Барбара Картланд
Брулещите ветрове на любовта (16)

Шестнадесета глава

— Никой не може да говори за нищо друго, освен за теб — каза Тони на Ан, забравяйки за момент своята притеснителност. — И всички мъже са ми сърдити.

— Защо? — невинно попита Ан и вдигна глава да го погледне докато танцуваха в претъпканата бална зала, чиито високи прозорци бяха отворени към звездната нощ.

— Защото си ми позволила да те доведа тук тази вечер — отвърна й Тони, усмихвайки се.

— Имах седем други покани, но разбира се, че дойдох с теб. Нали ти бях обещала още първата вечер, когато пристигнах?

— Страхувах се, че може да ме зарежеш — призна си Тони.

Ан се засмя.

— А, не — каза тя, — аз съм момиче, което спазва дадената дума. Поне в повечето случаи.

— Мисля, че си чудесна! — прошепна Тони.

Лицето му порозовя от тази смелост, но той сръчно я подхвана, за да избегнат една двойка, която — вглъбена в себе си правеше сложни стъпки в средата на салона.

После, когато музиката спря, той я поведе навън от балната зала, на широката тераса.

Ан се забавляваше. Имаха късмет, че бяха пристигнали в Хартум навреме за бала в двореца.

Ангажиментите им следваха един след друг и те нямаха нито миг на свое разположение.

Дори специално в тяхна чест бяха организирани партита по време на закуска. Ан отначало протестираше, че не могат да правят такова нещо, но после разбра, че подобно ранно събиране е съвсем естествено, защото двете момичета почти винаги отиваха да яздят в седем часа сутринта.

Успяваха да си починат малко между два и четири часа. Тогава всички пазеха тишина и всички от британската колония си лягаха.

Непростим грях беше да позвъниш по телефона или да се отбиеш у някой по време на тези два часа и Лидия настояваше двете момичета да не си бъбрят, а да се опитат наистина да откраднат малко от онзи сън за красота, който те губеха, защото всяка вечер танцуваха до малките часове.

Тони бе успял да измъкне Ан от нейното състояние на пълно униние.

Лидия с облекчение забеляза, че тя възвръща смеха си. Само от време на време я улавяше да гледа с онзи тежък, блуждаещ поглед, когато Ан й отговаряше на въпросите с едносрични думи и с глас, който беше лишен от всякакъв живот.

Усмихнатата Ан с грейнали очи в балната зала на двореца беше нещо много различно от онази Ан, която бе седяла мълчалива и откъсната от всичко наоколо по време на пътуването от Кайро.

— Хайде да отидем в градината — каза й Тони.

В двореца можеше да се танцува на две места. Имаше танцова площадка в градината и друга в балната зала. Те бяха опитали и двете, а също бяха посетили бюфетите, разположени на дълги маси на построените от бял мрамор прохладни веранди, които ограждаха всеки един от етажите на сградата.

Дворецът беше бял и яркочервените униформи на прислугата, големите вази с цветя, диамантите и другите украшения придаваха някаква приказност на цялата обстановка.

Ан прие предложението на Тони и тръгна първа по широките стъпала надолу към градината.

Тук ги посрещна сладкият аромат на цветята, които растяха навсякъде, и нежната, романтична мелодия на валса, който един униформен военен оркестър свиреше в момента.

Ан пъхна ръка в ръката на кавалера си и те свърнаха настрани от тълпата, за да се поразходят из затревените пътеки под сянката на индийските смокини.

— Страшно се забавлявам — каза Ан.

— Наистина ли?

В гласа на Тони се прокрадна странна нотка.

Тя го бе хванала под ръка и той постави свободната си ръка върху нейната. Тя усети силата на загорелите от слънцето пръсти.

Ан му хвърли бърз и уплашен поглед и започна да говори припряно и някак наслуки за разни неща. Тони едва ли я чуваше. Той се приготвяше за най-голямата стъпка, която беше правил в живота си досега.

Въпреки че привличаше вниманието на жените, за което сестра му непрекъснато го задяваше, той беше скромен човек.

Обичаше работата си, обичаше войската с ентусиазъм, който караше не само по-висшите офицери да го харесват, но беше популярен и сред подчинените му.

Беше чудесен атлет. Играеше ръгби и беше шампион в батальона си по голф, играеше и тенис със скуош. Беше играл за колежа Хароу в Лордз.

