Барбара Картланд
Брулещите ветрове на любовта (6)

Шеста глава

Лидия гледаше бялото лице, слушаше как й задава въпроси за Ивлин и за пътуването с ниския си, някак жален глас и мислите й се връщаха към Джералд Карлтън.

„Той е млад — мислеше си тя, — млад и привлекателен. Тази жена е стара. Какво може да изпитва той към нея, освен състрадание?“

Докато говореше с Маргарет, тя се опитваше да открие в нея някакъв чар, нещо увличащо, дори някакво качество, което да подсказва, че човек може да намери в нея добър приятел, но без резултат.

Когато очите й свикнаха с мъждивата светлина, тя забеляза у нея някаква немарливост, която бе съвсем не на място, въпреки че беше инвалид.

Дрехите й не бяха добре поддържани, косата й се нуждаеше силно от сресване и подреждане, а пудрата беше плесната набързо върху лицето й.

„Може би наистина се чувства зле“ — помисли си Лидия. Но това нямаше да може да изглади разликата в годините между съпруг и съпруга.

— Нали видяхте Джералд, съпруга ми? — попита Маргарет, когато Лидия свърши разказа си за пътуването.

— Да, но само за няколко минути. Долу има голямо парти, за което той трябва да се погрижи.

— Джералд обича забавите — каза Маргарет. — И аз някога ги обичах, но сега ми причиняват само главоболие. Сега повече нищо не ми е от голяма полза.

Лидия беше смутена. Маргарет бе казала това с горчив протест в гласа си и тя се чудеше как да предложи съчувствието си и какво да каже.

— Много ми е мъчно за вас — промърмори тя накрая, като говореше нежно.

— Никога няма да свикна с това си състояние — отговори Маргарет. — Ако само знаехте, мисис Брайънт, какво значи да лежиш тук ден след ден, седмица след седмица, година след година и да знаеш, че никога пак няма да можеш да станеш, да носиш хубави дрехи и да се забавляваш.

Тя замълча, но Лидия не каза нищо при този внезапен изблик на нещастие.

— И като погледнах дъщеря си — продължи Маргарет, — като видях колко много прилича на мен от времето преди това да се случи…

Гласът й секна и тя изхълца, а очите й се напълниха със сълзи. Тогава Лидия разбра какво я бе разстроило — видът на Ан: прекрасна, млада, лъчезарна.

Тя протегна ръка и взе ръката на Маргарет, опитвайки се без думи да предаде своето съчувствие и разбиране.

— Всички ме смятаха за красива и аз наистина бях красива. Не мисля, че е самохвалство да го кажа. Ще ви покажа снимки, така че сама ще можете да се уверите.

Сега вече говореше трескаво. Започна да звъни на звънеца до себе си. Почти на секундата, сякаш някой бе очаквал това повикване, вратата в другия край на стаята се отвори и на прага се появи болногледачка.

— Донеси ми албумите със снимки, Данди — заръча й мисис Карлтън. — Всичките, веднага!

Болногледачката обаче, вместо да се подчини на заповедите, влезе по-навътре в стаята.

— Хайде, хайде сега — успокоително каза тя. — Прекалено се вълнуваш, мила моя, знаеш, че е така. Ще получиш албумите, но когато му дойде времето.

— О, Данди, недей да ме дразниш — тонът на Маргарет беше като на мрънкащо дете. — Искам мисис Брайънт да ги види сега.

Лидия се усмихна на болногледачката.

— Добър вечер — каза тя. — С удоволствие бих ги разгледала по някое време, но може би е по-добре да почакаме до утре.

— О, по-добре да ги видите сега — отговори болногледачката, а очите й се бяха спрели върху пациентката й. — Тя винаги хленчи, ако не стане нейното. Ние всички те глезим, нали, скъпа?

Тя попридърпа възглавниците на Маргарет и я повдигна малко в леглото. Лидия видя, че между тях има обич и разбиране.

На пръв поглед, болногледачката нямаше вид на онези медицински сестри, които обикновено се срещат. Беше дебела, със закръглено и приятно лице, което в младостта й вероятно е било привлекателно, и имаше буйна тъмна коса, която се подаваше на стегнати букли изпод колосаната й шапчица.

