Барбара Картланд
Брулещите ветрове на любовта (13)

Тринадесета глава

След разговора с Джералд барон Себал се прибра вкъщи от клуба в лошо настроение.

Наруга прислужника, който му отвори вратата, извика да му донесат уиски със сода и беше вбесен, защото човекът се бе забавил само секунда повече, отколкото той смяташе, че е нужно.

Външно пред Джералд той бе запазил учтивото си поведение и бе изразил протеста си, защото не разбра за какво намеква той.

На Ан нищо не можеше да й се случи в неговата компания, бе уверявал той нейния втори баща. Но под благоразположението, усмивките и приятелския тон той беше просто вбесен.

Казваше си, че ненавижда Джералд — един мъж, който бе достатъчно глупав да се ожени за много по-стара от него жена и който живееше отвратителен, неморален живот сред посредствени хора.

И защо той, един милионер, един човек с положение както във Франция, така и в Кайро, защо трябва да обръща внимание на това, което е казал един англичанин, чието поведение не се одобряваше от собствените му близки?

И все пак той се съобрази с него.

Имаше нещо в онзи Джералд, с когото говори в клуба, което привличаше вниманието му въпреки желанието му. Това не беше човекът, когото бе виждал да носят вкъщи след някое парти, или чийто личен живот беше пикантната история, с която се забавляваха клюкарите. Това беше един друг мъж — строг, сериозен и учудващо достоен.

Али се бе почувствал като малко момче, извикано от директора на училището. Имаше същото усещане за безсилен гняв и неподчинение, но остана мълчалив. Нямаше какво да каже. Той не можеше да отрече, че Джералд бе прав, погледнато и от моралната страна, и от общоприетите норми.

Малкото думи, които Джералд му каза, бяха възпламенили омразата към всички англичани, която без това да е известно на хората, с които общуваше — беше важна черта от характера на барона.

Баща му бе избрал английски учители за обучението му по време на ваканциите от френското училище. Един от тези англичани преди много години бе запалил този огън на омразата, който от тогава гореше в него.

Учителят — студент, който имал нужда от пари, беше отличен атлет, но глупав. Мургавото, красиво момче, което той трябваше да занимава през ваканцията, не го бе интересувало много.

Али скоро бе разбрал, че по някои предмети той знае много повече от учителя си. Доставяше му огромно удоволствие да изпробва острия си ум върху англичанина.

Забавляваше го да излага на показ невежеството на учителя му по отношение на жените — опитът на Али вече беше значителен — и с будната си интуиция се досещаше, че учителят му, освен че е невежа в това отношение, също е и съвсем невинен. Той се опитваше да го шокира и изненада и успя да го отврати.

Често пъти ръцете на младия англичанин го сърбяха да напердаши Али, но вместо това, той съвестно се опитваше да го обучава и възпитава, като не само го занимаваше по математика, а го учеше и на добро поведение, защото беше възпитан да гледа на доброто поведение като на белег на джентълмена.

Една вечер, когато беше се приготвил да си ляга, малко по-късно от обикновено, той дочу сподавени викове, които идваха откъм спалнята на Али.

Той се поколеба за момент, питайки се дали не е по-добре да отиде направо в своята стая, вместо да се намесва.

Колебаеше се. Може би беше някакъв номер, но ако не беше така, той се питаше дали щеше да действа според пълномощията, които имаше. Последва вик, който предизвикваше жалост. Тогава той натисна дръжката на вратата, но тя беше заключена.

— Отвори вратата — заповяда той.

Али предизвикателно извика:

— Я си лягай и си гледай работата.

Но потисканият гняв, насъбран от няколко седмици, беше събуден и спокойният младеж загуби контрол. Подпря с рамо леката дървена преграда и влезе вътре.

Както беше очаквал, вътре завари една от прислужничките, хубаво селско момиче, което скоро беше дошло в къщата, да плаче горчиво. Дрехите му бяха раздърпани, а Али, облечен в пижама и халат, се изправи срещу учителя си.

— Излез оттук — каза учителят на момичето на френски.

Тя направи опит да се подчини, но Али я сграбчи за ръката и отказа да я пусне.

— Ти самият излез оттук — изрева той. — Нямаш никакво право да ми се бъркаш в собствената ми спалня.

Момичето направи отчаян опит да се освободи, като плачеше истерично, а дългата й коса падаше върху голите й рамене.

— Пусни я, проклета свиня такава — извика англичанинът и удари Али с всичка сила.

Али се просна по гръб на пода и трябваше да признае превъзходството на младежа, който го бе ударил, макар че го ненавиждаше със смъртна омраза.

На другия ден всичко продължи нормално, сякаш нищо не се беше случило, но от този момент нататък Али фанатично мразеше англичаните и всичко, свързано с тях.

