Барбара Картланд
Брулещите ветрове на любовта (17)

Седемнадесета глава

— Ще умре ли Ан? — попита Теса, докато Лидия я завиваше в леглото и я целуваше за лека нощ.

— Надявам се, че няма да умре, пиленце — отговори Лидия, но усети, че сълзите напират в очите й.

— Много ли е болна? — попита пак Теса.

— Боя се, че да.

— Моля се тя да оздравее — горещо каза детето. — И чичо Харолд се моли, аз го попитах.

— Всички трябва да се молим.

— Аз винаги се моля на Бог за това, което искам — доверително каза Теса. — Помниш ли, когато Бог накара чичо Харолд да ме изведе на езда, защото го бях помолила?

— Да, спомням си — каза Лидия и мисълта й се върна към онези дни в Кайро, когато се бе запознала с Теса.

— Чичо Джералд също се моли — изведнъж каза Теса. — Мислех си, че той не се моли. Мислех, че е като мама. Мама не вярва в Бога.

— Откъде знаеш, че той се моли? — попита Лидия, защото не можа да не зададе този въпрос.

— Ами, един ден — започна Теса и се намести удобно сред възглавниците, — аз си играех в храстите с Барнардо. Нали знаеш, храстите долу до реката. Играехме на червенокожи индианци и докато се криехме и чакахме да дойде някой и да го скалпираме, към нас дойде чичо Джералд. Седна на пейката и аз точно щях да скоча върху него, когато чух, че въздиша и видът му беше ужасно тъжен. Не мога точно да ти обясня, но изглеждаше тъжен, истински тъжен. Ако беше жена, щях да си помисля, че ще заплаче, но мъжете не плачат, нали, лельо Лидия?

— Не им се случва често — отвърна Лидия.

— И понеже си помислих, че няма да иска да го безпокоят, аз просто притиснах здраво Барнардо и останахме тихо в храстите. Чичо Джералд седя дълго време, поне на мене ми се стори дълго време, защото трябваше да седя, без да мърдам. Тогава изведнъж той каза на висок глас: „О, господи! Направи така, че да се сбъдне!“. Това трябва да е било молитва, нали, лельо Лидия?

— Мисля, че е било молитва.

Наведе се да целуне Теса, като я притискаше здраво до себе си, така че детето да не види сълзите в очите й, които не можеше повече да спира и които потекоха по бузите й.

Теса се гушна в нея.

— Да ти кажа ли една голяма тайна?

— Кажи ми! — отвърна Лидия, като се стараеше гласът й да звучи нормално.

— Ами, много е лошо от моя страна — каза Теса, — защото аз ужасно съжалявам за Ан, но не мога да не съм и мъ-ъ-ъничко, мъничко доволна, защото — нали разбираш — така мога да остана тук с теб и чичо Харолд, а на мен толкова ми харесва това!

Лидия отново я притисна до себе си. От две седмици Теса беше в Хартум. Беше пристигнала заедно с Харолд.

Състоянието на Ан беше отчайващо и продължаваше да се влошава, защото освен пневмония, тя също имаше и това, което лекарите описваха като „лека атака на мозъчна треска“. През цялото време беше в унес и бълнуваше, крещеше и изплакваше така ужасяващо, че сърцето на човек се късаше. Не познаваше никого.

Лидия все повече се радваше, че Харолд е с нея. Щеше да се чувства толкова сама, а и отговорността щеше да е прекалено голяма без някой до нея.

Беше телефонирала в Кайро и беше попаднала на Данди, която й каза, че Джералд не е вкъщи, но беше повикала Харолд на телефона, който точно беше тръгнал на езда с Теса.

Нина Хигли беше си тръгнала и бе изоставила детето си скоро след тяхното заминаване. Харолд бе телеграфирал на бащата на Теса. Той отговорил, че ще си вземе отпуска, но беше помолил Харолд дотогава по някакъв начин да се погрижи за Теса.

Харолд знаеше, че за Джералд е невъзможно да пътува за Хартум, но беше намерил разрешение, като бе довел Теса сам.

Ан беше преместена от хотела в частна клиника, където Лидия прекарваше по-голямата част от деня и чакаше търпеливо в случай, че потрябва.

Беше се сприятелила много с д-р Уотсън. Той я успокояваше и й даваше надежда за Ан, а когато се опознаха по-добре, я запозна с част от работата си, която се опитваше да върши в Хартум. Благодарение на неговото непрекъснато наблюдение болестите бяха потушени.

Местните хора му се доверяваха и неговата непрестанна работа с жените постепенно беше довела до справяне с ужаса от мръсотията и предразсъдъците, които традиционно съпътстваха раждането.

Тони може би имаше най-голям късмет от всички, които очакваха подобряване на състоянието на Ан. Той си имаше своята работа и не трябваше като Лидия да седи ден след ден, без да прави нищо. В същото време тя беше прекалено притеснена, за да може да излезе от клиниката за дълго време.

Но веселото лице на Тони сега непрекъснато имаше загрижен вид и неговите другари чувстваха липсата на веселия му смях, който неизменно присъстваше в разговорите с него.

Щом се освободеше следобед, той идваше до клиниката. Лидия вече познаваше звука на колата му и на клаксона му, когато завиваше зад ъгъла и спираше до портала.

След минута го виждаше да пресича моравата и да идва към нея.

Ако и Харолд беше там, тя обикновено ги караше да отидат да играят скуош в клуба в града или нещо друго, което да отвлече вниманието на Тони.

