска да ми прави компания тази вечер.

Наля си още едно бренди, взе голяма пура и тръгна към верандата.

— Седнете тук — каза той, като посочи един от плетените столове, покрит с възглавници — и ми разкажете историята на вашия живот.

Говореше с лека ирония, но въпреки това Лидия усещаше, че той по някакъв особен начин е притеснен от това, че трябва да разговарят на четири очи, нещо, което той беше избягвал.

Спалнята на Ан, както и тази на майка й, се намираха в другата част на къщата. Само спалнята на Лидия беше над верандата, така че нямаше начин някой да чуе разговора им.

„Дали да му кажа за Ан? — мислеше си тя. — Не мога да поема цялата отговорност за всичко това.“

Но преди да започне да говори, Джералд се изправи на крака и неспокойно каза:

— Нека се разходим до брега на реката. Тук е много топло.

Бавно вървяха по зелената морава към широката, оградена от двете страни с нацъфтели храсти алея, която ги водеше натам, където в далечината водите на Нил блестяха като сребро под изгряващата луна.

Лидия беше облечена с рокля от тежка бяла коприна. Вървейки безмълвно редом със своя домакин, тя приличаше на някакво видение.

Изведнъж съвсем неочаквано той каза:

— Защо дойдохте тук?

— Ивлин Маршъл смяташе, че Ан ще се нуждае от придружителка и ми предложи да поема тази роля — изненадано отговори Лидия. — Вие не знаехте ли?

— Но вие защо приехте?

— Трябваше ми работа. Сега нямам пари.

— Никога преди това ли не сте работили? — попита Джералд.

Лидия поклати глава.

— Съпругът ми почина съвсем наскоро. Докато той беше жив, не се налагаше аз да работя.

— Липсва ли ви?

Този въпрос бе произнесен с по-мек тон и с интерес, сякаш Джералд наистина искаше да знае отговора.

— Не бях го виждала няколко години — отговори Лидия. — Той беше болен… Всъщност беше в психиатрична клиника.

Бяха стигнали до края на пътеката и стояха на брега на реката. С внезапен жест Джералд хвърли пурата си във водата. Светещият й край угасна, когато докосна водата.

— И все пак не ми отговорихте на въпроса. Защо дойдохте тук?

— Боя се, че не ви разбирам. Казах ви защо.

Тя внезапно млъкна, защото Джералд се обърна към нея, сграбчи я и притискайки я пламенно към себе си, долепи устните си до нейните. Лидия беше прекалено изненадана, прекалено стресната за момент, за да може да реагира. А после, точно толкова внезапно, както когато я бе прегърнал, той я пусна.

— Как смеете? — извика тя. — Как се осмелявате да ме докосвате?

— Учудваш ли се? — попита Джералд и сложи ръце на раменете й. Задържа я така, като гледаше право в очите й. — Учудваш ли се, след като идваш тук и с целия си вид ми напомняш за всичко онова, което съм забравил или поне съм се опитвал да забравя. Господи, как ми се иска очите ми никога да не те бяха виждали!

Той я блъсна грубо и без да промълви нито дума, тръгна бързо обратно към къщата, като я остави сама.

Тя стоеше и гледаше втренчено след него. Едната й ръка бе вдигната към гърдите, за да потуши бурята, която я разтърсваше. Няколко минути тя бе твърде объркана от това, което се бе случило, за да може да мисли свързано.

После пламналите й страни постепенно възвърнаха нормалния си цвят. Тя се поуспокои. Само устните й, наранени от страстната му целувка й напомняха твърде осезателно за случилото се.

„Трябва да е луд“ — мислеше си Лидия.

Но тя знаеше, че изразът на лицето му и в очите му, които бе зърнала на лунната светлина, не беше израз на луд човек, а на човек, докаран до състояние, което той не можеше да понесе.

Лидия дълго стоя до водите на Нил, а после бавно се отправи към къщата.

Влезе през входната врата, като избягна отворените и все още осветени прозорци на салона за гости, но като минаваше покрай вратата, видя, че не е трябвало да се страхува от нова среща със своя домакин.

На една от масите стояха чашата му и полупразната бутилка бренди. В стаята нямаше никой и тя знаеше, че Джералд е отишъл някъде да търси развлечения, а може би и забрава.

Горе под вратата на Ан се процеждаше светлина и тя почука.

— Влезте — отговори й Ан.

Тя влезе и видя момичето да седи на прозореца. Беше все още облечена и гледаше навън в нощта.

— Питах се дали има нещо, което мога да направя за теб — каза тя.

