Барбара Картланд
Брулещите ветрове на любовта (2)

Втора глава

Лидия пътуваше към Уустър и гледаше навън през прозореца на вагона.

Засега тя още не знаеше какво бъдеще я очаква. Знаеше само, че колкото повече приближаваше към дома на Ивлин Маршъл, толкова повече усещаше, че у нея се събуждат надеждата и жизнеността.

Сякаш от плещите й се бе вдигнало тежко бреме, натежалите облаци на потиснатостта вече преминаваха и тя се чувстваше отново млада. От много години насам за първи път бе изпълнена с желания.

На нейното писмо, което носеше новината, че най-после тя е свободна, Ивлин бе отговорила с телеграма — кратка и ясна:

„Очаквам те колкото може по-скоро. Съобщи деня на пристигане.

С обич, Ивлин.“

„Съвсем типично за нея“ — помисли си Лидия с усмивка, докато четеше телеграмата.

Ивлин винаги бързо вземаше решения, но с пълнота, която не допускаше нито отказ, нито дори спор.

Лидия, както и повечето познати на Ивлин Маршъл, бе готова — без да се срамува от това — да стовари тежестта на грижите си върху тези рамене, които понасяха всичко, и да я остави тя да решава проблемите, които за момента й се струваха непреодолими.

Когато се ожениха, Доналд й бе казал откровено, че е наложително да имат деца. Всичките му пари и цялата му собственост бяха завещани да бъдат унаследени без право на отчуждаване, така че ако се случеше той да няма наследник, всичко щеше да отиде при семейството на брат му.

След седем години брачен живот се оказа, че Лидия притежава точно толкова, колкото и в деня на женитбата й. Баща й бе оставил двеста лири годишно, но при тази нестабилност на пазара доходите й често биваха и по-малки от това.

Даваше си сметка, че много скоро трябва да вземе някакво решение по отношение на бъдещето си. Какво щеше да прави? Чувстваше се извънредно неподготвена за какъвто и да е вид работа, но работа тя трябваше да намери.

Ако това беше преди петдесет години, единствената й надежда би била да намери работа като нископлатена гувернантка, но днес се изискваше по-високо ниво на познанията по предметите, изучавани в училище от това, за което тя би могла да претендира.

Решаването на проблема й изглеждаше безнадеждно и тя беше благодарна, че за момента може временно да го отложи, докато не се види с Ивлин.

С някоя друга приятелка, която не е виждала от толкова години, един предварителен разговор можеше и да е труден, но не и с мисис Маршъл.

Преди още да оставят зад себе си тесните улици на Уустър и да потеглят бързо през полето, Лидия вече разказваше историята си на Ивлин, която я слушаше с внимание и съчувствие.

Пътуваха дълго с колата. Стигнаха до веригата от високи хълмове, надвесили се над пръснатите къщи на малкото градче Молвърн, а после завиха към равната долина, там, където широката река Севърн се среща с тясната и бавно движеща се Ейвън. Там, в едно малко селце с къщи, боядисани в черно и бяло, беше домът на Ивлин — „Четирите стрели“.

Ивлин докара колата чак до дъбовата веранда и когато спряха, вратата се отвори и на прага застана усмихната камериерка, която чакаше да ги въведе вътре и да вземе багажа на Лидия.

Ивлин загаси двигателя и се обърна към гостенката си:

— Добре дошла отново в „Четирите стрели“, мила — каза с обич тя на Лидия.

* * *

Лидия се събуди и видя как слънчевата светлина на ранната есен се мъчи да си проправи път през кретонените пердета, закриващи прозорците на стаята й.

Остана да лежи няколко минути, за да позволи на вчерашните събития да се прокраднат в ума й. Чувстваше се щастлива и в мир с целия свят.

После с внезапен изблик на енергия тя скочи от леглото, премина боса по синия килим и дръпна пердетата.

Бледата и лека сутрешна мъгла над реката се вдигаше и там някъде в далечината силуетите на хълмовете се открояваха на фона на безоблачното небе.

Лидия дълго остана до прозореца и с въздишка на задоволство тръгна към банята, за да се приготви за закуската.

— Наспа ли се? — попита Ивлин, когато Лидия слезе долу.

И като видя усмивката върху лицето на момичето, тя добави:

— Не е нужно да ми отговаряш на този въпрос. Ти просто изглеждаш друга тази сутрин.

