Барбара Картланд
Брулещите ветрове на любовта (5)

Пета глава

Животът на Харолд Тейлър беше протекъл странно и бе подсилил тази черта от характера му, която го караше да се вслушва в онова, което ставаше в душата му.

Така както някои жени стават по-красиви с течение на времето, така и годините на Хари Тейлър му бяха донесли мекота и чар, които той не бе притежавал в младостта си.

Сигурно през следващите пет години той щеше да командва своя полк и въпреки позакъснялото развитие на личността му и резервираността му, по-младите офицери — тъй като вярваха в него — приветстваха тази идея.

Жените бяха играли твърде малка роля в живота му. Разбира се, бе имало много, които биха искали да събудят интереса му. В Индия даже се бяха обзалагали коя ще е първата, която ще успее, но това не се беше случило.

Резервираността му го обгръщаше като броня. Хората не успяваха да разберат, че под привидната студенина се криеше срамежливостта на малко момче.

Но с напредването на годините мислите му за жени постепенно го караха да търси идеала — жена, която съчетава добродетелите на майката, защото той не познаваше своята, и съпружеската нежност, защото това бе мечтата на всеки чувствителен мъж.

Същата нощ, когато срещна Лидия, той лежеше буден в спалния вагон и докато влакът проправяше пътя си към Марсилия с придърпвания, тракане и свирене, той си мислеше за нея и за къщата, в която сега тя отиваше, и не можеше да заспи.

И Лидия лежеше будна. Междинната врата между нейното купе и купето на Ан беше отворена. Момичето спеше непробудно.

— Винаги мога да спя във влака — бе казала Ан, когато се събличаха за лягане.

— Блазе ти — беше отвърнала Лидия.

— Може би се дължи на чистата ми съвест — със смях бе отвърнала Ан.

Сега, когато лежеше будна и думите се връщаха в съзнанието й, Лидия се питаше какво ли лежеше на съвестта на Ан. Какво ли мислеше Ан за живота, за себе си, за това приключение, в което бе забъркала и самата нея, за срещата си с тази майка, която не бе виждала от дете?

Отново се сети за майор Тейлър и неговата изненада, когато узна, че те двете ще се присъединят към домакинството на Карлтън.

След известно време тя заспа, но сънят й беше неспокоен и се будеше през час само за да усети, че влакът тракаше през тъмнината напред, движейки се с ужасяваща скорост, с непрекъснати придърпвания, когато наближаваха някоя гара.

Най-накрая дълбокият сън на изтощението я повали и когато отвори очи, навън се бе зазорило.

Още около час и щяха да са в Марсилия. Ан беше вече будна, бе дръпнала щорите и седеше наметната с топъл халат на края на леглото, загледана през прозореца.

Изглеждаше толкова малка с русата си коса, която образуваше ореол от къдрици около главата й. Докато я гледаше, Лидия усети как я залива вълна от нежност и желание да я закриля.

Надяваше се, че Ан никога няма да страда така, както тя някога бе страдала. Искаше й се да мисли, че никога младостта й няма да бъде отнета и тя да бъде хвърлена в страдание и ужас, осъзнавайки с течение на годините, че път към свободата няма.

Ан се обърна, видя, че Лидия се е събудила и се усмихна.

— Добре ли спа? — попита тя.

— Не съм мигнала — отговори Лидия, — но нали всички така казват, когато пътуват с влак.

— Ужасно е студено и няма и следа от слънцето.

— Да, но в Кайро ще имаме много слънце — успокои я Лидия.

— Кайро! — като ехо повтори Ан. — Да, предполагам, че ще имаме слънце. Знаеш ли, Лидия, винаги съм искала да отида в Египет. Мисля си, че сигурно при последното си прераждане съм била египтянка.

Лидия се разсмя.

— Съвсем определено не приличаш на египтянка!

— Все едно — отговори й Ан, — чувствам афинитет към тази страна и към хората й. Не мога да го обясня, но когато стигнем, ще разбера, че вече съм била там и преди това.