Когато се смееше, лицето й се покриваше с неизброими бръчици, очите й блестяха между тъмните мигли, а на пълните й бузи се появяваха две трапчинки. Сега тя запали лампите, но когато Маргарет поиска по-бързо да вдигне щорите, тя й отговори:

— Не, скоро ще започне да се стъмва, а знаеш, че ти причинява болка да гледаш припадащия здрач и да се настройваш романтично. Ще ни бъде уютно със запалените лампи, а ти ще можеш да покажеш албумите си със снимки и хубавичко да си поплачеш.

— Не бъди така жестока с мен, Данди! — отговори Маргарет. — Прекрасно знаеш, че никога не плача над албумите със снимки, а просто искам мисис Брайънт да ги види, защото тя идва от там, от дома — Ивлин Маршъл ни я изпрати. Нали си ме чувала да говоря за Ивлин Маршъл?

— Достатъчно често — отговори сестрата.

Тя отвори едно чекмедже, намери албумите и ги донесе до дивана.

Следващият половин час те прекараха като обръщаха страниците, а Маргарет обясняваше на Лидия всичко за всяка фотография, като пак и пак й повтаряше колко красива е била и колко приятно е прекарвала времето си.

„Наистина ли живее изцяло в миналото? — питаше се Лидия. — Та тя има толкова много, въпреки недъзите си! Има съпруг, пари, приятели, а сега и дъщеря, която може да събуди интереса й.“

Но Маргарет говореше само за онези отминали дни, когато е яздила, танцувала е и е била красива и ухажвана от всички мъже, които е срещала.

Дори и многобройните й снимки в Египет и други части на света не бяха нищо друго, освен само регистриране на любовните й завоевания.

— Това е полковник Брейтуейт — каза тя, като сочеше размазаната както обикновено снимка на мъж в екип за тенис. — Той беше лудо влюбен в мен цяло едно лято. Джералд ужасно ревнуваше и имахме страшни сцени заради него. А този мъж на кон е лорд Стартън. Той ми изпрати огромни букети цветя само след един танц с мен. Жена му беше побесняла, особено след като беше вече отказала да се срещне с мен, защото ние с Джералд сме живеели в грях.

Маргарет не показваше никакво притеснение, когато говореше за годините, прекарани с Джералд, без да е получила развод със сър Джон и отхвърлена от порядъчното общество.

Фотографиите внезапно свършваха с една нейна снимка — тя самата, яхнала голяма кестенява кобила.

— Това е конят, който ме хвърли!

Произнесе думите тихо и с ожесточение и шумно затвори албума.

— Няма повече фотографии и няма и да има — добави тя.

— Благодаря ви, че ми показахте албумите си — каза Лидия.

После с желание да смени темата, за да прогони болката и страданието от това бледо лице, тя продължи:

— Намирам къщата ви за много привлекателна, мисис Карлтън, и с нетърпение чакам да разгледам утре градината.

Мисис Карлтън само вдигна рамене.

— Аз много не се интересувам, но съпругът ми я харесва. Не сме много отдавна тук. Живеехме по-далеч, до Мена Хауз, но преди около две години той реши, че тази е по-удобна. И наистина е удобна — за неговите приеми поне.

„Дали ревнува от приятелите на мъжа си?“ — помисли си Лидия и като си спомни лейди Хигли, реши, че е много вероятно да го ревнува.

Сестрата сложи край на разговора, като каза, че е време да приготви Маргарет за вечеря и Лидия излезе от стаята с чувство на облекчение.

Беше една неочаквано трудна среща. Беше й мъчно за Маргарет, но не можеше да не си даде сметка, че тя не прави никакви усилия, за да запълни с нещо друго живота си, освен със самосъжаление.

За нея беше отчайващо трудно, защото беше инвалид, но все пак тя нямаше да накара годините да минават по-бързо или по-лесно, ако мисли само за миналото и оплаква загубената си младост.

Като се прибра в стаята си, Лидия разопакова багажа си и след като не намери наоколо никой, който да й помогне, откри сама банята.