— Нищо — отговори Ан. — Точно мислех да си лягам.

Беше ясно, че не й се иска да разговаря и Лидия, след като се опита в продължение на две-три минути да започне разговор, се отказа, пожела на Ан „Лека нощ“ и отиде в спалнята си.

Съблече се, сложи пеньоара си и реши да почете преди да заспи. Спомни си, че бе оставила книгата си в стаята на Данди, когато отиде при нея след срещата си с Маргарет.

„Сигурно още не е заспала. Ще отида и ще си я взема“ — каза си тя.

Отвори вратата и погледът й улови някаква фигура, която точно в този момент изчезна надолу. За миг се поколеба. Макар че не можеше да е сигурна, инстинктивно усещаше, че това трябва да е Ан.

Качи се бързо на площадката, но закъсня, защото само чу как входната врата се затвори.

„Не е възможно да е била Ан“ — мислеше си тя.

Но за да се увери, отиде до стаята на момичето и почука. Никой не й отговори. Тя решително отвори вратата и влезе.

Стаята беше празна, а леглото не беше пипнато.

Значи затова тя каза, че ще си ляга рано. Това е било претекст да се измъкне и да се срещне с барона.

В отдалечения край на коридора имаше една необитавана стая, от прозорците на която се виждаше алеята за коли. Лидия изтича натам и стигна до прозореца точно навреме, за да види през дърветата силните фарове на отдалечаваща се кола.

„Какво ще правя сега? Какво ще правя сега?“ — притеснено си повтаряше тя.

Откакто бяха дошли в Кайро, Лидия така беше организирала нещата, че когато Ан отиваше на парти късно вечерта, тя отиваше или с колата на втория си баща, която я и връщаше обратно, или беше придружавана от някоя по-възрастна жена на партито.

Ан беше само на осемнадесет години. Момичетата на нейната възраст в Лондон съвсем стриктно бяха придружавани от по-възрастен човек, когато излизаха, и нямаше причина да й се дава по-голяма свобода само защото се намират в чужбина.

Имаше няколко случая, когато самата Лидия я бе придружавала, но естествено нея не я канеха толкова често, колкото момичето. Тя знаеше, че поне досега Ан се бе държала благоприлично и винаги си бе идвала навреме или с придружител, или с дадената й кола.

Лидия познаваше Ан, и беше убедена, тя бе предпочела да не излъже, че отива на парти тази вечер, а да изхитрува, така че да се срещне с барона тайно и без спорове.

„Ще отидат да гледат пирамидите на лунна светлина“ — помисли си Лидия.

Знаеше, че едно такова предложение ще се хареса на всяко момиче, особено на Ан, която в момента беше неизлечимо романтична.

Безпокоеше я мнението на Данди за барона. Ако беше неженен мъж, Лидия едва ли щеше толкова да се безпокои, защото Ан беше разумна и много пъти бе показвала, че е способна да се грижи за себе си.

Но с барона беше различно. Лидия усещаше, че не е човек, на когото може да се довери, особено пък с толкова хубаво и толкова младо момиче като Ан.

Лидия се чувстваше нещастна и крачеше напред-назад в стаята си. Беше безнадеждно да се опитва да заспи, докато не се увери, че Ан е в безопасност. И докато тя не се върнеше, можеше само да чака и да се моли всичко да е наред. Чудеше се какво ли би направила Ивлин при тези обстоятелства.

Дори Ивлин, която винаги измисляше нещо и беше така практична и неизменно разумна при всякакви обстоятелства, може би в този момент щеше да е объркана и безпомощна като самата нея.

Беше оставила вратата отворена. Изведнъж чу писък, който долетя откъм стаята на Теса, която се намираше малко по-нататък в коридора. Тя бързо отиде при детето и го намери цялото обляно в сълзи.

— Сънувах нещо ужасно — хълцаше Теса. — Ужасен сън, лельо Лидия.

Лидия я прегърна и се опита да я успокои.

— Всичко е наред. Сега си вече будна и нищо не може да ти причини болка, наистина не може.

— Беше ужасяващ сън — повтаряше Теса.

— Знам, знам — отговори й Лидия, — но не му обръщай внимание. Предполагам, че е от всичките тия скариди, които изяде на обяд. Доста си хапна от тях, нали?

Теса внезапно се усмихна през сълзи.

— Бяха страшно вкусни — каза тя.

— Знам, но точно там е работата. Ние винаги трябва да си плащаме по един или друг начин за това, на което се наслаждаваме.

— Да не би да си плащам за тях, като сънувам ужасни сънища?

