Барбара Картланд
Брулещите ветрове на любовта (20)

Двадесета глава

— Ан, обичам те — каза Тони.

Беше коленичил до нея докато говореше, ръцете му я обгръщаха, а устните му бяха притиснати към русата й коса.

Както обикновено беше дошъл в клиниката при първия възможен случай. Беше по обяд точно преди да сервират обяда и Ивлин си беше отишла вече в хотела.

Тони беше срещнал една от сестрите на стълбите и тя му бе казала, че може да влезе за няколко минути, докато приготви обяда на Ан.

Тони възнамеряваше да говори с нея за обикновени неща, да я накара да се посмее и може би да побъбри с него както преди болестта й.

Но когато се озова сам с нея и като я погледна в леглото — крехка, бяла и толкова хубава — главата му се завъртя и загуби гласа си.

Той просто падна на колене и я взе в прегръдките си. Целуна я много нежно, но Ан отвърна на целувката му и тогава той усети прилив на щастие, което не можеше да се опише, за което той дори и не беше мечтал.

— Обичам те — шепнеше той пак и пак, а Ан обви врата му с ръка и също прошепна:

— О, Тони… и аз… те обичам!

Бяха толкова щастливи, че не направиха опит да скрият радостта си от сестрата, когато тя се върна с подноса с обяда.

Тя видя лицата им, обърнати към нея когато влизаше в стаята, видя там такова излъчване, което я накара изведнъж да се почувства стара и самотна.

— Моля ви, не го отпращайте — помоли я Ан и сърцето й не й позволи да стори това, макар че знаеше, че оставането му е против разпоредбите.

Тя отново ги остави сами. Докато затваряше вратата, чу, че Тони възбудено попита:

— Колко скоро ще можем да се оженим?

— Веднага щом се поправя напълно — отговори Ан.

— Остават ми още четири месеца работа тук, след което полкът ни ще се завърне у дома — каза той. — Ще ни изпратят на южното крайбрежие. О, Ан, мислиш ли, че тогава ще можем да се оженим?

— Разбира се — отговори тя. — Ще говорим с Ивлин. Тя ще уреди всичко.

— Но ти нали наистина ме обичаш? — попита пак Тони, притискайки я до себе си. — Кажи ми го пак, Ан. Не мога да повярвам!

— Разбира се, че те обичам, глупчо такъв!

— Тя трябва да си изяде обяда! — каза сестрата и ги накара да подскочат, когато си пъхна главата през вратата. — Ако чинията й не е празна след пет минути, ще ви отпратя, господин Мартин. И без това не знам какво ли ще каже старшата сестра, ако ви хване.

— Оставете старшата сестра на мен — отговори Тони, но сложи вилица в ръката на Ан. — Хайде, изяждай всичко.

Накрая Тони й помогна, защото тя бе твърде изтощена, за да се справи сама.

— Трябва да изпълняваш всичко, което ти кажат, защото трябва бързо да се оправиш. Не можем да губим време!

— О, Тони, толкова съм щастлива. Ще се оженим в Литъл Гудли. Там има една симпатична малка църквица. Много, много стара. Там съм била кръстена и съм приела първото причастие. Както и да е, аз просто трябва да се оженя там, защото иначе пасторът ще се обиди. Разбираш ли, този имот е дарение на църквата от нашата фамилия и ми принадлежи.

— Какво още ти принадлежи? — внезапно попита Тони. — Лидия спомена нещо за твоя къща в Уустършър.

— Къща ли? — възмути се Ан. — То е цял замък и на теб много ще ти хареса, Тони, знам, че ще ти хареса!

— Виж какво — прекъсна я Тони. — Ако ти си богата, аз няма да се оженя за тебе. Нямам представа какви богатства имаш, но аз не съм човек, който преследва богата зестра, и не мога да си позволя жена ми да ме издържа.

— Тони, как можеш да говориш такива ужасни работи! — каза Ан, а в очите й напираха сълзи.

— Скъпа моя — бързо каза Тони. — Аз съм един грубиянин. Не исках да кажа това, уверявам те.

— Не съм виновна, че имам тези отвратителни пари, нали? Ще ги дадем на някой, който истински се нуждае от тях.

Тони я прегърна.

— Не бива да се притесняваш. Не ми обръщай внимание. Предполагам, че всъщност се страхувам от това да не станеш прекалено независима.

— Няма, обещавам ти — прошепна тя и така, както бе прилепила нежната си буза до неговата и както бе го обгърнала с ръце — Тони й повярва.