— И ако почувстваш това — каза Лидия, като все още се смееше, — сигурна съм, че ще повярваш, че си била фараон или кралица. Още не съм срещнала никой, който да си спомня, че при предишните си прераждания е бил селянин или прислужница. Винаги са били само крале или кралици, или господари на земята!

— Мисля, че си ужасна и ако намеря лика си в някоя от гробниците, няма да ти кажа.

— Но ако си била един от робите, които са построили пирамидите — отговори й Лидия, — няма да имаш гробница!

Но Ан отказа да отговори на тази последна закачка и започна да се облича.

Когато стигнаха в Марсилия, градът бе окъпан от бледото слънце, но духаше бръснещ вятър и те бяха доволни, че си бяха взели топли дрехи. Ан беше облечена в кожено палто и бе вдигнала голямата му яка около врата си така, че само връхчето на нослето й и светналите й очи се виждаха.

„Колко е хубава!“ — помисли си Лидия за хиляден път откакто бяха тръгнали на това пътуване, като наблюдаваше как довереницата й върви по перона на гарата, за да отиде и да каже „Добро утро“ на майор Тейлър.

Чу любезния му отговор и се запита дали той няма да е следващата жертва на Ан. Почти против волята си тя се надяваше той да не стане нейна жертва. „Твърде е мил — мислеше си тя. — И твърде сериозен. Той едва ли ще може като Ан да пофлиртува и да забрави.“

И все пак не мислеше, че някой може да пренебрегне усмивките на Ан.

Затова тя се изненада, че майор Тейлър беше непрекъснато до нея самата, когато най-после се качиха на парахода. Носеше й книги и вестници, подпъхваше топлото одеяло под нея докато седеше на палубата и гледаше как брегът бавно се стопява в далечината.

Седеше до нея мълчаливо и присъствието му беше така успокояващо, макар че с любопитство си мислеше какъв ли е той като човек и за какво всъщност си мисли.

Преди още да бяха изминали три дни, Ан успя да се запознае с много хора — и млади, и стари.

Нямаше някой особено интересен между пътниците, но Ан правеше всичко възможно да се забавлява с тези, които бяха наоколо, и Лидия беше сигурна, че поне един млад плантатор ще се завърне в Цейлон с разбито сърце.

Параходът пристигна със закъснение в Порт Саид.

Когато Ан и Лидия най-после слязоха, сбогуваха се с новите си приятели и се качиха във влака за Кайро, беше вече ранен следобед.

Беше почти шест часът, когато пристигнаха на гарата в Кайро, където очакваха да бъдат посрещнати от Джералд Карлтън.

Пускайки пара, влакът навлезе в гарата и Ан се надвеси от прозореца, като се опитваше да познае — с типичната за нея импулсивност — кой измежду посрещачите на перона е нейният втори баща.

— Мислите ли, че това е той? — каза тя и посочи висок мъж с малки руси мустачки и с нещо войнишко в поведението.

Майор Тейлър погледна по посока на ръката й.

— Не, това не е вашият втори баща — отговори той. — Това е един от помощник-секретарите в посолството. Мило момче. Несъмнено ще се запознаете с него след ден-два. Известен е като най-веселия млад човек в Кайро.

— Добре де, ами този кой е? — тя посочи друг човек.

И отново беше разочарована. Когато най-после слязоха от влака, тя и Лидия си дадоха сметка, че никой не беше дошъл да ги посрещне. Очевидно дори и кола не беше изпратена.

Майор Тейлър явно беше точно толкова изненадан, колкото и те, но не каза нищо, а само предложи да ги отведе до къщата с такси.

Лидия се съгласи. Чувстваше се депресирана и малко паднала духом при това студено посрещане. Изглеждаше странно, че тя и Ан бяха минали толкова хиляди мили, за да дойдат дотук, а Джералд Карлтън не можа дори да дойде до гарата да ги посрещне.

Независимо от това тя отговаряше на оплакванията на Ан спокойно и се опитваше да намери оправдание, което и в нейните уши дори звучеше фалшиво.

Беше така вълнуващо, че са в Кайро. Така странно беше да гледаш как по съвременните улици с трамваи и коли от време на време се появява някоя камила, натоварена с тежък товар на гърба, а отпред я води малко момченце с тюрбан на главата и с боси крака.