По-възрастните мъже около него се шегуваха за това, че не забелязва жените, които тичат след него. Но ето, че най-после и той се бе влюбил.

Той мислеше, че Ан е най-красивата жена, която бе виждал в живота си. Откакто тя пристигна в Хартум, той не можеше да спи от мисли за нея, въпреки че тя присъстваше в мислите му и през всеки час от деня.

Той я водеше все по-навътре в сянката под дърветата. Тя все още говореше, но изведнъж като че ли разбра къде отиват.

— Нека да се връщаме в балната зала — каза на един дъх тя. — Ще изпусна танците, ако отидем много надалече.

— Ан! — отчаяно каза Тони. — Искам да говоря с теб.

— Но сега ли трябва да говориш? — попита го Ан, гледайки в посоката, от която бяха дошли.

— Трябва! Ан, обичам те, ще се омъжиш ли за мен?

Думите се изсипаха от устата му, препъвайки се една в друга със съвършената си искреност. Безгрижието на Ан отлетя и тя пребледня. Без да осъзнава какво точно прави, тя се обърна към него.

— О, Тони! — извика тя.

Тогава те се прегърнаха. Притискаха се един към друг по-скоро като две деца, отколкото като мъж и жена.

— Истина ли е това? — с мъка изговори Тони най-накрая, притиснал лицето си до лицето на Ан, защото не се бе осмелил да я целуне.

С внезапен вик на горест и болка, тя се откъсна от него и го отблъсна с протегнати ръце.

— Не е истина — каза тя. — Не мога да се омъжа за теб.

Без да каже повече нито дума, тя избяга от него, а бялата й тюлена рокля се развяваше след нея и това създаваше илюзията, че тя не стъпва по земята, а лети с криле.

Тони стоеше, вперил поглед след нея. Той бе твърде изненадан, за да се опита да я спре, твърде стреснат, за да направи нещо друго, освен да гледа, а сърцето му удряше бурно в гърдите му и ръцете му бяха стиснати в юмруци.

Стоя така стегнат и неподвижен дълго време след като тя беше изчезнала от погледа му. А после, без да може да се контролира, той изхълца и опря горещото си чело в ствола на прохладното, голямо дърво.

— О, Ан! — отчаяно изрече той.

Значи не ме обича, мислеше си той. Какъв глупак беше, да си помисли, че го обича. Какво я е грижа за него, когато с нейната красота и привлекателност всички мъже в този град бяха луди по нея?

Тя имаше всичко в живота: хубава външност, младост, пари и свобода. Само понякога през последните дни той се питаше дали е напълно щастлива.

Понякога изглеждаше тъжна и ъгълчетата на алените й устни, които той така отчаяно искаше да целуне, замислено се отпускаха надолу.

Искаше му се да може да има смелостта да я попита какво й е. Би желал да сподели с нея мъката й, да й помогне и да я закриля.

Струваше му се, че тя е толкова мъничка, толкова крехка, че той инстинктивно жадуваше да може да предпази това изящно, нежно създание от всичко, което можеше да й навреди.

Тони се стегна. Реши, че трябва да забрави това разочарование. Може би тя щеше да стане по-отстъпчива, може би щеше да промени решението си. В края на краищата тя бе се хвърлила в прегръдките му с такава готовност. Тя бе обвила с ръце врата му и бе му позволила да я прегърне. Това поне беше нещо. Трябва да го харесва поне мъничко, щом му позволи това.

Тони шумно издуха носа си и със спокойствие, което всъщност не изпитваше, тръгна обратно към двореца.

Ан тича, докато стигна до тълпата танцуващи двойки, които влизаха и излизаха от двореца.

Едва тогава намали темпото, плъзна се покрай танцуващите и стигна до огромния прохладен вестибюл, по чиито стени висяха саби и ножници от отминали времена.

Тук тя се поколеба за момент, спомняйки си, че те с Лидия бяха дошли с колата на Тони.

Нейната нерешителност беше забелязана от един от местните прислужници, застанал до вратата. Той я приближи и тя веднага реши какво да прави.

— Искам едно такси — каза тя.

— Много добре, мис — каза той и вдигна ръка към челото си за поздрав по ориенталски.

