Барбара Картланд
Брулещите ветрове на любовта (18)

Осемнадесета глава

Ан беше по-добре. Минаха повече от три седмици, преди да дойде на себе си дотолкова, че да разпознае Лидия и да й се усмихва със слаба усмивка, когато тя влизаше в стаята.

— Най-после нещата започват да се оправят! — каза д-р Уотсън на Лидия една сутрин. — Тя спа добре тази нощ и скоро пак ще си бъде предишната Ан.

Лидия едва можеше да повярва на добрата новина. Струваше й се, че от нощта на бала в двореца бяха изминали години, а не седмици.

Седмици, през които не можеше да открие насърчение в сериозните думи на д-р Уотсън, седмици, през които пред Тони и Теса тя се държеше със спокойна увереност, която не чувстваше.

Тя вътрешно вярваше на д-р Уотсън. Той честно й казваше истината, без да се преструва пред нея, нито пък да й дава прекалени надежди. Харесваше го, заради неговата честност и започна да предугажда неговото заключение по израза на лицето му, преди да каже нещо.

Когато д-р Уотсън й съобщи добрата новина, след първия миг на луда радост, тя загрижено го попита:

— Какво си спомня? Тя говори ли за… — спря, търсейки думи.

— По всичко личи — отговори той, — че онова, което й се е случило, преди да се разболее, ще бъде забравено. Имал съм такива случаи, когато събитията от цялата предишна година изчезват от паметта на пациента. Понякога споменът се връща, но само смътно и това е предизвикано най-често от разговори или от хора, с които тези събития са свързани. В повечето случаи болните или се събуждат с ясно съзнание за всичко станало, или целият епизод, който е довел до такъв катаклизъм, е изчезнал напълно, все едно, че не е ставало.

— Дано Бог даде с Ан да стане така! — каза Лидия.

— Ще си спомни за вас — продължи д-р Уотсън, — вероятно и Тони, и всеки, който е свързан в паметта й с нещо приятно, но останалото ще е изчезнало.

Нямаше съмнение, че Ан си спомни коя е Лидия, когато тя влезе в стаята й да я види. Лицето й светна, така че напомняше предишното й излъчване. Направи малък жест с ръцете си към нея и каза с толкова тих глас, че Лидия трябваше да се наведе, за да я чуе:

— Радвам се да те видя. Дълго ли боледувах?

— Само за известно време — Лидия не искаше да й казва колко дълго всъщност е било. — Но скоро отново ще си на крака.

Като гледаше Ан, тя си мислеше, че е прекалена оптимистка. Момичето винаги е било слабичко, но сега беше загубила толкова много от теглото си, че бялата й кожа изглеждаше прозрачна, скулите и брадичката й изпъкваха страшно.

Русата коса, сресана назад над челото, беше безжизнена. Само сините й очи, толкова огромни на малкото й лице, сякаш бяха запазили предишната си красота и далечно ехо от предишната им живост се прокрадваше отново в тях.

На Лидия й беше позволено да разговаря с Ан само няколко минути, но преди да си тръгне, тя й зададе въпроса, който според нея щеше да й даде представа доколко Ан си спомня събитията.

— Искаш ли да видиш Тони?

За момент Ан изглеждаше учудена.

— Тони? — прошепна тя, но после добави: — Да, разбира се, милия Тони, много бих искала да го видя.

Лидия разбра по спокойното й изражение, че Ан не свързва Тони с нещо неприятно.

Тогава вероятно някакъв вътрешен порив я бе накарал да се почувства толкова нещастна и Лидия си помисли, че сравнението между любовта й към Тони и увлечението й към барона навярно е било твърде много за нея, за да може да го понесе. Сигурно се е почувствала нечиста.

Навярно е усетила, че не може да се омъжи за Тони с този ужас и тази ужасна тайна в съзнанието си.

Всичко това можеше да се предполага. Единственото сигурно нещо беше, че Ан е била смазана от шока и ужаса от това, което се беше случило през онази нощ в Кайро.

„Сега вече никога няма да разберем какво точно е било то“ — помисли си Лидия.

