Барбара Картланд
Брулещите ветрове на любовта (19)

Деветнадесета глава

— Никога в живота си не съм изпитвала такава изненада — каза Лидия малко по-късно. — Ти си последният човек, когото очаквах да видя, Ивлин, скъпа.

— Помислих си, че ще е забавно да дойда, без да ви се обадя — отговори Ивлин. — Дойдох тук със самолет само за четири дни.

— Много ли се притесни за мен? — попита Ан, като сложи ръка в ръката на Ивлин, когато тя седна до леглото й.

— Много — призна си Ивлин. — Ти си едно много лошо дете, което толкова много изплаши всички ни.

— Не мога да си представя как така се разболях — каза Ан и набръчка челото си, като се опита да се концентрира. — Мисля си, че сигурно е било вирус.

Лидия срещна погледа на Ивлин и между тях премина усещане за разбирателство.

— Ако е било вирус, той е бил надеждно унищожен, така че не си блъскай главата за това — каза Ивлин. — А сега трябва да те оставим. Сестрата сигурно ще каже, че вълненията ти за един ден са съвсем достатъчни.

Тя се наведе да целуне Ан.

— Страшно се радвам, че си тук — прошепна Ан с обич. — Ще ми обещаеш ли, че утре ще си поговорим дълго, дълго?

— Разбира се, че ти обещавам. Ако спиш добре тази нощ.

Всички от компанията оставиха Ан и се отправиха към градината.

— Много съм слушала за вас — каза Ивлин на Харолд Тейлър, докато вървяха един до друг към лятната къща. — Писмата на Лидия бяха пълни с описания на вашата любезност от деня, в който сте ги срещнали по време на тяхното пътуване.

— Бих желал да съм направил и нещо повече — отговори Харолд смутен както обикновено от това, че му правят комплимент.

Беше прекъснат от Теса, която веднага хареса Ивлин. Детето я хвана за ръката и забърбори по обичайния си начин, весело и доволно, освободено от онази срамежливост, която възпираше по-възрастните.

— Леля Лидия каза ли ти за моята котка? — попита тя след куп от въпроси за самолета, за Англия, за къщата на Ивлин.

— Не, не ми е споменавала — призна Ивлин, — така че ти сама ще можеш да ми разкажеш, нали?

„Поне едно хубаво нещо направих, като тръгнах на това пътуване — мислеше си Лидия. — Защото ако никога не бях срещнала Харолд или никога не бях дошла в Кайро, той никога нямаше да разбере, че детето расте без грижи. Тя можеше да остане за още дълго време под опеката на майка си. И тогава би било много късно и животът й щеше да бъде напълно провален. Шансът й да избегне същия начин на живот щеше да е много малък.“

Ивлин можеше да отведе Теса със себе си, когато си тръгнеше обратно. Пристигането й разреши този проблем.

„Нещата се наместват — мислеше Лидия, — ако човек може да чака достатъчно дълго.“

Озари я внезапна мисъл. Ивлин ще отведе Теса и Ан със себе си, но тя самата няма да се върне с тях. В момента нямаше място за нея в дома на Ивлин, защото той беше твърде близо до Джералд.

Тя знаеше, че той трябва сам да води своята битка, че трябва сам да стигне до победата, без тя да е наблизо нито за да му помага, нито за да го отвлича. Тя не трябва да се меси, в никакъв случай не трябва да позволи неговата любов към нея или нейната към него да попречат на задачата, която си беше поставил.

Тя знаеше, че с връщането си вкъщи той поставя основите на един нов начин на живот. Докато не построи тези основи и не възстанови всичко от руините на миналото, тя трябваше да стои настрана.

Така отчаяно искаше да му пише. Много пъти беше започвала писмо и бе ставала от леглото си посред нощ, за да пише. Беше писала дълги страници и страници, изливайки мислите си, чувствата си и любовта си.

Но с пукването на зората, когато в стаята нахлуваше трезвата светлина на деня, тя прочиташе написаното и всеки път разбираше, че това е само едно облекчение за нея. Затова унищожаваше всичко написано.

Тя знаеше с увереността на дълбоко вкоренената вяра, че някой ден по някакъв начин, те с Джералд ще се съберат. А докато това щастие им бъде разрешено, те и двамата имаше какво да правят.

„Трябва да си намеря работа“ — помисли си Лидия, но знаеше, че не може изобщо да мисли отново да стане компаньонка на младо момиче.

Тя никога вече нямаше да избере живот, който беше изпълнен с охолство, много забавления и удоволствия. Не желаеше пак да танцува, да носи красиви, скъпи дрехи, да се мести от една удобна къща в друга.

Искаше да прави нещо по-трудно — нещо, което изисква от нея да излее всичките си сили, да дава от себе си.

Беше се замислила дълбоко, когато излезе от стаята си и тръгна надолу по стълбите.

После се поколеба и преди да излезе на верандата, свърна към телефона. Помоли за един номер и след минута д-р Уотсън й се обади с дълбокия си глас.

— На телефона е Лидия Брайънт. Ан е съвсем добре. Хареса й събирането, което направихме по време на чая, но аз не ви се обаждам заради нея. Искам да ви помоля нещо за себе си.

— Какво е то? — попита той.

— Ще можете ли да ми отделите време утре? Мога да дойда в колата с вас, когато обикаляте пациентите си, ако сте сам.

— Трябва да отида до Омдурман в единадесет часа — каза той. — Ще ви взема от хотела.

— Благодаря ви — отвърна Лидия. — Ще бъда готова.