— И се чувствам друга — призна си Лидия. — О, Ивлин, скъпа, толкова се радвам, че съм тук.

— И аз се радвам, че си при мен — отговори й Ивлин.

Когато свършиха закуската, почти веднага тръгнаха с колата на Ивлин да предадат няколко колета в една болница. Когато свършиха това, Ивлин обърна колата не към къщи, а към хълмовете.

— На някакво специално място ли ще ме водиш или просто ще се поразходим с колата? — попита Лидия.

— На едно специално място — отговори й Ивлин.

Но не добави повече нищо и Лидия се задоволи с това. Не искаше да настоява за повече обяснения, знаейки, че Ивлин ще проговори, когато му дойде времето.

Караха бързо, но внимателно по тесните пътища и през малки селца с очарователни стари селски къщи, боядисани в черно и бяло, докато не стигнаха до много стара табела, която ги уведомяваше, че пътуват по посока на Литъл Гудли.

Минаха покрай малка църква от сив камък, разположена на поляната насред селото, и покрай една ковачница и странноприемница, която очевидно помнеше старото време на каретите.

Минаха покрай селски къщички с малки, добре поддържани градинки. Отвъд тях имаше железен портал, който водеше към къса алея с брези. Едната порта беше отворена. Ивлин мина през нея и подкара колата по алеята, водеща към къщата.

Сутрешното слънце проблясваше в ромбоидните стъкла на многобройните й прозорци и Лидия си помисли, че това е една от най-прекрасните къщи, които някога е виждала.

Беше строена през шестнадесети век и нямаше следи от допълнителни постройки или реконструкции от по-късен период, които да я обезобразят и да нарушат архитектурата.

— Каква прекрасна къща! — възкликна Лидия. — Кой живее тук?

Но като каза това, видя, че в къщата не живееше никой. Дъбовите капаци над прозорците бяха затворени и залостени. Входната врата беше заключена с катинар отвън, като двойно подсигуряване срещу нарушители.

Градината около къщата беше занемарена. По пътеките растяха плевели, а храстите и шубраците бяха протегнали дългите си избуяли клони като ръце.

— Тъжно е да види човек, че е празна, нали? — каза Ивлин.

— Не мога да си представя някой, който да не иска да живее тук — отговори Лидия. — Това е най-прекрасното място, което съм виждала. Не можем ли да влезем вътре?

Ивлин поклати глава.

— Боя се, че не можем.

— Разкажи ми за нея — настоя Лидия.

Ивлин зави по широката алея пред входната врата и загаси мотора.

— Това е — започна тя — господарската къща на Литъл Гудли. И къщата, и по-голямата част от земята наоколо са били в ръцете на фамилията Карлтън още откакто е била построена. Генерал Карлтън почина преди пет години и оттогава Господарската къща е затворена, както я виждаш и сега и никой не живее тук.

— Няма ли наследник?

— Има — отговори Ивлин. — Генералът имаше син на име Джералд, който е израсъл тук и който предполагам, не, сигурна съм, обича тази къща така силно, както и баща му я е обичал.

— Но тогава? Какво се е случило с него? Къде е той сега?

— Живее в чужбина — отговори Ивлин. — Това е дълга история, но ще ти я разкажа, защото непряко засяга и теб.

— Засяга и мен? — възкликна Лидия и добави. — Не, не! Няма да задавам въпроси. Разкажи ми всичко.

— Когато Джералд Карлтън навърши пълнолетие — започна Ивлин, — някъде преди около дванадесет години, тук в Господарската къща имаше голям прием. Аз дойдох на този прием и между всичките церемонии, речи и благопожелания от страна на наемателите в имението, тостовете, това, което най-силно ме впечатли, бе искрената привързаност на Джералд към майка му и баща му.

Това не беше учудващо, защото мисис Карлтън беше една от най-обичаните и очарователни жени, които човек може да срещне, а съпругът й се ползваше с популярност, където и да минеше.

Беше очевидно, че съществува необикновено дълбока връзка между тях и сина им, който е бил роден, когато и двамата не са били вече много млади. Генералът пътуваше в чужбина през по-голямата част от живота си и те бяха чакали доста години, преди да решат да имат деца.

Тръгнах си онази вечер от приема и си мислех, че ето тук, в тази къща, човек може да се почувства добре, като гледа обичта между хората на това сплотено семейство. Но ето че само след година, то бе разбито и разпиляно от една жена.