Докато се изкъпе и преоблече в семпла, вечерна рокля, беше станало почти осем и половина, а Ан не се бе качила да се облече за вечерята. Лидия се поколеба дали да слезе пак долу, защото се чувстваше малко несигурна и не знаеше какво се очаква от нея.

Най-накрая, точно като се чудеше дали да позвъни и да попита някой слуга кога е вечерята, Ан се качи горе заедно с лейди Хигли.

— О, вие сте се преоблекли — каза Нина Хигли, като я видя до вратата. — Не е било нужно да се притеснявате. Последният от тях току-що си отиде и ние ще вечеряме веднага, щом вечерята бъде готова.

— Но аз трябва да се изкъпя — извика Ан. — Страшно съм мръсна след пътуването. Не ме чакайте. Ще побързам колкото мога.

— Добре — отговори й лейди Хигли и като се обърна към Лидия, добави: — Ако искате да се срещнете с господин Карлтън, ще го намерите в салона.

В гласа й звучеше арогантна нотка, но Лидия каза едно тихо „благодаря“ и тръгна надолу по стълбите.

Като отвори вратата на салона за гости, чу Джералд Карлтън да ругае един от прислугата, защото беше изпуснал няколко чаши, които прибирал.

Говореше с раздразнение, което надхвърляше размера на произшествието, и Лидия се поколеба на вратата. Точно щеше да се дръпне назад, когато той се обърна и я видя.

— Влизайте — каза той. — Този проклет глупак е изпотрошил половината от новия ми сервиз. Господи, как ненавиждам местните прислужници!

Лицето му беше зачервено и Лидия си даде сметка, че беше изпил прекалено много коктейли.

— Колко неприятно — бавно каза тя. — Но пък не е много разумно да се използват хубави чаши за голям коктейл. Не мислите ли?

— Поне тука това е така — отговори Джералд. — Нищо не остава цяло за повече от месец.

Той отиде към отворените прозорци.

— Елате в градината, ядосан съм и имам нужда от хладния въздух навън.

Лидия го последва. Навън беше се стъмнило. Високите палми се очертаваха на фона на покритото със звезди небе. За известно време те вървяха мълчаливо по тревата.

Въздухът беше хладен и наситен с аромата на цветя, светлините на града блещукаха в далечината. Лидия не говореше и най-накрая Джералд наруши мълчанието.

— Видяхте ли се с жена ми? — попита той.

— Доста дълго поседях с нея. Всъщност, докато сестрата ме изгони, за да я приготви за вечеря.

— Данди е прекрасен човек — каза Джералд.

Те замълчаха и останаха така дълго време, докато Нина Хигли не ги повика, защото вечерята била вече готова.

Тръгнаха обратно към къщата и Лидия имаше усещането, че Джералд е необикновено резервиран и сякаш стеснителен.

Не я попита нищо за Англия. Тя усещаше, че ще е нетактично да започне разговор, освен ако не е съвсем сигурна, че той желае да говори за всичко онова, което бе оставил зад себе си преди толкова много години. Но имаше силното усещане, че за него беше усилие да остане мълчалив.

Нина Хигли не бе сменила роклята си — само беше подсилила грима си. Но когато Ан слезе след малко, облечена в мека удобна рокля, тя каза със злоба:

— Чувствам се много обикновена сред тези райски птички. Ние с теб, Джералд, ще трябва да внимаваме с обноските си, когато сега в къщата имаме такива елегантни хора.

Джералд обаче не обърна внимание на забележката й.

По време на цялата вечеря той разговаряше с Ан, като й разказваше какви развлечения ще намери в Кайро и правеше планове с какво да я забавлява на другия ден.

— Ще ти кажа кого да поканиш тук — каза Ан. — Много мил човек, който се грижеше за нас на парахода. Запознахме се с него в Париж — Харолд Тейлър.

Нина Хигли леко изписка.

— Не може да бъде, Хари Твърдото сърце — каза тя. — Той е далечен мой братовчед и е най-скучният човек на света. За него се знае, че никога не е поглеждал жена, така че не ми разправяйте, че си е паднал по вас. Не мога да го понеса.

— Аз нямах успех с него — закачливо отбеляза Ан, — но Лидия имаше. На парахода той не се отдели от нея. Все й подпъхваше одеялото да не й духа и въобще се грижеше за нея.