Тя самата беше отслабнала от притеснение, а под очите й имаше тъмни сенки, които говореха за безсънни нощи.

Невъзможно би било да не мисли за Джералд през тези дълги самотни часове. Той й беше изпратил по Харолд писмо, което й бе донесло огромна утеха. Тя му отговори, но писмото беше винаги с нея и денем, и нощем.

Не беше дълго. Само няколко реда. Но те й казваха всичко, което искаше да знае.

„Мила моя, съкровище мое, пиша ти, за да ти кажа, че мисля за теб непрестанно и изпълнявайки желанието ти, сега уреждам нещата, за да си тръгна оттук щом е възможно. Когато си тръгна, ти пак ще си с мен, винаги ще си в сърцето и в мислите ми. Бог да те пази, моя Лидия, обичам те.

Джералд.“

„В Англия сигурно подготвят Господарската къща, за да посрещне стопанина си“ — мислеше си Лидия.

Как би искала да е с него! Нима можеше да има нещо по-вълнуващо от това да се завърнеш у дома след толкова години изгнаничество?

Питаше се как ли Маргарет би понесла пътуването, но не можеше да си представи какво ли ще чувства и какво ще я вълнува при това завръщане.

Маргарет беше толкова апатична към всичко, че Лидия си представяше, как тази промяна няма да означава много за нея и ще й се отрази само по отношение на удобството, а не по някакъв по-дълбок начин.

Ивлин сигурно щеше да ги посрещне. Ще има поне един чифт ръце, протегнати за добре дошли, поне едно засмяно, познато лице, което да ги поздрави при пристигането им.

Харолд бе поддържал връзка с Джералд през последните няколко дни и бе казал на Лидия, че Маргарет не знае колко сериозно е болна дъщеря й.

— Данди смята, че това би могло да й донесе един от нейните сърдечни пристъпи — бе казал Харолд. — Те са доста сериозни при нея, знаеш ли. В началото, веднага след контузията, тя непрекъснато е имала болки и е трябвало да й дават хапчета, за да й спестят ужасното страдание. Но това се отразило на сърцето й и затова лекарите и сестрите настояват да не бъде обезпокоявана при никакви обстоятелства, колкото и да са сериозни.

— Разбирам — бе отвърнала Лидия и пак си бе помислила колко й е мъчно за Маргарет.

Сега целуна Теса за лека нощ и спусна завесите на прозорците, чиито щори бяха вече спуснати. После тръгна към вратата.

— Лека нощ, пиленце — каза тя, — приятни сънища.

— Лека нощ, мила лельо Лидия — отвърна Теса със сънлив глас.

Очите й вече се притваряха и беше полузаспала.

Лидия слезе долу да потърси Харолд и го намери, както и очакваше, седнал на верандата с чаша уиски със сода и вестник в ръка.

Лидия най-много обичаше тази част от деня, когато слънцето потъваше с величествен блясък и тъмнината падаше бързо.

— Ще пийнеш ли? — попита Харолд, ставайки от мястото си, за да придърпа един удобен фотьойл до масичката, до която бе седнал.

— Мисля, че ще пия нещо — отговори Лидия. — Уморена съм тази вечер, беше толкова горещо през целия ден.

Харолд й поръча питие и попита:

— Теса доволна ли си легна?

— Вече трябва да е заспала. Не е ли странно колко много се променя тя тук с нас? Става толкова добричка, че е съвсем лесно да се грижи човек за нея. Много съм привързана към нея.

— И аз съм много привързан.

— Тя те обожава — допълни Лидия с усмивка. — Ти наистина трябва да я осиновиш. Ще е добре и за двама ви.

Беше казала това леко, без да подбира думите си, но Харолд ги прие съвсем сериозно.

— Бих искал да мога да я осиновя — каза той. — Всъщност бих я осиновил, ако ти ми помогнеш.

Тя разбра по-скоро от тона му, отколкото от думите му, какво иска да каже. Опита се да измисли отговор, но преди да успее, Харолд се наведе напред в стола си.

— Знаеш какво искам да кажа, Лидия, нали?

Тя открито срещна погледа му.

— Съжалявам, Харолд, скъпи — каза тя и го докосна леко с ръка. — Разбирам наистина, но се боя, че не мога да ти помогна по този начин.

Усети как Харолд трепна, как стегна мускулите си, сякаш да се предпази от удар. Гледаше втренчено право пред себе си.

— Всъщност, не се надявах много — тихо каза той.

— Моля те, опитай се да разбереш — умолително каза Лидия. — Толкова много те харесвам, ти си ми такъв прекрасен приятел, но не те обичам.

— Ако трябва да почакаме? — колебливо попита Харолд.

Лидия поклати глава.

— Обичам друг човек. Нямаме дори шанс да се оженим с него, но той е единственият за мен, в този смисъл.

Тя замълча и пак го докосна с ръка.

— Много съм самотна, Харолд, и наистина имам нужда от твоето приятелство.

Той сграбчи ръката й и я стисна до болка. Видя, че не може да говори, че не може да намери думи, за да изрази това, което чувства, да изрази страданието си от нейните думи в този момент.

Нейното питие пристигна и това ги отклони за момент, което за нея бе добре дошло, но когато прислужникът си тръгна, отново стана трудно да се наруши мълчанието.

За него беше невероятно трудно да й се усмихне, но успя да го направи. Взе чашата си и я вдигна.

— За твоето бъдеще, Лидия — тихо произнесе той. — И за твоето щастие.