Жени, чиито лица бяха прикрити от яшмак, си бъбреха, влачейки се бавно по тротоарите, обути в кожени обувки без токове. Лидия и Ан се навеждаха в таксито, за да могат да позяпат от прозорците му, и си подхвърляха възклицания една на друга за минаретата в далечината, за колите, теглени от волове, и за водачите, облечени в пъстри одежди.

— Всъщност е прекалено съвременен град — разочаровано каза Ан. — Ето на, човек може да помисли, че сме в покрайнините на Лондон или който и да е провинциален град на Англия.

Майор Тейлър се засмя.

— Почакайте докато видите Муски — местния пазар — каза той. — Там всичко ще ви се стори достатъчно ориенталско!

— Надявам се да е така — започна Ан, но изведнъж извика: — Гледайте! Нил!

Минаха по широкия, модерен мост, който водеше от града към Гезира, а под тях величествената река течеше между зелените си брегове под светлината на слънцето.

— Ето, че пристигнахме — каза майор Тейлър, когато таксито сви покрай широк портал, мина по къса алея, оградена с храсти и цъфтящи дървета и спря пред входната врата на голяма, бяла къща.

На алеята вече имаше доста паркирани коли. Позвъниха на вратата и трябваше да изчакат няколко минути, преди вратата да се отвори и да се покаже слуга, облечен в бяла роба.

— Довиждане! — каза майор Тейлър, като подаде ръка.

— Но вие трябва да влезете — запротестира Ан.

— Няма да вляза, ако не възразявате — отговори той. — Имам среща с много хора преди дори да разопаковам багажа си, така че моля ви предайте моите извинения на майка си и й кажете, че ще я посетя друг път.

Лидия подаде ръката си и каза:

— Довиждане!

Майор Тейлър я пое и я задържа. Той не каза нищо, но в очите му имаше нещо, което я накара да сведе поглед. Тя бързо се обърна и влезе в къщата.

Вървяха след слугата по слабо осветени галерии и коридори, докато той отвори една врата и ги пусна пред себе си в стаята.

Изблици на смях и висок говор зашеметиха двете жени и за момент те застанаха объркани на прага на голяма зала, която като че ли вече беше преизпълнена с хора.

От едната страна на залата имаше огромни прозорци, от които се излизаше на веранда. В отдалечения край имаше бар, около който група мъже и жени чакаха за питиетата си, които барманът в момента приготвяше, сръчно разклащайки шейкъра.

— Двама-трима души до вратата спряха да разговарят, когато Лидия и Ан влязоха, но не тръгнаха към тях да ги посрещнат, а само впериха любопитните си, преценяващи погледи към новодошлите.

На Лидия й се стори, че стояха там и се оглеждаха цяла вечност. А после чу как един висок мъж в другия край на стаята възкликна. Той забърза към тях.

— Господи, боже мой! — каза той. — Днес е сряда, а аз пак съм объркал дните.

Мъжът тръгна към Ан с протегнати ръце.

— Това е Ан, нали? Очаквах ви утре. Трябва да съм полудял. Можете ли да ми простите, че не ви посрещнах на гарата?

— Да, наистина е Ан — бързо му отговори тя, като възвърна самочувствието си сега, когато вече беше привлякла вниманието, — и ние направо сме ви много сърдити!

— О, не казвай това — отговори вторият й баща.

Той подаде ръка на Лидия.

— Мисис Брайънт — каза той, — надявам се и вие да не ми се сърдите.

Лидия го погледна. Беше висок, рус, снажен, с широки рамене и силно, атлетично тяло.

Имаше хубав загар, беше добре избръснат, красив, а в сините очи, които я гледаха, имаше очарование.

— Просто бяхме разочаровани — отговори тя.

— Къде е майка ми? — попита Ан.

— Горе е — отговори Джералд. — Тя никога не идва на моите… на нашите забави. Получава главоболие от тях. Ще се качиш ли сама горе, или аз да те заведа?

— Сама ще намеря стаята — бързо отговори Ан.