— Не ставай смешна! — реагира Лидия.

Но тя забеляза, че Нина Хигли й хвърли поглед, който не можеше да се нарече приятелски. Една компаньонка не може да бъде привлекателна.

— Срещал съм го няколко пъти — каза Джералд. — Разбира се, че трябва да дойде на обяд или на вечеря, особено, щом като е кавалерът на мисис Брайънт!

— Той не е нищо подобно — хладно каза Лидия. — Ан просто се прави на интересна и съм сигурна, че майор Тейлър ще се ужаси, ако разбере, че говорим така за него.

— Аз самата никога не можех да го изтърпя — каза Нина. — Всъщност той е роднина на съпруга ми, не мой, и мога да ви кажа, че не можехме да се понасяме с него. Ако той дойде тук, аз ще си изляза. Обещавам ви.

Лидия си помисли, че може би това беше обяснението за тайнствените намеци на Харолд Тейлър, че тя вероятно няма да бъде щастлива в домакинството на Карлтън. Навярно е знаел, че лейди Хигли и детето й живеят с майката и втория баща на Ан.

Но беше подразнена от това, че Ан остави погрешно впечатление за връзката между Харолд Тейлър и нея и за да смени темата, попита за Теса.

— Тя легна ли си?

— Предполагам — отговори Нина Хигли. — Във всеки случай не й се позволява да седи на масата за вечеря. И без това имам достатъчно главоболия с това дете. Бог ми е свидетел. Да можех само да намеря добра възпитателка, на която може да се разчита — щях да съм благодарна.

— Колко станаха, вече шест ли нае за два месеца? — попита с усмивка Джералд.

— Но те всичките бяха невъзможни — отговори Нина. — Противопоставяха се на всичко, което исках от тях да правят, и направиха детето още по-противно, отколкото си беше.

— Но кой се грижи за нея сега? — попита Лидия.

— Всеки, който може да отдели време за нея — беше отговорът. — Даже и Джералд мина по реда си.

— Не мисля, че много ме харесва — със съжаление каза Джералд.

Нина се изсмя с високия си металически смях.

— Ах, горкичкият! Дали ще се намери и едно женско същество на този свят, което да не е в плен на твоя чар?

— Очевидно ще се намери — отговори Джералд, докато Ан, улавяйки погледа на Лидия през масата, направи малка гримаса.

По-късно, когато се качиха горе, за да си легнат, Ан дойде в стаята на Лидия.

— Не е ли отвратителна? — попита тя, като седна на леглото.

— Кой? — попита на свой, ред Лидия, но добре знаеше кого има предвид Ан.

— Нина Хигли, разбира се — отговори тя. — Мисля, че това е една от най-злокобните жени, които съм срещала. Джералд ми харесва, но се чудя и не мога да разбера защо се интересува от нея?

— Откъде знаеш, че го интересува като жена? Може да я държи тук просто от добрина — предположи Лидия, — но ми е много мъчно за детето.

— А, то е едно разглезено малко зверче! А що се отнася до Джералд и неговата доброта — един-двама долу на приема ми казаха, че тя е „най-новата избраница“ на Джералд.

— Ан, колко е ужасно това! — възкликна Лидия. — И ти какво каза?

— О, те не знаеха коя съм. Знаеш, че никой никого не представя, а долу имаше такава тълпа. Така че просто го подминах с усмивка и попитах коя е била предишната.

Лидия беше възмутена.

— Но тези хора по-късно ще разберат коя си — каза тя — и ще се ужасят, като си спомнят какво са ти казали.

— Няма да има никакво значение. Дотогава ще са го казали на толкова много хора, че няма да помнят, че са го казали и на мен.

— Както и да е — Лидия си спомни ролята си на придружителка на Ан. — Не смятам, че трябва да вярваш на разни истории за втория си баща, докато не го опознаеш по-добре.

— Мила моя — каза Ан, — учудваш ли се, че той флиртува. Мисля си, че е абсолютно невероятно как така е останал до майка ми досега.

— Ан! — възкликна Лидия. — Как можа да кажеш нещо толкова ужасно!