На около пет мили път оттук се намира замъкът Таверъл, собственост на сър Джон Таверъл, който по онова време имаше титлата Ръководител на лова и беше един от най-важните хора в графството.

Трябва да е било по време на лов, когато младият Джералд срещнал лейди Таверъл, защото родителите му нямаха навика да се срещат със съседите си, които водеха по-бурен и светски живот.

Маргарет Таверъл беше прелестна. Беше с доста години по-млада от съпруга си, но трябва да е била около тридесет и пет.

Имаше златисти коси и наситеносини очи, които бяха запленявали много млади мъже по едно или друго време от живота й и отначало хората бяха склонни да се посмеят, когато Джералд Карлтън показваше своята привързаност твърде очебийно и вървеше по петите й, където и да отидеше тя.

Сър Джон беше зает човек и някак труден за разбиране или опознаване. Не мога да кажа, че имаше нещо против това жена му да има обожатели. Той почти не ги забелязваше и ако насаме пред нея е изразявал протеста си, то пред обществото не го показваше.

Тъй като беше толкова млад, Джералд може би показваше своята привързаност по-явно и подчертано, отколкото другите по-опитни мъже го бяха правили. Както и да е, но за много кратко време хората от цялата околност започнаха да клюкарстват, макар че мисля, че много малко хора смятаха, че работата е сериозна.

Познавах Маргарет от години. Харесвах я, въпреки че — честно казано — я смятах за една от най-глупавите жени, които съм срещала. Но не можех да отрека красотата й и нейната благост, които я правеха привлекателна и очарователна за всички.

Беше ми дошла веднъж на гости и докато все още разговаряхме, ми съобщиха, че Джералд е пристигнал. Тя очевидно го очакваше, а за мен посещението му беше пълна изненада. Тяхното удоволствие от това, че се срещат и радостта изписана на лицата им, ме притесниха за момент.

Мислех си, че страховете ми са просто смешни. Джералд бе само едно дете, а Маргарет — жена, приближаваща средната възраст. Гледах как се отдалечават заедно в колата и като се върнах в къщата, просто отпъдих целия този епизод от ума си.

След два дни чух новината, че са избягали двамата. Ще е твърде меко да кажа, че бях учудена. Беше последното нещо, което човек би помислил, познавах ги и двамата от години наред.

Генералът и мисис Карлтън бяха съкрушени, но и те като всички други чакаха да видят какви действия ще предприеме сър Джон по този въпрос. Това, което най-много шокираше хората, беше фактът, че от брака на Маргарет със сър Джон имаше дете — почти седемгодишно момиченце, и аз винаги съм вярвала, че Маргарет е привързана към малката Ан.

Като ти разказвам тази история, Лидия, не може да не ти прозвучи така, сякаш обвинявам Маргарет за това, което стана. В някои отношения е невъзможно да не я обвини човек — беше по-зряла жена, докато Джералд едва ли би могъл да бъде наречен мъж, но няма да е честно, ако не кажа, че сега разбирам нейната гледна точка.

Беше все още толкова красива и все още жадуваше за любов, пълна с мечти и чудеса, точно както е жадувала и преди петнадесет години, когато се бе омъжила за сър Джон. Готова съм да приема, че бракът им е бил вече неуспешен и преди тя да срещне Джералд.

Сър Джон беше труден човек, ако трябва да живееш с него. В интелектуално отношение той определено имаше качества. Маргарет беше глупавичка, но пък много красива — и това беше всичко, което можеше да предложи на който и да е мъж, красиво лице и изящно тяло.

Всъщност тя искаше твърде малко от живота — просто ухажване и възхищение и един мъж, който да я глези, а нищо от това не можеше да получи от съпруга си.

Маргарет се страхуваше да остарее сред онази помпозност и лукс, които царуваха в замъка Таверъл. Младостта на Джералд и неговата хубост просто я пометоха и тя избяга с него, без да се замисли, без да разсъждава и без да си даде сметка какво може да последва от нейната постъпка.

Ивлин спря разказа си, отвори чантата си и извади една цигара.

— И какво стана? — попита Лидия.

— Нищо, просто нищо — отговори Ивлин. — Там беше трагедията.

— Но сър Джон не се ли разведе с нея?