Голяма част от живота си той прекара в дома на баща си във Франция, но при посещенията си в Кайро той много добре осъзнаваше каква е средата, от която бе произлязъл.

Баща му, остарял и оглупял, се интересуваше само от жени. Майка му отказа да напусне къщата или да се среща с европейци. Тя вярваше, че жените трябва да се държат в изолация, зад завеси.

Тя като че ли нямаше нищо против и не мразеше другите жени, който идваха в къщата. Беше доволна да е в стаята си с прислужниците си и да си хапва от многото местни сладкиши, от които надебеля след толкова години обездвижване.

Тя отдавна бе престанала да събужда интереса на съпруга си. Той обожаваше сина си и го глезеше по всички възможни начини.

На седемнадесет години Али разполагаше с пари, които биха се сторили цяло състояние на обикновено момче от Европа на неговите години; собствени състезателни коне, коли и всяка жена, която му се харесваше — купуваше ги всичките.

Баща му само се подсмиваше, когато някое младо момиче, доведено в къщата за собственото му удоволствие, биваше отмъквано от младия, възмъжал Али.

Къщата някога е била част от дворец и макар че към нея имаше пристройки, тя все още носеше белезите от миналото: кулички, дърворезби и мозайки, стотици малки стаички и тесни прозорци, които не пропускаха слънцето.

Също като Изтока и къщата като че ли пораждаше тайни авантюри. Външният свят не знаеше нищо за тези, които живееха там. Любопитните, студенокръвни западняци само можеха да се досещат за чувствените удоволствия, които можеха да се намерят зад стените й, защото баронът и синът му не споделяха с никого.

Али се беше учил на любов в собствения си дом. Това не беше любовта на мъжа към жената, а любовта на принца към робинята.

В този необятен палат имаше много жени — всичките негови, само да ги поиска. Жени с опит в изкуството на любовта, жени на всякаква възраст. Много от тях бяха така прекрасни в своята тъмнокожа незрялост, че дъхът на човек можеше да спре и въпреки това той се отвращаваше от тях и търсеше русите, безстрастни момичета, които посещаваха Кайро, когато беше студено.

Може би беше неизбежно това, че омразата му към англичаните ще се изрази в желание да притежава жените им. Искаше да ги подчини, да ги победи и да знае, че той е господарят при тяхното отдаване.

Бракът на Али беше раздвижил духовете. Беше срещнал Ивон дьо Брелак и тя веднага го беше привлякла не защото беше французойка, а защото по някакъв начин много приличаше на англичанка.

Тя беше от Нормандия и имаше бяло лице, кафява коса, в която проблясваха златисти кичури, и онези сини очи, който се срещат често по тези брегове, където са минали много мореплаватели. Беше от добро семейство.

Те се ожениха в катедралата Куимпър с цялата помпозност на католическия ритуал! Али искаше Ивон да замине с него за Кайро за медения им месец и понеже сезонът беше подходящ, тя с удоволствие се съгласи.

Когато пристигна в Кайро, тя започна да се страхува от съпруга си. След два-три дни, прекарани в тази къща, тя беше момиче, почти побъркано от ужас.

Тя не беше имала и най-малка представа какво ще намери тук. Приказките на Али за дома му идваха изцяло от въображението му.

Малките, затворени стаички, мургавите жени, които се движеха между тях, самата стара баронеса — дебела и останала без зъби — бяха достатъчни, за да уплашат всяко момиче.

Това, което беше по-лошо, бе, че начинът, по който съпругът й се любеше с нея, я отвращаваше. Тя за първи път опознаваше тялото си и се затвори в себе си, като се виждаше в този нов образ, страхувайки се от болката, страхувайки се от удоволствието.

Всичко й се струваше нечистоплътно, цинично и ужасяващо. Тя имаше само едно желание — да се върне у дома.

Ивон бе просто едно дете, дори по-невинно отколкото Али допускаше, че е възможно. Той я беше омагьосал, за да се ожени за нея, но сега не знаеше как да я омагьоса, за да го обикне тя.

Когато му бяха казали, че е избягала, той се бе разсмял. Когато получи писмо от баща й, в което се казваше, че тя никога няма да се върне, той само бе вдигнал рамене. Скоро забрави за нея в преследване на други жени.

Али знаеше, че постигането на това, което желае не го удовлетворява за дълго време. Но докато имаше такова желание, той бе търпелив и хитър, планираше удара си с невероятна хитрост, която вероятно бе наследил от някой ориенталски предшественик.

От първия момент, в който бе зърнал Ан, той я бе пожелал. Беше си помислил, че ще е лесно да я хване в клопката си, но докато я преследваше, той все повече се възбуждаше от нейното спокойствие и самообладание.

