Барбара Картланд
Брулещите ветрове на любовта (3)

Трета глава

Ан беше прекрасна. В това нямаше никакво съмнение.

Тя бавно се завъртя на пръсти пред Лидия и Ивлин, показвайки новата си вечерна рокля от зелен тюл, която се издуваше надолу от тънката й талия, но все пак разкриваше, а не скриваше гъвкавите и стройни линии на младото й тяло.

Щяха да ходят на вечеря в Сайрос с един младеж, а Лидия и Ивлин щяха да си останат в хотела, където всички те бяха отседнали.

След трите дни, които бяха едно дълго, изнурително тичане насам-натам, Лидия с нетърпение чакаше тази спокойна вечер, когато можеше да си легне рано и да си почине — дори и да не спи.

През последните няколко нощи й беше трудно да заспи, защото беше така превъзбудена от събитията, които бързо се струпваха едно след друго, и от време на време имаше чувството, че не е възможно това да се случва с нейното тихо и прозаично съществуване — сигурно се случваше на някой друг.

От момента, в който Ивлин я запозна с Ан в „Четирите стрели“, тя нито за секунда не разполагаше само със себе си. Ан пристигна тогава в къщата с новината, че възнамерява да отпътува за Кайро след седмица, независимо дали ще има, или няма да има придружителка.

За щастие тя веднага хареса Лидия и не се наложи Ивлин да се противопоставя на това нейно решение, както би направила, ако Ан трябваше да пътува сама.

Макар че бе навършила осемнадесет години, русата пухкава коса и огромните й сини очи правеха Ан да изглежда по-малка и само прекалената изисканост на яркото червило и аленият лак на ноктите й можеха да подскажат на случайния наблюдател, че вече не е ученичка.

Не беше необходимо да прекараш твърде много време в компанията на Ан, за да разбереш, че е привлекателна, с очарователни маниери и дарба да кара хората, с които се среща, да я харесват много и да разбереш още, че — ако оставим настрана една природна импулсивност — тя не беше надарена с блестящ ум.

Също както и при майка й главата на Ан се управляваше изцяло от сърцето й и не след дълго Лидия започна да се пита какво ли ще стане, когато чувствата на момичето се събудят истински.

В момента тя бе развълнувана и поласкана, а пък се и забавляваше доста от вниманието, което получаваше от няколкото младежи, които пърхаха около нея и съвсем попадаха в описанието „като пеперудки около пламък“.

— Тя е все още само едно дете — на няколко пъти бе казала Ивлин на Лидия.

Но в тона й имаше загриженост и Лидия знаеше, че Ивлин се безпокои за бъдещето на очарователната малка Ан.

Телефонът по цял ден звънеше, прислужниците бяха непрекъснато заети да донасят записки и цветя, или пък да съобщават, че са дошли разни младежи, готови да чакат с часове ако трябва, докато Ан може да им обърне внимание.

Когато Ан съвсем ясно заяви, че във вторник, точно след една седмица тя ще отпътува за Кайро и че вече е пратила телеграма на майка си за това, Ивлин посрещна неизбежното с усмивка и предложи да направи всичко, което е по силите й, за да улесни заминаването им.

— Толкова си миличка! — бе й казала Ан, като я прегърна и притисна до себе си. — Не знам какво бих правила без теб, лельо Ивлин. Но впрочем, нима това не ти го казват по седем пъти в седмицата всички, които живеят в радиус от петдесет мили наоколо?

— Сега ти е лесно да ме ласкаеш, след като се наложи — отговори Ивлин, усмихвайки се на момичето с обич, така че думите й не можеха да я засегнат.

— Това добре ли е за теб, Лидия? — попита Ан. — Можеш ли да се приготвиш до вторник?

— О, това е съвсем лесно — бе отговорила Лидия. — Нямам нищо особено за приготвяне.

— Нямаш нищо за приготвяне — като ехо повтори Ивлин Маршъл, и дори повиши тон. — Скъпа моя Лидия, не вярвам да мислиш, че можеш да отидеш в Кайро без дрехи?

— Ами… не, май наистина не мога. Не помислих за това — призна си Лидия малко засрамена.

Тя така бе свикнала да носи всичко, което й попаднеше и което беше удобно, че бе забравила каква важна част от живота на всяка жена е облеклото.

— Утре отиваме в Лондон — твърдо заяви Ивлин.

Лидия се съгласи, така че Ивлин взе молив и хартия и започна да прави списък на нещата, които ще й трябват.

След половин час Лидия запротестира:

— Но това е смешно, Ивлин. Не мога да приема работата, ако са ми нужни толкова много неща. Нямаме време да ги набавим, а и по-важно е, че нямам парите да платя за тях.

— Това е моя работа — усмихна се Ивлин. — Те ще са моят подарък за теб — един чеиз, с който да започнеш новия си живот.

— Не искам и да чуя — отговори Лидия. — Много, много си мила, но аз, разбира се, не мога да приема такъв подарък.

— И откога изведнъж стана толкова горда? Скъпа моя, близо седем години ми беше отказвана твоята компания и удоволствието да ти правя подаръци, да устройвам празненства за теб. Това, което бих дала в пари, ако трябва така да го разглеждаме, се е натрупало и сега ще бъде изразходвано наведнъж. Отиваш в Кайро, защото това е една прекрасна възможност, която може и да не се появи втори път, и ако мислиш, че мога да изпратя на Маргарет и Джералд придружителка за Ан, която да прилича на плашило, много грешиш. Аз трябва да мисля за собствената си репутация, трябва да помниш това, а ти отиваш там като моя приятелка.

Последните думи бяха казани като на шега, но Лидия не можеше да се засмее. Усети как сълзите запариха в очите й, а в гърлото й заседна буца от това неочаквано доброжелателство и щедрост.

Опита на пресекулки да изкаже благодарността си, но Ивлин я прекъсна и продължи да добавя още неща в списъка, който с всяка минута ставаше все по-дълъг.

След като прекара четиридесет и осем часа в Лондон, Лидия сега си мислеше, че като вземе толкова много дрехи със себе си, тя самата ще пристигне в Кайро, разбита от умора.

Дългото стоене на пробите, блъсканицата в магазините, докато някой от продавачите ти обърне внимание, шумът и суетнята по улиците — всичко това я бе изтощило, макар че новите впечатления я държаха в едно напрегнато и възбудено състояние.

Под сръчните ръце на един лондонски фризьор косата й беше подстригана и подредена в нова, модерна прическа, макар че запазваше онази семплост, която така й отиваше.

— Лельо Ивлин, тя ще бъде красавицата на Кайро! — възкликна Ан, когато се върна в хотела.

— И това ще бъде много полезно за твоята самонадеяност — отговори Ивлин.

Едва ли можеше да се намери по-съвършен контраст от този между Ан и Лидия. Цялата прелест на Ан беше прелестта на розова пъпка. Тя беше свежа и изящна в своята рокля от прозрачен тюл и муселин в свежи тонове, над които се полюшваше голямата периферия на шапката й, украсена с цветя и панделки.

Роклите от тежък креп и кадифе, прилепнали като ръкавица върху по-зрялата и изискана фигура на Лидия й придаваха както уравновесеност, така и една изплъзваща се пленителност — трудна за описание, но ясно забележим.

С всеки ден щастието и приключенията на новия й живот внасяха нова, свежа красота в изражението й и макар че общият й външен вид я правеше в някои отношения да изглежда по-възрастна за годините си, в очите й имаше младежка пламенна светлина.

— Не мога да повярвам, че това е истина — по сто пъти на ден повтаряше тя на Ивлин.