Лидия разбра, че Ан искаше тази среща след единадесетгодишната раздяла, да се осъществи без присъствието на други хора.

— Елате да пийнете нещо, мисис Брайънт — каза Джералд и я поведе през тълпата към бара.

— Не, благодаря. Не искам да пия — отговори Лидия, но Джералд се разсмя.

— Сега сте в Изтока. Трябва да се научите да пиете при залез-слънце, ако не по друго време.

— А кой ли може по-добре от Джералд да ви научи на това? — се обади нечий глас и една жена се отдели от групата и тръгна към тях.

Беше много дребна и силно изрусена, с остри черти и писклив предвзет глас.

— Това е Нина — представи я Джералд на Лидия.

— Ама че начин да ме представиш! Наистина, Джералд, можеше поне в началото да направиш добро впечатление.

— О, мисис Брайънт съвсем скоро ще придобие свои собствени впечатления — отговори той.

Нина вдигна глава към него и каза с тих, интимен тон:

— Както желаеш!

Лидия беше смутена. Очевидно Нина флиртуваше с Джералд Карлтън и за нея нямаше никакво значение мнението на Лидия. Тя тръгна към вратата и каза ясно и решително:

— Ще възразите ли, ако се кача в стаята си? Бих предпочела да се измия и преоблека след пътуването с влака.

Джералд запротестира, но Нина се намеси:

— Не ставай глупав, миличък. Бедното момиче иска да посети банята! И защо да не го направи, бих искала да знам? Теса!

Тя извика името високо. От друг ъгъл на стаята й отговори дете на около осем години.

— Идвам, мамо!

Беше хубаво момиченце с руси коси, които ограждаха острото й личице.

— Заведи мисис Брайънт до стаята й — заповяда майка й, когато приближи. — Не си спомням точно коя е определена за нея, но Мохамед сигурно знае.

— Добре — отговори Теса.

И като се обърна към Лидия, тя добави с вид на възрастна, което беше толкова комично:

— Ще ме последвате ли?

Лидия се засмя при това самочувствие на детето, но се питаше каква ли власт има майка й в къщата и защо именно тя е трябвало да разпределя стаите.

След като затвори вратата и се озова далеч от шума, разговорите и мириса на цигари, Лидия въздъхна с облекчение.

— Изморена ли сте?

Теса я разглеждаше с любопитство.

— Малко съм изморена — отговори Лидия с усмивка. — Толкова много хора има тук, нали?

Теса повдигна тънките си раменца.

— Тук винаги има много хора. Мама обича тълпите от хора, а и Джералд също.

— Ти и майка ти тук ли живеете? — попита Лидия, въпреки че знаеше, че не трябва да задава въпроси на детето, но в същото време тя бе толкова объркана от това, което завари.

— Засега — отговори й Теса. — И предполагам, че ще останем, докато на мама не й стане скучно. Не е лошо — добави тя като мисъл, дошла й наум по-късно.

— Сигурна съм, че не е лошо — отговори Лидия малко смутена от толкова откровената оценка.

Бяха се изкачили по широките, полирани стълби и на една от стълбищните площадки Теса отвори вратата на малка стая, от която се излизаше на веранда с прекрасен изглед към градината, която се спускаше към бреговете на Нил.

— Това е вашата стая — каза Теса. — Предполагам, че Мохамед ще качи багажа ви, когато има време.

— Надявам се да го донесе. Иска ми се да използвам чантичката с тоалетните си принадлежности.

— Добре, аз ще се погрижа — каза Теса.

Преди Лидия да успее да я спре, момиченцето изтича до горния край на стълбите и изкрещя с всичката сила на детския си гласец:

— Мохамед, Мохамед!

Лидия чу, че един мъжки глас й отговори и после детето каза заповеднически:

— Веднага донеси тук багажа! Чуваш ли? Веднага!

После влезе в стаята и съобщи:

— Сега ще го донесе.

— Не мислиш ли, че трябваше да кажеш „моля“? — леко вметна Лидия.

Усещаше, че на това някак си преждевременно развито дете трябваше да му се направи забележка.

— О, те са просто едни туземци — отговори Теса. — Мама казва, че са като животни и колкото повече ги биеш, толкова по-добре работят.