Ан бързо отиде до една съседна стая, където дамите бяха оставили връхните си дрехи. Намери своето наметало от сатен и хермелин, като пъхна ръце в широките ръкави и стегнато го прихлупи около себе си.

Таксито не се забави много, но Ан едва можа да го дочака. Тя искаше да се втурне да тича в тъмнината.

Искаше да остане сама, да може да даде воля на сълзите си, които напираха в очите й, въпреки че се мъчеше да се владее. Не беше плакала от години, но сега я обземаше пристъп на истерия.

Няма ли да дойде това такси и да я отведе далеч от любопитните погледи?

Най-накрая прислужникът се върна. Тя се плъзна покрай него и бързо влезе в чакащата кола.

— Към хотела — кратко каза тя, когато таксито потегли.

Сега, когато беше вече сама, тя откри, че не може да получи облекчението, за което бе се надявала — да си поплаче на воля, без да трябва да се въздържа.

Не можеше да заплаче. Само беше стиснала пръстите си здраво и гледаше втренчено напред с широко отворени, невиждащи очи, в които усещаше болка.

Само за няколко минути стигнаха до хотела. Тя плати на шофьора с няколко сребърни монети и тръгна по стъпалата към верандата.

Терасата беше пуста, а хотелът тънеше в тъмнина и тишина. От входната врата проникваше бледа светлина. Нямаше никакъв знак, че някой стои още буден. Беше поставила вече ръката си на дръжката на вратата, когато се поколеба, обърна се и погледна реката, която течеше величествена и спокойна от другата страна на улицата.

Почувства се неспокойна и развълнувана. Сега, когато желанието да си поплаче беше преминало, тя усещаше, че всяко нервче в тялото й беше опънато до скъсване. Главата й пулсираше и изведнъж страшно й се прииска да закрещи.

Движейки се бавно, тя тръгна обратно. Пресече улицата и застана под едно голямо дърво. Нощният вятър шушнеше в листата и ги поклащаше, а те издаваха странен звук. Всичко наоколо беше спокойно.

„Обичам Тони!“ — помисли си Ан.

Чудеше се какво ли усеща сега, какво ли прави. Сигурно я търси, лутайки се между танцуващите, с надежда всеки момент да я зърне.

Неговото добро, обгоряло от слънцето лице сигурно е свито от безпокойство, а между очите му ще се появи една комична гънка, която той си въобразяваше, че изглежда като начумерване, когато се замисли дълбоко, но която според Констанс го правеше да изглежда още по-смешен.

„Обичам го“ — повтори си Ан.

Той й беше много скъп. Сега вече знаеше това. Обичаше неговата нежност, неговата доброта и това, че винаги мислеше за нея, а не за себе си. Беше толкова голям и силен, но все пак понякога приличаше на непохватно момче, неповярвало още в своята сила.

— Обичам го! — прошепна Ан, а листата над нея сякаш повториха думите.

Но как можеше да му го каже? Как би посмяла да отвърне на любовта, която той й предлага?

Цялото й тяло потрепери и тя закри лицето си с ръце. В главата й нахлуха спомени — живи и брутални — за това, което се бе случило в Кайро, през онази вечер преди те с Лидия да отпътуват. Този ден стоеше пред нея и се открояваше отчетливо като гравюра, издълбана върху метална плоча.

Видя себе си. Видя се как постепенно се оплита в мрежата, така изкусно изтъкана за нея. Видя как съзнателно влиза в клопката, умело заложена за нея.

Колко глупава е била! Защо не искаше да слуша? Защо наистина не бе разбрала какво се опитваше да й каже Лидия?

Сега вече беше твърде късно, твърде късно да се премахне това, което беше вече сторено. Твърде късно да се върне обратно и отново да стане щастливото, безгрижно момиче, което беше преди да срещне барона.

Защо, защо беше позволила да бъде подведена от него?

Нещо беше парализирало ума й. Имаше чувството, че гледа в бездънна, черна яма. Не можеше да откъсне очи от нея и трябваше да продължава да се взира и да се взира. И тя можеше да потъне, да изчезне в тази тъмна, зловеща…

Животът й бе замрял. Съзнанието й бе спряло да функционира…

След това тя се обличаше, ядеше, спеше, като че ли беше автомат. Една част от нея работеше механично. Но тя знаеше, че нещо ужасно, жестоко и зверско се спотайва и я чака. И тя се страхуваше.

