Барбара Картланд
Брулещите ветрове на любовта (15)

Петнадесета глава

Лидия и Ан прекараха следващата нощ във влака.

В Шелал се качиха на параход и пътуваха още два дни и две нощи по широкия Нил, минавайки покрай Абусимбел, с неговите големи, каменни храмове и покрай наводнени, полупотопени селца, жертва на новия Асуански язовир.

Като пристигнаха в Уади Халфа, те се качиха на друг влак, за да пресекат пустинята от 250 мили с железницата, построена за Китчънър и напредващите му войски през 1898 година.

Пристигнаха в Хартум, когато слънцето потъваше в пустинята. След тъжните, голи места, през които бяха пътували, сега им изглеждаше странно да видят добре изградения, модерен град с богатите бели къщи и булеварди със зелени дървета.

Лидия слезе от вагона малко объркана, прашна и уморена след дългото пътуване.

— Здравей, Констанс — чу се весел глас. — Радвам се да те видя.

Констанс Мартин, която беше пътувала с Ан и Лидия, изведнъж извика от удоволствие.

— Тони! — възкликна тя. — Миличък, толкова е вълнуващо!

Тя се хвърли в прегръдките на висок, обгорял от слънцето младеж, облечен в дрехи с цвят каки.

— Това е брат ми — представи го тя на Ан и Лидия. — Тони, запознай се с два ангела. Щях да пътувам отвратително, ако не бяха те.

Тони Мартин се усмихна и измънка благодарностите си. Беше притеснителен. Притежаваше онази очарователна, пренебрежителна срамежливост на мъж, който се чувства по-свободно сред други мъже, отколкото сред тълпа от жени.

— Човекът ми ще се погрижи за багажа ви — каза той на пътничките. — Ще ви закарам с кола до хотела.

Колата беше голям, открит Шевролет и Констанс, скочи отпред на седалката до него, като остави Лидия и Ан да седнат отзад.

— Разкажи ни за всичко интересно тук — бърбореше Констанс, докато пътуваха с колата. — Нали получи телеграмата ми, в която ти съобщих, че трябва да очакваш и Ан и мисис Брайънт?

— Получих я и казах на всички. Ще имате прекрасен прием, уверявам ви. Беше ужасно скучно тук през последните един-два месеца, ужасно горещо, а и тези хабуби още повече влошиха нещата.

— Какво, за бога, е хабуб? — попита Констанс. — Моля те, говори разбираемо, Тони. Не мога да понасям, като започнеш с тези думи от местното наречие.

Тони Мартин се засмя.

— Ами, пясъчна буря — ако това ти харесва повече.

Констанс се обърна назад.

— Тони е като всички, които дълго време живеят в чужбина. Ще говори на развален английски, ако не го спрем. Когато полкът му беше в Индия, като си дойде вкъщи, говореше с такъв един акцент „пунапуна“ и трябваше непрекъснато да го мъмрим на всяка крачка, за да го избавим. Нали, миличък?

— Ти беше два пъти по-зле след ходенето ти в Ню Йорк — отвърна брат й. — Говореше с американски акцент, като че ли режеше с нож, поне шест месеца след като се върна.

— Какъв си лъжец! — грубо каза Констанс. — Не му обръщай внимание, Лидия. Той никога не говори истината.

Лидия се забавляваше от закачките между брата и сестрата. През четиридневното им пътуване тя бе опознала и бе харесала Констанс. Беше млада и затова толкова ентусиазирана за всяко нещо, също като Ан по-рано… Но тук мислите й рязко спряха. Реши да не облича в думи страховете си, дори и мислено.

През цялото време откакто напуснаха Кайро, Ан мълчеше по странен начин. Стоеше по цели часове неподвижна, с очи вперени напред, но невиждащи нищо.

Беше резервирана, надменна, някак невероятно спокойна, а това бе толкова неприсъщо за поведението й и чуждо на характера й. Не беше се доверила нито на Лидия, нито на Констанс, и бе устояла на всички техни опити да върнат онази предишна Ан, която бе винаги оживена.

— Какво, за бога, й става на Ан? — бе попитала Констанс. — Има такъв вид. Сякаш е видяла призрак.

— Не съм забелязала нещо да й има — с лекота отговори Лидия, — но предполагам, че може да е лошо храносмилане или да я е хванало слънцето.

Но когато стигнаха Хартум, тя самата се улови, че наблюдава момичето.

„Какво му има на това дете?“ — запита се тя.

Ан изглеждаше толкова хубава. Русата й коса, леко разрошена, след като беше свалила шапката си, беше отхвърлена на една страна, а синята й рокля отразяваше синьото на очите й.

— Ще дойдете ли всички на танци в клуба след вечеря? — попита Тони. — Ще има празненство тази вечер. Нали знаете, това, което обикновено се прави — полкови оркестър, танцова площадка върху моравата и фенери като на панаир. Но е много забавно и ще поканя един-двама приятели, за да сме по двойки.

— О-о-о, с удоволствие — побърза да каже Констанс преди другите. — Нали, Ан?

Дори и Ан не можеше да устои на перспективата за парти.

— Бих искала да дойда — меко каза тя, без да гледа към Тони.

Когато те тръгнаха, за да отидат на бала, Лидия се отпусна в шезлонга до отворения прозорец да си почине, докато чакаше самотната си вечеря. Взе книга, но не можеше да чете.

За първи път откакто бяха напуснали Кайро, тя си позволи да мисли за Джералд и за сбогуването си с него.

Беше станала рано сутринта и беше отишла до „Вагон-Ли-Кукс“ точно когато отвориха, за да купи билетите и да помоли за резервации за парахода и влака след това.

