Барбара Картланд
Брулещите ветрове на любовта (4)

Четвърта глава

Чак когато настъпи денят, в който те с Ан се отправиха на това далечно пътуване, Лидия си даде сметка колко много ще се изисква от нея сега.

Нервното суетене по време на пътуването от хотела до гарата, грижите за багажа им, даването на бакшиш на носачите, уреждането на места във вагона — всичко това беше поверено на Лидия.

Още от момента, в който влезе в стаята на Ан и я намери само наполовина облечена, когато трябваше вече да са на път за гарата, тя разбра, че ще си има работа с момиче без никакво чувство за организация, което не бе в състояние да се грижи за себе си или за вещите си.

Ан не бързаше за нищо.

Тя просто си беше красива и успяваше не само неизменно да прави всичко със закъснение, така че Лидия непрекъснато изпитваше притеснение, че ще изпуснат влака, но успяваше също да остави билетите някъде другаде, забравяше къде й е портфейлът, а накрая не можеше да намери и чантата си.

Ако не беше Ивлин, която успяваше да остане практична и да се справи при всякакви обстоятелства, те сигурно нямаше да могат да заминат за Кайро този ден.

Но някак си, останала без дъх и изтощена, Лидия успя да настани себе си и довереницата си във влака и едва успели да затворят вратата на вагона — влакът тръгна.

— Сигурна съм, че нещо сме забравили — каза Ан, смъквайки филцовата си шапка от русите си къдрици, след което извади огледалце да се огледа.

„Ако сме забравили нещо, то ще е по твоя вина“ — искаше й се да й каже Лидия, но имаше нещо толкова безобидно у Ан, че острите думи, които би изрекла, замряха на устните й и тя само се засмя.

— Надявам се, че си даваш сметка — каза тя, — че чантичката с тоалетните ти принадлежности не е подредена, а нещата просто са нахвърляни в нея. Очаквам всичките шишенца да са се изпочупили.

Ан само повдигна рамене.

— Снощи си легнах чак в три часа — каза тя. — Тази сутрин бях като труп, просто не можах да стана.

— Наистина трябва много да ти се разсърдя — каза Лидия. — Ако бяхме изпуснали влака, билетите ни за Марсилия щяха да изгорят, а можехме дори да изпуснем и парахода.

— Е, да, но не го изпуснахме, така че не си прави труда да ми четеш лекция, защото аз няма да те слушам.

Тя се усмихваше, докато говореше и Лидия разбра, че задачата й на придружителка и компаньонка няма да е никак лесна.

Не бяха изминали много път, когато Лидия разбра, че Ан си има определени представи как да разсее скуката по време на едно пътуване с влак. Докато стигнаха до Доувър, тя внимателно изучаваше пътниците и когато се качиха на кораба, съобщи:

— Отивам да погледна кой пътува с кораба.

Остави Лидия в каютата, която с благодарност легна и затвори очи, не защото страдаше от морска болест — морето беше спокойно, а защото й се спеше.

Не беше спала предната вечер и беше на крак от седем часа, като приготвяше собствения си багаж и се опитваше — без успех — да предотврати трескавото бързане в последния момент.

Ан я нямаше дълго време и Лидия се събуди внезапно с чувство за вина точно преди да спрат в Кале. Видя, че все още е сама в каютата.

Сложи шапката си и се погледна в малкото огледалце на стената. Забеляза, че почивката и сънят бяха изтрили следите от умора под очите й и тя пак изглеждаше млада и свежа.

Лидия тръгна да търси Ан и я намери облегната на перилата откъм страната, откъдето духаше вятърът. Тя водеше задълбочен разговор с висок и красив мъж.

Лидия се поколеба, преди да ги приближи, но Ан се обърна и я видя.

— Мен ли търсиш? — извика тя.

— След няколко минути ще влезем в пристанището — отговори Лидия.

Тя замълча в очакване Ан да я представи. За нейна изненада момичето тръгна към нея, хвана я подръка и каза:

— Ами добре, ще дойда да ти помогна да приготвиш нещата.

После като се обърна към събеседника си, добави:

— Ще ви видим във влака, нали?

— Съвсем сигурно е, че ще ме видите — беше отговорът, — а дотогава — au revoir.

— Колко хубаво, че си намерила приятел — каза Лидия. — Кой е той?