— Плащаш си за това, че си изяла прекалено много — отговори й Лидия. — Горкото ти коремче не е могло да се справи с тях и ти е причинило болка.

Теса се разсмя.

— Много странни работи ти идват наум — каза тя. — Но аз няма вече да се плаша, ако това е от горкото ми коремче, което си плаща за това, че е поело прекалено много скариди!

— Е, няма нищо, всичко е наред — каза Лидия. Тя подпъхна одеялото под детето, наведе се и я целуна.

— Лельо Лидия — попита Теса изведнъж, — ти молиш ли се на Бог, когато искаш разни неща?

— Да, моля се — отговори Лидия сериозно.

— И винаги ли получаваш това, което искаш?

— Невинаги — отговори Лидия. — Понякога Бог смята, че не е толкова хубаво за нас да имаме нещо, а той много по-добре знае кое е хубаво.

— Вчера, когато бях на езда, се молих страшно много — каза Теса. — Молих се чичо Харолд да каже, че ще дойде днес и ще имаме пак урок, и той го каза. Това беше нещо хубаво, така че Бог го накара да ми обещае, нали?

— Предполагам, че Бог му е подсказал тази идея — нежно каза Лидия.

— Предпочитам да яздя, отколкото да върша каквото и да е друго, особено с чичо Харолд.

— Не бива да бъдеш разочарована, ако не може да идва всеки ден. Той е един много зает човек, нали знаеш.

— Много го обичам — каза Теса. — Повече от всеки друг на този свят, освен тебе, мисля. Но мама го мрази, тя ми го каза.

— Не мисля, че е искала да каже това, Теса, така че по-добре не мисли по този въпрос. Хората често казват много неща, които нямат предвид, знаеш ли.

— Много е странно това, че мама не харесва чичо Харолд, докато аз го харесвам толкова много. Защото тя обикновено харесва мъжете, без значение кои са. Но пък чичо Харолд не е нейният тип, нали?

Лидия се поколеба дали да изнесе една лекция на Теса за лоялността, но реши, че тази вечер вече е твърде късно. Вместо това тя коленичи до леглото и каза:

— Недей сега да мислиш за това, пиленце. Просто заспи, а утре сутринта ще си поговорим за това, нали?

Теса се хвърли на врата й.

— Толкова те обичам, мила лельо Лидия — прошепна тя. — Ти си най-хубавата на света.

Лидия се засмя и се изправи.

— Ти си една малка ласкателка — каза тя. — Лека нощ, детето ми, и приятни сънища.

Тя лекичко затвори вратата след себе си. Докато вървеше към стаята си, усещаше топлина в сърцето си. Най-после в тази къща някой беше проявил обичта си.

У Теса имаше нещо толкова сладко и за хиляден път Лидия си помисли, че е направо престъпление детето да расте по този начин.

Ако нея я нямаше, детето пак щеше да плаче, докато се умори и заспи, и никой наоколо нямаше да го чуе. Лейди Хигли нарочно бе организирала така нещата, че стаята на детето беше в другия край на къщата, далеч от нейната спалня.

Нина Хигли беше особено неучтива, що се отнася до усилията на Лидия и Харолд Тейлър да направят нещо за Теса.

Лидия беше тази, която предложи детето да нарича възрастните с „чичо“ и „лельо“, а не да им говори фамилиарно.

Коментарът на Нина Хигли при това нововъведение беше твърде характерен за тази жена.

— Изглежда, че съм се сдобила с много странни нови роднини — каза тя саркастично и добави така, че Теса да чуе: — Колко ли се вълнува Хари Твърдото сърце при тези нови интимни отношения между нас.

Лидия вече беше научила, че е безпредметно да спори или дори да се опитва да обясни нещата на лейди Хигли. Тя слагаше отпечатъка на собствената си егоистична и себична интерпретация върху всичко, независимо от това колко безпристрастни и любезни можеха да бъдат действията на човек.

Като се върна в стаята си, Лидия видя, че вече е единадесет часът. Седна в един фотьойл да чака и тогава се сети, че все още не си беше взела книгата. Но сега вече беше твърде късно да безпокои Данди.

Отиде долу в салона. Избра си от библиотеката един лек роман, като смяташе, че той ще й помогне да прекара часовете, през които ще чака.

Беше вече при вратата, за да се върне в стаята си, когато се стресна от отварянето на входната врата.

„Може би е Ан“ — с надежда си помисли тя, но само след миг разбра, че е сгрешила. Джералд се бе върнал вкъщи.