Не беше й отнело много време и когато се върна, всички в къщата вече се бяха събудили и ставаха. Видя един прислужник на верандата и го повика.

— Иди при господин Карлтън и му предай, че мисис Брайънт желае да говори с него щом се приготви. Ще го чакам в градината, долу до реката.

Мина през моравата и тръгна надолу по широката затревена пътека, която водеше към Нил. Цветята разтваряха чашки на слънчевата светлина, пчелите прелитаха от цветче на цветче и във въздуха все още се усещаше прохлада, която щеше да изчезне след няколко часа от топлината на слънцето.

Лидия беше щастлива. Още не можеше да приеме мисълта, че вечерта щеше да й донесе раздяла с Джералд. Беше много тихо и тя затвори очи срещу блясъка на слънцето, отразено във водите на реката.

Отвори ги, когато чу стъпки. Джералд идваше към нея. Беше облечен с костюм за езда и тя си помисли, че той наистина е много привлекателен.

Той й се усмихна за поздрав. Изразът на лицето му беше напрегнат, но се разведри, когато я видя. Около очите му имаше бръчки, което й подсказваше, че не е спал.

Подаде му и двете си ръце като израз на това, че му принадлежи. Той ги пое в своите, целуна първо пръстите й, после бавно и пламенно притисна устни към дланите й.

— Съкровище мое — каза той с тих глас, който се губеше в жуженето на пчелите.

— Обичам те — каза нежно Лидия.

Лицето й излъчваше толкова много чувство, когато каза това, че Джералд не можеше да издържи да я гледа, а отново се наведе над ръцете й.

— О, сладка моя — прошепна той.

Лидия усещаше, че думите му са вик за помощ. Знаеше, че той се бори срещу бариерата, която ги разделяше. Знаеше, че и той жадува за нея, както тя за него, с тази разлика, че той все още не виждаше, че тяхната любов може да дойде само чрез саможертва и с достойнство.

Стискайки здраво ръката му, отвърнала поглед от лицето му и загледана нататък през водите на широката река, Лидия каза:

— Джералд, мили, ти трябва да се върнеш вкъщи.

Думите й го разтърсиха. Той беше твърде изненадан, за да може да протестира. Тя продължи да му говори, без да спори. Само му говореше нежно и убедително, докато той постепенно започна да разбира, че тя е права.

Само веднъж я прекъсна и каза с глас, толкова тих, че тя едва го чу:

— Но мога ли да се изправя срещу всичко това без теб?

— Всъщност няма да е без мен — нежно каза тя, сякаш говореше на дете. — Аз ще бъда с теб винаги, мили мой. Отсега нататък моите мисли, моите молби към Бога, всичко мое, което е от значение — всичко ти принадлежи. Само с телата си не можем… да бъдем… слети… Все още не.

— Така те желая — каза той.

— И аз те желая — отговори тя, — но знаем, че това не може да стане, може би докато не заслужим тази любов, която ни бе дадена.

— Имаш право! — внезапно каза той.

Усети как целият се стегна като войник, отдаващ чест.

— Не те заслужавам. Все още не. Но ще те заслужа — каза той. — И се заклевам сега пред Бога, че целият ми живот от този момент нататък ще бъде посветен на теб.

Цялото му изражение се промени. Той беше преобразен човек. Бръчките по лицето му, оставени от разгулния живот, бяха прогонени от една твърдост и решителност.

Старите идеали се събудиха, рицарят у Джералд, който бе спал толкова дълго, сега се пробуди. Знаеше, че това, което ще предприеме, е тежка борба, която ще изисква цялата му смелост и цялата му вяра, но той с готовност приемаше предизвикателството.

Лидия му бе посочила пътя, макар че той се страхуваше, макар че с всеки нерв на тялото си той се противопоставяше на идеята да се върне вкъщи, знаеше, че това е първата стъпка от един нов живот и че той трябва да я направи.

Тогава Лидия му каза, че тя и Ан ще тръгнат за Хартум.

— Може би така е по-добре — меко каза той.

Но тя не можа да спре сълзите си, които нахлуха в очите й докато говореше. Това беше сбогуване.

— Толкова скоро — неволно изрече Джералд.

Тогава стана, притегли я към себе си и я прегърна.

Държеше я така, затворена в обръча, образуван от ръцете му, близо до сърцето, без да я целува.

Погледна към обърнатото й нагоре лице, опитвайки се да запомни ведрата красота на спокойното й, гладко чело, тъмните печални очи и чувствителната уста.

— Довиждане, моя истинска любов — каза той. — Единствената жена в целия свят. Обичам те сега и завинаги.

Наведе се бавно, за да притисне устните си до нейните. За един дълъг миг те бяха едно цяло. Лидия усещаше, че цялата й душа се бе сляла с душата на Джералд.

Тя повече не беше отделна личност, не беше нещо отделно от него. Сърцето й и умът й станаха част от него. Бяха забравили света наоколо, бяха сами, в невероятен екстаз, обхванати от пламъка на чудото и радостта.

Времето не съществуваше, защото те вкусваха от вечността. Осъзнаваха само онова величие и тържествуване, от което бяха частица и те.

Той целуна челото й, очите й, бузите й и онова място на врата й, където пулсът й биеше диво, а после пак устните й.

Погледна в очите й.

— Ти си в ума ми, в сърцето ми, в душата ми — каза той — и аз съм твой оттук до вечността.

Тогава я освободи от прегръдките си.

— Бог да те благослови, прекрасна моя обич — каза той и гласът му секна.

Те мълчаливо се върнаха заедно към къщата.