— Е, това, разбира се, не е вярно за животните — разгорещено отговори Лидия.

А после се спря, като си даде сметка, че е просто абсурдно да спори с едно дете.

С напълно невъзмутим вид Теса беше седнала на леглото й и я наблюдаваше с широко отворени очи.

— Знаете ли, тук няма да ви хареса — каза тя.

— Защо пък, за бога, да не ми хареса? — изненадано попита Лидия.

— Няма да ви хареса! — бавно каза Теса. — Ние няма да ви харесаме ни най-малко, а и мама няма да хареса вас. Впрочем, твърде сте хубава!

Това вече беше извън възможностите й да отговори. Нямаше какво да каже на това невероятно дете и въздъхна с облекчение, като чу гласа на Ан и я видя отвън на площадката.

— Качих се горе, Ан — извика тя. — Искам да се измия и да се преоблека. Прекалено съм мръсна, за да остана на приема в този вид.

— О, аз пък ще сляза отново долу — отговори Ан. — На мене ми изглеждаше забавно. А, кой е това? — попита тя, като видя Теса.

— Казвам се Теса — отговори момиченцето. — И двете с мама живеем тук в момента.

— Значи така, живеете тук! И коя може да е тази мама?

Лидия също имаше голямо желание да зададе този въпрос.

— Моята майка е лейди Хигли — отговори Теса направо, — тя се разведе с татко, и сега просто се движим от място на място и живеем там, където си искаме.

Момиченцето изрече последните думи предизвикателно, а после с тъжно гласче и по детински отпуснати ъгълчета на устните й добави:

— Всъщност не е толкова забавно.

За първи път Лидия усети, че в края на краищата тя бе само едно дете.

Ан погледна към Лидия и повдигна вежди.

— Майка ми иска да те види — каза тя, — ако можеш да отидеш при нея. А аз отивам долу.

— И аз отивам — каза Теса.

— Не е ли вече време да си в леглото? — попита Лидия.

— Времето ми за лягане е когато се уморя — отговори Теса, — и не преди това!

Когато скочи от леглото, тя оправи с ръка късата си рокличка и заподскача надолу по стълбите пред Ан предизвикателно, но с грацията на елф от приказките, което накара Лидия да я хареса, въпреки поведението й на преждевременно пораснало дете.

Останала сама, Лидия смъкна шапката си, погледна се в огледалото и приглади назад тъмната си вълниста коса. Усмихна се, като си спомни думите на Теса: „Мама няма да ви хареса — твърде сте хубава!“.

За себе си вече знаеше, че не харесва лейди Хигли. Това стана просто инстинктивно. А после се упрекна, че взима прибързани решения и че е прекалено критична. Но знаеше, че Нина Хигли е от този вид жени, с които тя никога няма да има нещо общо, колкото и доброжелателни да са.

Лидия изми ръцете си и тръгна към стаята на мисис Карлтън. Преди да почука, тя се поколеба, защото малко се боеше и малко се тревожеше от това как ли ще изглежда майката на Ан.

После почука и отвори вратата, когато нисък глас й отговори: „Влезте“.

Щорите бяха спуснати и половината стая тънеше в мрак. Първото впечатление на Лидия беше за голямо, хладно пространство, за бели завеси и мек килим, в който потъваха краката й. Тя се огледа объркана.

И най-после я видя. Лежеше на диван до един от прозорците в отдалечения край на стаята, краката й бяха завити с хермелиново одеяло, а главата й беше отпусната върху възглавници от коприна в пастелни тонове. Лидия затвори вратата зад себе си и премина през стаята.

Когато приближи, Маргарет Карлтън протегна тънката си ръка към нея и каза:

— Добре дошли в Египет!

Лидия пое протегнатата ръка, взря се в лицето на своята домакиня и изпита остра изненада.

Тя бе очаквала нещо толкова по-различно. Очаквала бе да види една все още красива жена, чиято външност да съвпада с историята на страстната й любов.

„Господи! Та тя е стара! Стара, с бръчки и… непривлекателна!“ — помисли си Лидия.