* * *

Лидия завари Ивлин сама. Тя си пое дълбоко дъх, като че ли се канеше да се гмурне в дълбока вода и каза:

— Аз няма да се връщам в Англия с вас.

— Очаквах, че ще го кажеш — отвърна й Ивлин.

Лидия я погледна изненадана и Ивлин добави:

— Мила моя, разговарях дълго с Джералд преди да тръгна за тук.

Лидия преплете ръце.

— Разкажи ми всичко — тихо каза тя.

— Той ми каза всичко за вас. Защо си го пратила у дома и как заради теб е решен на всичко; дори да възобнови живота, от който той е смятал, че отдавна се е отказал завинаги.

— Права бях, нали? — тревожно попита Лидия. — Нали смяташ, че съм била права, Ивлин?

— Мила моя — отвърна Ивлин. — Когато обичаме, инстинктивно намираме правилния път за тези, които обичаме. Между другото, Джералд ще открие, че нещата няма да са и наполовина толкова трудни, колкото той е очаквал.

— А Маргарет?

Лидия не мажеше да не зададе този въпрос. Тя просто трябваше да знае какво става със съпругата на Джералд.

— Маргарет много добре е понесла пътуването. Веднага щом пристигнаха, Джералд повика онзи специалист от Лондон, който я е преглеждал преди години в Кайро. Той останал доволен от нея, но потвърдил това, което винаги сме знаели, че Маргарет няма да живее много дълго. Смъртта ще бъде за нея едно освобождаване.

— Но дотогава — тихо каза Лидия — аз няма да се върна в Англия.

— Това е мъдро. Но какво ще правиш?

— Тази сутрин уредих това. Отидох с д-р Уотсън в болницата в Омдурман. Знаеш историята на тази болница. Била е открита преди две години от две англичанки. Борили са се с невероятни трудности: предразсъдъци, суеверие и почти фанатична омраза. Но са успели. Работата, която вършат там за местните жени и техните деца, е чудесна. Аз нямам квалификацията на медицинска сестра, но има страшно много неща, които мога да правя, с които мога да помагам и в болницата, и извън нея. Когато вие с Ан тръгнете за Англия, аз ще отида там.

— О, скъпата ми Лидия — с прилив на чувство каза Ивлин.

Беше трогната и изненадана от решението на Лидия. Дойде до нея и я прегърна.

— Предприемаш нещо прекрасно. Бог да те благослови и да ти помага.

— Ще кажеш ли на Джералд? — попита Лидия. — Може би по-късно ще му пиша. Просто за момента не мога да намеря думи за чувствата си и е по-добре да не казвам нищо.

— Той много се старае да те заслужи — тихо каза Ивлин. — Той съвсем честно ми разказа какъв е бил животът му. Как е потъвал все повече и повече, как е пиел и е търсил само едно — забрава, докато те е срещнал. Разбира се, аз не съм имала никаква представа, какво ще заварите там, когато ви пратих с Ан. Може би е било глупаво от моя страна да не направя повече проучвания, но Ан както винаги беше така нетърпелива и аз нямах време.

— Не искам и за миг да си помисляш — бързо каза Лидия, — че любовта ми към Джералд поражда някакви други чувства освен щастие. Аз съм невероятно, ужасно щастлива, Ивлин. Зная, че трябва да живеем разделени, но това не намалява щастието да го обичам и не променя усещането ми, че той ме обича. Някой ден може би ще ни бъде позволено да сме заедно, да създадем свой дом. Дотогава и двамата имаме много работа. Ти ще му помогнеш, нали?

— С всичко, което е по силите ми — обеща Ивлин. — Знаеш, че ще му помогна. Джералд ще разбере, че светът е готов да му протегне ръка за приятелство, когато знае, че той ще поеме ръката. Постепенно ще се освободи от горчилката, насъбрана у него. Има нещо, заради което да живее, има цел в живота си.

— И защото той се бори — каза Лидия, — аз също трябва да се боря за прехраната си. Разбираш, Ивлин, нали, че не съм неблагодарна за този шанс, който ми даде — да се срещна с нови хора, за първи път да се опитам в моя живот да направя нещо сама, но светският живот не е за мен. Не разбирам нито това, с което той примамва, нито пък ме вълнува. Може би твърде много съм свикнала със страданието, за да мога да съм безгрижна. Може би искам да докажа на себе си, че наистина заслужавам да стана съпруга… и майка.