— Нямам и най-малка представа! — отговори Ан.

— Ан! — Лидия беше шокирана. — Нима искаш да ми кажеш, че не си виждала този мъж преди това?

— Разбира се, че не. Просто поведохме разговор. По-скоро той ме заговори и аз му отговорих. В края на краищата, пътуването е единственото време, когато човек може съвсем законно „да хване“ някой непознат.

Момичето беше толкова спокойно и така се владееше, че Лидия усети, че това че е шокирана е направо абсурдно.

— Сигурна съм, че майка ти не би одобрила това — успя да каже най-накрая доста несигурно тя.

— Ще трябва да я попитаме — весело отговори Ан, — но не смятам, че то много ще я интересува. Днес всеки може да разговаря с всеки, без да чака да го представят и запознаят.

— Мисля, че може да е доста опасно.

Ан се разсмя.

— Миличка, ти си ужасно старомодна. Правиш трагедия от най-обикновени неща.

Лидия замълча. Не можеше да измисли какво друго да каже, макар че вътрешно се обвиняваше за това, че е много слаб и неумел настойник.

Когато обаче се качиха във влака и при тях в купето влезе непознатият, който много учтиво ги попита дали ще пият чай с него, тя се упрекна, че е трябвало да каже още нещо и да не се показва толкова слаба.

Ан, казваше си тя, е наследница на имение, а освен това има определено социално положение и тя като нейна придружителка не бива да позволява на това дете да завързва случайни запознанства. В същото време щеше да е невъзможно да спре Ан, без да направи сцена и да обиди младия мъж.

Той изглеждаше достатъчно безопасен. Беше мургав и красив. Каза, че отива в Париж по работа, макар че не уточни точно за какво става дума.

Както и да е, те двамата с Ан разговаряха за какво ли не и той настоя да заплати трите чая, след като се нахраниха.

За около час Лидия си позволи да приспи страховете си, като знаеше, че след Париж ще се освободят от присъствието му и нямаше много голяма вероятност да го срещнат отново.

Но скоро след това чу, че двамата с Ан си разменят адресите, като си обещаваха да си пишат.

— Трябва да ми разкажете за първите си впечатления от Кайро — казваше той. — Изминаха години от пребиваването ми там, но с удоволствие си спомням всеки миг от престоя си.

— Защо пак не дойдете? — попита го Ан и му хвърли провокиращ поглед със сините си очи.

— Ще обмисля сериозно това предложение — обеща той.

Не точно това, което си казваха, притесняваше Лидия, а размяната на погледи, които изразяваха много повече от думите.

„О, господи! — притеснено си мислеше Лидия. Трябва да направя нещо.“

С цяло сърце желаеше Ивлин да е с тях сега.

— Само още половин час до Париж — бодро поде тя. — Далече ли е вашето място, господин…

Тя се поколеба и добави:

— Боя се, че не успях да чуя името ви.

— Казвам се Хендерсън — отговори той. — Ангъс Хендерсън. Може би ще е по-добре да отида на мястото си, но имам чудесна идея — ако само вие я одобрите.

— Каква е тя? — попита Ан.

— Ще имате престой два или три часа в Париж, преди да хванете нощния влак на Лионската гара. Не бихте ли дошли до хотел „Риц“ да изпием заедно по един коктейл?

— Боя се, че вече имаме други планове — побърза да отговори Лидия, преди Ан да каже нещо. — Но все пак много ви благодаря.

— Глупости — прекъсна я Ан, — разбира се, че нямаме, Лидия, и ти много добре го знаеш! С удоволствие ще дойдем — обърна се тя към Ангъс Хендерсън. — Мисля, че ще трябва да вземем две таксита, защото имаме толкова много багаж, но ще се срещнем с вас в бара на „Риц“, щом е възможно.

— Тогава уговорката ни остава — каза той, без да поглежда към Лидия.

Когато излезе от купето, между двете млади жени настъпи тишина. Най-накрая Лидия я наруши, като внимателно подбираше думите си.

— Мисля, че правиш грешка. Не знаем нищо за този млад човек и нямаме никакво право да приемаме гостоприемството му.

— Ако го бяхме срещнали на някоя забава у приятели — каза Ан, — и ни запознаеха случайно, ти ни най-малко не би се притеснявала, макар че пак бихме знаели точно толкова малко за него.

— Независимо от това, не смятам, че е редно.