— Не, той отказа, макар че най-накрая и самият генерал Карлтън отиде при него и го помоли да й даде развод.

— Това е ужасно! — каза Лидия. — И какво направиха те?

— Живееха в чужбина и мисля, че в началото са били много щастливи. А после, след две години, се случи трагедията. Бяха вече в Кайро и Маргарет била на езда, когато конят й се подхлъзнал, паднал и се стоварил върху нея.

— Била е убита? — попита Лидия.

— Може би щеше да е по-добре да е била убита. Не, не е била убита, но гръбначният й стълб бил силно наранен и на Джералд са казали, че тя никога повече няма да може да ходи. За него това трябва да е било ужасно, не само заради него самия, а и за това, че е трябвало да се изправи и пред задачата да каже на една жена, която така много е държала на външния си вид и изяществото си, че ще бъде инвалид през останалата част от живота си… Купили са си къща близо до Кайро и живеят оттогава там. Преди три години сър Джон почина. Веднага след това те се ожениха.

Ивлин замълча и се загледа през прозореца на колата към голямата Господарска къща.

— А междувременно — продължи тя — и двамата родители на Джералд бяха починали. Аз все си мисля, че сигурно щяха да са по-щастливи, ако знаеха, че синът им е встъпил в законен брак. Те също са знаели, че докато този съюз не е благословен, Джералд никога няма да се върне вкъщи.

— Връщал ли се е оттогава?

— Не, не се е връщал. Мисля си, че сигурно много би се натъжил, като види тази къща, освен ако, разбира се, не се е променил твърде много през годините и тя вече не го интересува.

— Но по какъв начин това може да засяга мен?

Лидия зададе въпроса си, защото повече не можеше да въздържа любопитството си.

— Помниш, че ти споменах за детето, което Маргарет остави тук — Ан Таверъл. Тогава тя беше на седем годинки, а сега вече навърши осемнадесет. Тя, разбира се, беше отгледана от баща си, който в завещанието си е оставил всичко в ръцете на попечители и настойници до навършване на осемнадесетгодишна възраст. А след тази възраст той не е имал власт да й попречи да отиде при майка си, ако тя самата поиска това. В края на този месец Ан ще отпътува за Кайро, за да се срещне с майка си, която не е виждала от единадесет години. Вече е решила, че засега ще се установи да живее с майка си. И миналата седмица, точно два дни преди ти да ми се обадиш, получих писмо от Маргарет, в което ме молеше да намеря някой, който да се грижи за Ан. Не само да я придружи до там, но и да остане като нейна придружителка и компаньонка. Тъкмо се чудех кой може да е подходящ за тази длъжност, когато получих твоето писмо и то ми даде директен отговор на моя проблем. Затова те доведох тук днес и ти разказах тази история. Исках да знаеш цялата истина, преди да се срещнеш с Ан.

— Да, но Ивлин — възпротиви се Лидия. — Дали мога да се грижа за едно момиче? Дали ще притежавам нужните умения, подходяща ли съм?

Ивлин се усмихна топло и я докосна с ръка.

— В себе си обсъждах и двете ви — каза тя. — И така както мисля, че ти ще имаш едно добро влияние върху Ан, то и тя, както и обществото в Кайро, ще научат и теб на много неща.

Лидия се разсмя. Колко типично за Ивлин!

— Общуване с взаимна полза — каза тя и добави вече със сериозен тон: — Звучи ми малко страшничко.

— Никой не бива да се страхува от Маргарет Карлтън — твърдо каза Ивлин. — За Джералд не мога да ти кажа нищо. Когато го видях за последен път, той беше едно очарователно, весело момче на двадесет и една години. А сега е вече мъж, почти на тридесет и четири години.

— Разкажи ми за Ан — помоли Лидия.

— Тя е много миличка — с ентусиазъм заговори Ивлин. — Много хубава, много импулсивна и е свикнала да се налага.

— О, господи! — въздъхна Лидия.

— Но ти сама ще си прецениш — каза Ивлин, хвърли цигарата си през прозореца и запали двигателя. — Ан днес ще дойде на чай и ти можеш да направиш всичките си планове, след като разговаряш с нея.

— Но я си представи, че не ме хареса — притеснено каза Лидия.

— Ще те хареса — уверено отговори Ивлин.

Тя обърна колата и я насочи надолу по алеята, оставяйки Господарската къща сама със своята залостена тишина.