На следващия ден Ивлин отиде до болницата. Видя отделенията, където щеше да работи Лидия, стаята, в която щеше да спи, хората, с които щеше да общува.

И двете жени знаеха, че от описанието, което Ивлин щеше да даде на Джералд, той ще се опита да си я представи в новата обстановка.

В Омдурман беше горещо, слънцето печеше над пазарите, над къщите, построени от изсушена глина, над бреговете на реката, където жени перяха дрехи и си пееха, докато работеха.

Болницата с нейните широки веранди изглеждаше единственото прохладно място в този град. Местните жени влизаха и излизаха през големите бели врати, някои с деца на ръце, други подкрепяха някой възрастен роднина или пък биваха отвеждани от приятели след щастливото оздравяване.

В цялата сграда цареше атмосфера на радост и дълбоко задоволство, което много напомняше на Ивлин за някои от женските манастири, които беше посещавала.

„Лидия ще е щастлива тук“ — каза си тя.

Но въпреки всичко две седмици по-късно беше много трудно да се сбогуват. Лидия стоеше на претъпкания перон и чакаше влакът да потегли. В него бяха Ивлин, Констанс, Ан, Теса и Харолд Тейлър.

Харолд трябваше да придружи жените до Порт Саид и след това да се върне на работа в Кайро.

Само Лидия и Тони трябваше да останат в Хартум, а след четири месеца Тони щеше да се върне у дома. Тогава той и Ан щяха да се оженят.

— Довиждане, Ивлин — каза Лидия и целуна приятелката си.

— Пази се — каза й Ивлин. — Ще ти пиша и ще ти разказвам за всичко, което става там. Не се чувствай откъсната от нас, винаги ще бъдеш в мислите ни.

Лидия се усмихна. Знаеше, че Ивлин говори и от името на Джералд, а не сама от свое име.

— Довиждане, обич моя — каза Тони на Ан. Моля ви, мисис Маршъл, грижете се за нея, тя ми е толкова скъпа.

— И на мен — увери го Ивлин.

— Довиждане, Лидия — каза Харолд.

В сърцето му имаше толкова много чувство, че той не можеше да говори, но тя го разбра и стисна ръката му за едно мълчаливо „сбогом“.

— Довиждане, миличка лельо Лидия — извика Теса. — Иска ми се и ти да можеше да дойдеш с нас.

Тя се гушна в Лидия, после се обърна да се върне във вагона, но спря на стъпалата. Без да мисли много-много, тя протегна любимата си кукла и я хвърли в ръцете на Лидия.

— Дай я на децата в твоята болница. Сигурно страшно ще й се зарадват.

— Знам, че ще се зарадват — отвърна Лидия. — Благодаря ти, пиленце.

Пропищя свирка и влакът бавно потегли от перона.

В това време един служител от железниците изтича до Лидия с телеграма в ръка.

— За някоя си мисис Маршъл — каза той.

— Боя се, че е много късно — отвърна Лидия. — Тя е във влака.

Служителят изглеждаше безпомощен и тя каза:

— Мога ли да видя телеграмата? Можете да я препратите в Порт Саид.

— Да, разбира се! — отвърна служителят и й подаде бланката. Тя я отвори и прочете:

„Маргарет почина тази сутрин. Почина в мир.

Джералд“

За момент тя не можеше да възприеме съвсем думите. И изведнъж цялото им значение блесна пред нея и слънцето сякаш я заля със златната си светлина.

Джералд беше свободен! Свободен да я обича, както тя го обичаше! Свободен, така че бъдещето им можеше да бъде общо.

Но защото знаеше, че той трябва да живее живота си така, че да се придържа към общоприетите норми, за да могат хората от графството и тези, които го бяха обичали като момче, да одобрят поведението му, затова те трябваше да живеят разделени, докато не мине траурът.

Можеха да си пишат. Можеха да изразят какво се крие в сърцата им, без да се страхуват. Но тя щеше да остане в Омдурман дотогава, докато той не е готов за нея.

Времето щеше да мине бързо, защото бяха заети с работата си. А после, щяха да са заедно за цял живот.

„О, мили мой… мили мой — звучеше в сърцето й. — Обичам те… и в този свят няма нищо друго освен моята любов…“

Лицето й беше преобразено от сиянието, идващо отвътре. Тя тръгна бавно по перона.

— Обичам те — прошепна тя отново и знаеше, че вятърът отнесе думите й през целия свят, за да ги донесе на Джералд.