— Много добре тогава — отговори Ан, — аз ще отида и ще изпия един коктейл с него, а ти няма защо да идваш.

— Не говори абсурдни работи — остро възрази Лидия. — Знаеш, че не мога да ти позволя да отидеш сама.

— Тогава ще отидем заедно — твърдо каза Ан — и ще се забавляваме, а ти недей да разваляш удоволствието на другите.

„Питам се какво ли трябва да направя“ — мислеше си Лидия, докато пътуваха с таксито към хотел „Риц“.

Усещаше, че не може да се справи с Ан, когато е в такова настроение и изобщо с цялата ситуация, която беше много необичайна за нея. Усещаше, че е в смешно положение, когато момиче на осемнадесет години й противоречи по такъв начин.

Когато пристигнаха в бара на „Риц“, намериха Ангъс Хендерсън, който ги чакаше и разговаряше с един друг мъж, когото той представи като майор Харолд Тейлър.

— Току-що срещнах Хари случайно — каза той. — И за къде мислите, че пътува той? Кайро! Той пътува с вашия влак тази вечер.

— Прекрасно! — възкликна Ан и хвърли закачлив поглед към Лидия, за да види как тя приема идеята.

Лидия вече беше решила да позволи на Ан да си върши своето и сега се усмихна мило и на Ангъс Хендерсън, и на приятеля му, и прие да изпие един коктейл с шампанско.

Майор Тейлър беше по-възрастен от Ангъс. Външният му вид показваше онази твърдост и жилавост, характерни за човек, прекарал дълги години из тропиците.

Имаше тих глас и чувството му за хумор бе по-скоро невъзмутима ирония, която накара Лидия да се засмее два-три пъти и да разбере, че го харесва. Тя наистина беше доста доволна, че има вероятност пак да се срещнат с него!

Ангъс Хендерсън и Ан поддържаха един поток от младежки закачки, комбинирани с дяволито флиртуване с думи, и нямаха никаква нужда от помощ нито от нея, нито от майор Тейлър, така че постепенно Лидия и майорът поведоха разговор за себе си. Лидия си призна, че от много години насам това е първото й пътуване в чужбина.

— Дълго ли ще останете? — попита той.

— Зависи много от мис Таверъл — отговори Лидия.

— Таверъл! Не дочух името преди това. Да не би да е някаква роднина на Маргарет Таверъл, съпругата на Джералд Карлтън?

— Нейна дъщеря — отговори Лидия.

— Господи, боже мой! — възкликна той. — Заварената дъщеря на Джералд. Не бих могъл да повярвам. Сигурно ще му се стори…

Той спря, сякаш забележката, която щеше да направи, би могла да е недискретна.

— Щяхте да кажете… — подсказа Лидия със събудено любопитство.

— Просто се изненадах, това е всичко — избягна отговора майорът.

Погледна към Ан с любопитство.

— Добре ли познавате господин и госпожа Карлтън? — попита Лидия.

— Човек не може да стои дълго в Кайро, без да познава Джералд — беше отговорът, а после майор Тейлър добави: — Не мога да си представя, че и вие двете ще се присъедините към домакинството.

— Защо? — попита остро Лидия.

Тя разбираше, че въпреки това че думите му бяха невинни, той по някакъв начин намекваше за нещо, за което беше най-добре да не се споменава.

— За какво си говорите? — внезапно ги прекъсна Ан.

— Майор Тейлър познава майка ти и втория ти баща — отговори Лидия.

— О, колко интересно. Разкажете ми за тях. За мен те са съвършено непознати, предполагам, че Лидия ви е казала.

— Непознати за вас! — като ехо повтори майор Тейлър в пълно объркване. Той премести погледа си от Ан към Лидия и после обратно. — Е, ще оставя нещата да бъдат като изненада.

— Къщата или родителите ми? — попита Ан. — Или и едното, и другото.

Майор Тейлър се засмя.

— Мисля, че зле подбрах думите си — каза той. — Този, който ще бъде изненадан в случая, ще е Джералд. Той няма представа, сигурен съм в това, че две толкова прекрасни същества са на път към него.

Ан направи още няколко забележки и пак се обърна към Ангъс Хендерсън, но Лидия остана замислена.

„Какво ли значи всичко това — питаше се тя. — Какво ли странно има около Джералд Карлтън?“