Беше по-добре, много по-добре, че всичко това ще бъде забравено, загубено някъде в забравата на делириума, в който бе изпаднала Ан. И не само заради нея самата, но и заради Тони това беше по-добре.

Когато състоянието на Ан се подобри отново, тя обикна Тони. И наистина не можеше да му се устои при неговата всеотдайност и обожанието, което изпитваше към Ан.

Лидия бе наблюдавала Тони през тези последни седмици и виждаше, че той е именно човекът, който може да ощастливи Ан и да й бъде един добър и грижовен съпруг.

Ан имаше нужда от някой, който инстинктивно да разбира какво е истина и какво е честност, но в същото време, който да я обича силно. Тони щеше да я предпази от това да бъде импулсивна и да проявява упорството си.

Те сигурно никога нямаше да извършат нещо много велико или много благородно, но следвайки общоприетите норми, можеше да се каже, че те щяха да направят този свят едно по-приятно място с това, че те бяха живели в него.

Лидия и д-р Уотсън бяха много внимателни, за да не разбере Тони, че делириумът, в който бе изпаднала Ан, се дължи и на нещо друго освен на шока, който е изпитала, когато, без да иска, е паднала във водата.

— Тя сигурно е искала да остане насаме, след като си й предложил женитба — бе му казала Лидия. — Всяко момиче иска да помисли, да прецени нещата. Доколкото зная, това беше първото предложение за Ан. Очевидно е дошла твърде близо до ръба на укреплението на реката, спънала се е и е паднала.

Това обяснение не беше никак убедително, но Тони го бе приел, без да каже нищо и както Лидия искаше да може да вярва без резерви.

Когато Ан се почувства по-добре, беше организирано празненство. Теса, Тони и Харолд бяха поканени. И, разбира се, Лидия също.

Ан, която все още изглеждаше много слаба, беше подпряна върху куп възглавници в леглото си. Изглеждаше много хубавка и много малка с розовия си шифонен къс халат и с тясната розова панделка, вързана в русите й коси.

Тони не сваляше очи от нея и Ан доста често му се усмихваше по стария си, провокиращ начин. „По-добре е“ — помисли си Лидия.

Харолд не беше много весел участник в тази компания, събрана на чай, но Лидия се радваше, че той е там.

„Той е в най-добрата си форма, когато има някаква несполука — помисли си тя. — Сигурен като скала по време на беда.“

Теса, обаче, компенсираше отсъствието на разговорливост у другите. Тя бъбреше непрестанно и разказваше на Ан всичко, което й се бе случило в нейния живот, откакто бе дошла в Хартум.

Бяха й дали едно пони за временно ползване, беше пътувала по Нил, сержантът на Черния караул й беше позволил да опита да надуе гайдите и бе успяла да изкара писклив звук, който й бе доставил огромно удоволствие.

— Беше точно такъв звук, какъвто Барнардо надава, когато е гладен, и знаеш ли, това ми напомни за дома и ми стана ужасно мъчно за него. Наистина ли смяташ, че е добре, чичо Харолд?

— Предполагам, че толкова е надебелял, че няма да го познаеш — отговори й Харолд.

— Ан има нужда малко да надебелее като горкия Барнардо — каза Лидия. — Ще се погрижим малко да те поохраним, миличко, когато се изправиш на крака.

— Нищо подобно няма да правите — противопостави се Ан. — Най-после придобих модна фигура, всичките ми дрехи трябва да се постеснят малко, а това е направо радостно!

— Побързай и се оправяй — нетърпеливо каза Тони.

Тя го погледна изпод миглите си — един стар трик, който я правеше особено привлекателна.

— Аз бързам — отговори тя. — Усещам как пак ми се танцува.

— Много се радвам да чуя това — каза един глас откъм вратата.

Всички се обърнаха да видят, кой произнесе тези думи. Лидия, след като шумно пое въздух, стреснато извика и скочи на крака.

— Ивлин! Не може да бъде!

Но беше факт. Изправена до вратата, усмихната и сигурна в себе си стоеше Ивлин Маршъл.