— Е добре, и защо да не го кажа? Ако го мисля така, защо да не го кажа? Разбира се, аз си го помислих. А ако трябва да бъдем честни, и ти си го помислила. Ами, че майка ми е с години по-голяма от него и човек само трябва да я погледне, за да разбере, че това, което казвам, е вярно.

Лидия не отговори нищо. Ан стана от леглото и тръгна към отворения прозорец. Погледна навън. След кратко мълчание тя каза със съвсем променен тон:

— Радвам се, че днешният ден свърши.

— Защо?

— Бях неспокойна — отговори Ан. — Неспокойна и предполагам, че малко се страхувах да видя майка си. Толкова съм я мразила през всичките тези години.

— Мразила?

— Защото ме беше изоставила — обясни Ан. — О, знам, че от едно дете на седем години едва ли може да се очаква да разбира много, но аз разбирах какво се е случило. Прислужниците говореха. Те казваха за нея неща, които завинаги останаха в паметта ми и които не мога да забравя, дори и да се опитвам. А когато поотраснах и научих, че не ми е разрешено да я видя, започнах да я ненавиждам. Предполагам, че е било някаква ревност — едно желание да стана по-важна за нея, отколкото е бил мъжът, с когото е избягала. Аз посвоему бях привързана към баща си, а мисля, че и той беше привързан към мен, но никога не ми е показвал своята обич. А на мене ми трябваше обич, жадувах някой да ме поглези. Предполагам, че по това приличам на майка си. Но винаги някъде дълбоко в съзнанието ми присъстваше мисълта, че тя ме бе изоставила. Бях нейното единствено дете, единственото й дете, а тя ме бе изоставила, без да мисли. Лежах будна и си кроях планове как ще й го върна, как ще й покажа, че хич не ме е грижа за нея, а също исках и да я нараня по някакъв начин. И днес, когато я видях, разбрах колко безполезно е било всичко. Толкова много похабени чувства за една жена, която не значи нищо за мен, нито пък аз означавам нещо за нея.

— О, Ан, не бъди жестока — извика Лидия. — Не съм допускала, че това е имало толкова голямо значение за теб, но не позволявай то да развали всичко сега. Тя е толкова тъжна, такава покъртителна картина е, а ти можеш много да улесниш живота й, да го направиш по-щастлив, само ако опиташ.

— За някои неща имам много силен инстинкт — отговори Ан — и знам с абсолютна сигурност, че майка ми и аз никога няма да означаваме нещо една за друга… сега вече не.

Не каза нищо повече. Обърна се, целуна лекичко Лидия и излезе от стаята.

Останала сама, Лидия се съблече бавно, мислейки за събитията от деня — за Ан, за майка й и за тази странна къща, в която беше дошла. Излезе на малката веранда и застана загледана в градината.

Всичко беше тихо и спокойно. Изведнъж Лидия усети, че е развълнувана и възбудена. Обхвана я мистерията на източната нощ. Тя сякаш беше на прага на някакво ново познание, на разкриване на вечната истина.

Воалът, прикриващ земните неща, беше дръпнат настрани; всичките дребни грижи, безпокойства, трудности и неразбирателства на хората, с които бе свързана в живота си, сега изглеждаха без значение. Тя беше едно цяло с Вселената, слята с Източника на всичко, което беше истинско.

За един само миг тя видя плана и модела на Сътворението, частица, от което беше и тя. Почувства се нов човек, покръстена всъщност от красотата и магията на тъмнината, пронизвана само от звездите.

Не знаеше колко е стояла там, но чувстваше, че бе удостоена с един поглед към всичко, което беше най-добро и най-истинско вътре в самата нея. Беше върната на земята от звука на висок, металически смях.

Тя трепна, обви пеньоара, около тялото си и се обърна, за да се върне в стаята.

Хвърли поглед през перилата на балкона към мястото, където сноп светлина осветяваше част от верандата и падаше върху двама души, които слизаха по стъпалата към градината и се гледаха в очите.

Тогава Лидия видя как Нина вдигна ръцете си и ги обви около врата на Джералд.

Лидия потръпна цялата като човек, видял нещо нечисто, влезе в спалнята си и спусна щорите решително и шумно.