Барбара Картланд
Брулещите ветрове на любовта (14)

Четиринадесета глава

Любовта на Лидия към Джералд беше като огън, който я изгаряше цялата, поглъщаше всяка мисъл, огън, от който чувствата й ставаха като закалена стомана — изпробвана в пламъците, здрава, силна и без пукнатини.

Невъзможно би било да се съмнява в любовта си — знаеше, че я има и че тя й принадлежи.

Така че за себе си тя не мислеше, мислеше за него и го виждаше с нов поглед — поглед, появил се от това величие и блясък, които я изпълваха, и знаеше какво трябва да направи, как трябва да постъпи, че нещата да са в негов интерес.

Трябваше да се противопостави на изкушението да се отдаде на Джералд, да забрави света, съпругата му, доведената му дъщеря и всичко, което стоеше между тях. Нито за миг не се поколеба.

Любовта — такава, каквато я изпитваше тя сега — сигурно трябва да идва от самия Бог, проникната от Неговия Дух, и тя можеше да има смисъл само ако е обърната към идеалното и съвършеното.

Когато избяга от Джералд, тя си поплака, защото любовта я беше завладяла с такава сила, че изпитваше физическа болка. Не можеше да устои на такава сила. Тя я беше заляла като порой.

Чак когато се поуспокои, тя усети чудото на тази любов — успокояващо, лекуващо.

Джералд беше неин. Лидия вече знаеше това и знаеше още, че тя самата му принадлежи, не само сега, но завинаги. Дали щяха да живеят заедно или нямаше никога повече да се видят нямаше значение. Не можеше да подлежи на съмнение това, че те бяха едно цяло.

Това вече не бяха двама души. Всеки беше част от другия.

С тях беше станало чудо, но имаше земни връзки, които не можеха да бъдат разкъсани; вериги, веднъж споени, трябваше да останат така, докато не бъдат премахнати от намесата на Божественото.

Тогава на Лидия й се стори, че някакъв глас я утешава и успокоява мислите й, подготвяйки я за някакво послание.

Тя нямаше представа какво може да бъде то, но знаеше, че когато стигне до нея, поради източника, от който идваше, то щеше да помогне на Джералд да реши проблемите си.

Тя махна щорите, които закриваха прозорците на спалнята й, и голямата сребърна луна високо в небесата я окъпа в своите лъчи. Целият свят изглеждаше друг.

Облегна се на перилата на балкона и усети прохладния камък под коленете си. Лунната светлина я докосна по главата, за да я благослови.

Тя коленичи и цялото й същество се устреми към Силата, която й бе дала много повече, отколкото се осмеляваше да се надява. И тогава дойде посланието, което очакваше.

— Джералд трябва да си отиде вкъщи!

Тя чу тези думи със сърцето си и те отекнаха в главата й.

Той се държеше като страхливец. Беше поел на плещите си толкова много отговорности, така че не можеше да отхвърли и тези още няколко, които трябваше да се добавят към другите. Маргарет му беше вече съпруга и техният дом ги чакаше в Литъл Гудли.

Джералд се движеше в погрешна посока. Знаеше, че няма да откаже, не можеше да й откаже. Това послание бе изпратено до нея, за да му покаже пътя, и той щеше да успее, ако го следва.

Когато Лидия се изправи, имаше усещането, че от раменете й се бе свлякъл огромен товар. Всичко беше ясно. Цялото бъдеще изглеждаше безоблачно като небето, към което тя вдигна лице.

Трудно й беше да се върне обратно в стаята. Имаше чувството, като че ли се връща към земните си грижи след общуване с Бога.

Обърна се да влезе в стаята, защото беше късно и тя трябваше да опита да поспи, когато на вратата се почука. Без да дочака отговор, Ан отвори вратата и влезе.

Беше облечена в дълго манто от бял брокат с диамантени копчета. Беше го прихлупила стегнато пред гърдите си и го стискаше, сякаш прилепналата дреха й даваше усещане за закрила.

Тя мълчаливо впери очи в Лидия. Виждаше се, че с голямо усилие събира мислите си, за да може да каже това, което искаше да каже. С абсолютно безчувствен и мъртъв глас, тихо, но учудващо отчетливо, тя каза:

— Искам утре да напусна това място.

Лидия беше изненадана.

— Утре? — повтори тя. — Но, миличка, къде искаш да отидеш? Вкъщи?

Ан поклати глава.

— Не, не вкъщи, а някъде другаде. Някъде, където ти поискаш. Само да е далеч оттук.

— Но, Ан! — започна да протестира Лидия. — Толкова е внезапно, не мога да съобразя…

Нещо я накара да спре. Някакъв инстинкт й подсказваше, че не бива да задава въпроси, а трябва да се съгласи. Ан имаше вид на човек, който е изживял някакъв шок.

Тя не поглеждаше към Лидия докато говореше и държеше очите си сведени така, че Лидия не можеше да ги види. „Какво ли се е случило?“ — запита се Лидия и усети как страхът я обхвана като с ледена ръка.

— Разбира се, че ще отидем, миличка, щом искаш — каза тя. — Просто трябва да помислим къде ще отидем и как.

— Констанс Мартин отива в Хартум — каза Ан, все още с този странен глас, който сякаш идваше от много далеч и беше изцяло откъснат от нея.

— Много хубаво — съгласи се Лидия. — И ние ще отидем там. Ще стана утре рано и ще се погрижа за билетите.

— Благодаря — учтиво каза Ан като на непознат.

Обърна се към вратата, но Лидия протегна ръка да я спре.

— Ан, милата ми, какво има? Моля те, кажи ми.

Ан се отдръпна рязко от ръката на Лидия като от змия.

— Не ме докосвай — яростно извика тя и без да каже нито дума повече, излезе от стаята.

Всичките й страхове и предчувствия се изсипаха отгоре й като порой. Какво ли се беше случило тази вечер? Каква бе причината, довела Ан до това състояние? Лидия потърси часовника си. Беше точно дванадесет часът. Не се беше забавила много, защото беше тръгнала от къщи към девет часа.

Никакво скарване с любимия не би я накарало да изглежда така странно — толкова различна от обичайно. Ан беше друга. Не беше същото момиче, което днес се бе противопоставило на своята компаньонка, не беше тази, която с презрителна насмешка коментираше пред Лидия пропуска на Джералд да се яви на уговорената им среща.

Като си помисли за Ан, въпросите, които не искаше да изговори на глас, заприиждаха и застанаха до леглото й, така че тя не можеше да избяга от тях.

Видя Ан, видя и барона с неговата потайна усмивка. Гласът на Ан я преследваше. Скри лицето си във възглавницата и зашепна:

— Не това, мили боже, не това!