Всичко, което беше диво и необуздано у него, се надигаше, когато мислеше за нея. Златисторусите коси, които искаше да сграбчи с жестоките си пръсти; бистрите сини очи, които поглеждаха в неговите с такова доверие; червените устни, които досега не бяха познали страстта и целувките.

Никога, казваше си той, никога по-рано не е бил така развълнуван и никога не е бил толкова сигурен, че една жена може да бъде негова. Но се и притесняваше. Знаеше, че англичанките не са толкова лесни. Често пъти в мислите си те бяха чувствени, но телата им оставаха незасегнати от тази чувственост.

Имаха някакъв начин да се изплъзват от хватката точно когато човек реши, че са в неговата власт.

Али мислеше за Ан по цели часове. Знаеше, че с нея трябва да е достатъчно хитър, знаеше, че не трябва да я изплаши. Като човек, който хвърля трохички пред капана за птички, той подхождаше към нея внимателно и нежно, потайно и хитро.

Може би Ан беше привлечена именно от този буен плам, криещ се под спокойната му, уравновесена външност. Без да знае истински какво означава това, тя бе сигурна, че в нейно присъствие той носеше маска.

Али чакаше. Беше нащрек за онзи момент, в който щеше да дойде победата.

И сега, когато знаеше, че тя искрено е влюбена в него, когато наградата беше близо и трябваше само да протегне ръка, на него му беше казано да я остави.

Легнал на дивана, Али палеше цигара след цигара и през премрежения си поглед, през цигарения дим, той виждаше лицето на Ан, обърнато нагоре към неговото, а сините й очи навлажнени от изгряващата любов.

Още няколко срещи и тогава… Али се изправи, ритна нервно с жест на нетърпение една табуретка за крака от кадифе и позлатена материя и изведнъж замря, защото го озари една идея.

Четирима души щяха да присъстват на вечерята тази вечер. Това бяха уважавани и добре подбрани хора, които щяха да направят вечерта приятна и весела, но без нищо грубиянско.

Ан щеше да ги хареса, но той с лекота щеше да задържи разговора, да направи така, че да блесне в нейните очи, да бъде за нея единственият присъстващ на масата. Щеше да е още една стъпка в правилната посока, още една точка в негова полза.

Но нямаше време. Това може би беше последната нощ, когато Ан ще може да дойде на среща с него. Той вярваше, че ще дойде тази вечер. Беше се заклела във всичко, което й беше скъпо, че нищо или никой няма да им попречи да вечерят заедно.

Той беше много смирен, когато я молеше за това. Но се страхуваше, че след тази сутрин нещо може да разстрои плановете им. Беше усетил опасността, когато Ан му каза, че е имала неприятности след вечерта, когато ходиха при пирамидите.

След намесата на Джералд тя можеше и да не дойде, но ако дойдеше, щеше да е за последен път.

Трябваше да действа бързо. Взе слушалката на телефона и говори с двете двойки, поканени на вечеря. Извини се, че се налага вечерята да бъде отменена.

От неговата всекидневна се влизаше в трапезария, където той закусваше и където бяха забавлявани онези от жените, които бяха негови фаворитки. Сега тази стая трябваше да бъде украсена с бледорозови рози. Да бъдат сложени на големи букети в огромните вази, да бъдат спуснати на гирлянди и красиво оформени, докато стените на стаята бъдат отчасти закрити. Ще бъде като беседка — чудесен фон за Ан.

Заповедите му бяха повторени от прислугата и чак като остана отново сам, той си позволи да помечтае. Ще стане както той пожелае.

Когато си помислеше за Джералд, той виждаше в него цяла армия англичани, та дори и учителя си, който преди години го беше повалил с един удар на земята. Те стояха на пътя му и всички му забраняваха да вземе Ан, всички го заплашваха с тихите си, равни гласове и спокойни погледи.

Той ще им се противопостави! Ан ще лежи в прегръдките му тази нощ. Той ще я сграбчи, ще я обладае и ще я направи своя. Може и да предизвика страх в тези искрени и чисти очи, може и да накара тези доверчиви, червени устни да изкрещят, но той ще бъде победителят!

Али стана и се огледа в огледалото. Там не видя тъмната коса, пригладена назад от широкото чело, не видя красивите черти, добре изсечената брадичка и чувствената уста. Видя само тъмните ориенталски очи. Това, което носеше в кръвта си от Изтока — то желаеше Ан.

Западът оставяше жените си да се разхождат свободно и неохранявани, оставяше ги да бъдат съблазън за всеки мъж. Западът се шокираше и изненадваше, ако жена, движеща се така безсрамно, биваше нападната и насилена. Изтокът още веднъж се противопоставя на Запада.

„Ан ще бъде моя“ — каза си той.

Знаеше, че по-силна от желанието му, по-силна дори от страстта, напираща в него, беше неутолимата жажда за отмъщение.