Тони беше този, който я бе измъкнал от пълния мрак, в който бе потънала. Беше я върнал обратно в света на живите, но той й бе възвърнал и способността да страда.

Досега не бе почувствала нищо. Беше потънала в някаква умора и безнадеждност, които я обгръщаха толкова плътно, че външният свят никога нямаше да може да я докосне отново.

С Тони до нея и със съзнанието, че го обича, дойде и пулсирането на събуждащите се чувства. А с тях беше и ужасът, от който подсъзнателно тя се мъчеше да избяга — страхът, ужасът и мъката да изживее отново миналото.

„Не мога да го понеса“ — помисли си Ан.

Струваше й се, че е разкъсана на парченца. Мъката й беше прекалено голяма. Страхът, който я бе изгарял в къщата на барона, сега я заля отново като порой.

Този страх беше толкова реален и жив, че на нея й се струваше, че е застанал до нея и я сграбчва с ненаситни и алчни чувствени пръсти и й заповядва да се предаде, като я повлича в своята здрава хватка.

Със сподавен вик, тя се отдели от заслона на дървото. Застана на ръба на каменното укрепление на реката и се загледа надолу в тъмните води, които се завихряха и въртяха под нея.

„Още една крачка — каза си тя. — Още една крачка.“

Тя стоеше като омагьосана от ритмичното движение на водата, от проблясването на светлите и тъмните петна, от мекия шум на движеща се вода.

— Ще избягам — прошепна тя едва чуто. — Ще се спася, ще забравя.

Нещо в главата й се стегна, нещо се притисна към горящите й очи. С вик, който беше просто проплакване на изплашено дете, тя се хвърли напред.

Удари се във водата с огромна сила и усети как тя се затвори над главата й.

„Ще се удавя“ — помисли си тя.

Но инстинктът за самосъхранение беше прекалено силен. Тя започна да се бори.

Водата я заслепяваше, а силата на падането за момент й бе отнела дъха. Тя пляскаше във водата, мъчеше се да се изправи, плюеше объркана, докато разбра, че краката й са здраво затънали в тинята.

Беше мокра до кости, вечерната й наметка беше просмукана с вода и тежеше върху раменете й. Стоеше трепереща и едва тогава видя, че водата едва стигаше до над коленете й.

Без точно да знае какво прави, тя се примъкна по-близо до укрепения бряг, който се издигаше някъде десет или дванадесет фута над нея.

Опря се на каменната стена и се опита с треперещи пръсти да приглади назад косата си, за да я махне от лицето си. Изведнъж й се повдигна.

Гаденето и повдигането преминаха. Знаеше, че трябва някак си да се изкачи на нивото на улицата. Смътно си спомни, че има стъпала.

Държейки се за стената с ръце, тя с мъка започна да си проправя път през студената вода. Отне й много време.

Почиваше си, като се опираше изтощена на стената. Водата беше ужасно студена и дрехите й бяха натежали. След време тя успя да смъкне от себе си вечерното наметало и го хвърли в реката, наблюдавайки го как течението го поема и го отнася надалеч в тъмнината. То ставаше все по-малко и по-малко, докато се изгуби съвсем.

Беше си помислила, че без него ще се придвижва по-лесно, но усети студения вятър на врата и по ръцете си. Скоро започна така силно да трепери, че не можеше даже да контролира тракането на зъбите си.

Най-накрая, когато вече мислеше, че не може да продължи нататък и че трябва да се откаже от опитите си, тя видя пред себе си тесните стъпала. Изкачи ги пълзешком. Когато стигна най-горе, тя легна изтощена на земята.

След като полежа, тя с огромно усилие се надигна и стана.

„Трябва да се добера до стаята си — мислеше си тя. — Трябва да се добера до стаята си.“

Наложи си да тръгне по пътя към хотела, като се бореше с пълното изтощение, което можеше всеки момент да я повали. Времето беше спряло.

Краткият път до хотела й се стори безкраен. Най-после съзря осветения вход.

Добра се до него, протегна ръка да отвори вратата. Трябваше да направи последно, върховно усилие.

Чак когато видя познатия салон на хотела и стреснатото лице на нощния портиер — чак тогава си позволи да отпусне съзнанието си. След това се залюля и без звук се строполи по лице на пода.

Тъмнината, която беше вътре в нея, я обгърна и тя повече нищо не съзнаваше.