Барбара Картланд
Брулещите ветрове на любовта (12)

Дванадесета глава

Джералд остана до реката дълго след като Лидия си бе тръгнала.

Не съжаляваше, че не можа да се въздържи и й призна любовта си. Знаеше, че и да беше опитал, нямаше да може да се спре.

Затворените у него за дълго чувства бяха избухнали със силата на тропически дъжд, замъглявайки разума, логиката и дори мисълта му.

Знаеше също, че желае Лидия — нейната сдържаност и спокойствие, нейната уравновесеност и трезвост — и това желание не беше само физическо, а нещо, което бе станало частица от него самия.

От мига, в който я бе зърнал, той знаеше, че я желае. Тя бе събудила и раздвижила спомена за всичко, което бе останало в миналото, но неговото настояще и бъдеще беше обвързано с нея.

Докато не срещна Лидия, той не беше си давал сметка, колко жестоко все още страдаше и че трябва да продължи да страда за това, че бе отвлякъл Маргарет от съпруга й.

Поглеждайки назад в годините, той виждаше без ни най-малка преструвка или самосъжаление колко малко, абсурдно малко беше получил срещу цената, която трябваше да плаща сега.

Сега вече лесно можеше да се види, че неговата любов, която бе изглеждала така силна и всепобеждаваща на двадесет и две години, всъщност е била просто едно физическо желание, подсилено и изострено от блясъка, който обграждаше тогава Маргарет, от нейната красота и положението й.

Големият, сив замък, старинните предмети, висящи по стените от поколения наред, добре обучените слуги и нейният мълчалив и труден съпруг — всичко това беше прекрасен фон за нейната красота, обагрена в бяло-розово и златисто.

Тя беше принцесата от приказката, която трябваше да бъде спасена, двадесет и две годишният Джералд, беше уловен от магията, сътворена от нея самата и от собственото му въображение.

Месеците на тайни срещи бяха трудно поносими. Джералд бе възпитан да бъде прям, да ненавижда лъжите, да отхвърля всичко, което е нечестно и недостойно.

Когато ходеше в замъка Таверъл, ядеше от храната на сър Джон и гледаше своя домакин, седнал на лично място на масата, той се чувстваше някак омърсен.

След първата нощ, прекарана с Маргарет, той искаше да отиде при него и да му разкрие истината. Но тя му се присмя, когато й спомена за това.

Отначало на Джералд не му се искаше да вярва, че тази тяхна любов трябва да остане тайна връзка, заради която трябваше да лъжат, да се преструват и да кроят планове, ако искаха щастието им да продължи.

Постепенно дори Маргарет, скрита зад бронята на собствената си себичност, започна да разбира, че неговият плам намалява. Той вече не чакаше с нетърпение като нея нощите, когато съпругът й отсъства.

Най-накрая тя трябваше да признае пред себе си факта, че или трябва да избяга с него, или да го загуби.

И понеже животът, който водеше тогава й беше омръзнал и се страхуваше от старостта и самотата, тя бе казала на Джералд, че те двамата трябва да избягат.

Тогава Джералд все още я обичаше, но чувството, което изпита при тази новина, не беше онзи възторг, с който би я посрещнал само два месеца по-рано.

Междувременно той малко беше пораснал и беше малко обезверен. Но дори и за момент не се бе отдръпнал от това, с което се бе обвързал.

Трябваха му точно шест месеца, за да осъзнае, че бягството им е било грешка и води до провал. Чрез своите адвокати сър Джон им бе показал съвсем ясно и на двамата, че няма намерение да остави името му да се разнася из съдилищата.

Маргарет се чувстваше вече неудовлетворена, бе станала сприхава и бе склонна да обвинява Джералд, че я е довел до това положение. Нищо не можеше да се направи и Джералд пръв бе разбрал това.

За щастие имаха достатъчно пари, защото дядото на Джералд му беше оставил малко състояние, а и родителите му не направиха опит да прекратят изплащането на паричната сума, която винаги му бяха отделяли.

След дълги пътувания насам-натам из Европа двамата се бяха отказали от надеждата, че сър Джон ще промени решението си. Тогава опитаха Индия, Бирма и остров Ява в търсене на развлечения.

А и нещата никак не се улесняваха от това, че Маргарет флиртува с други мъже. Тя правеше какво ли не, за да ги примамва, и то така задъхано и трескаво, сякаш имаше някакво предчувствие — мислеше си Джералд по-късно за това, което щеше да се случи с нея.

Джералд винаги е бил чувствителен и беше привикнал към онази атмосфера на уважение и авторитет, която цареше в неговия дом.

Но по-рано никога не бе се замислял какво голямо значение има за един човек уважението на околните.

И сега, седейки на брега на Нил, той знаеше защо се страхува да се върне вкъщи, въпреки че вече бяха в законен брак с Маргарет.

Не го интересуваха хората от графството. Той можеше да посрещне обидите и подигравките на хората от собствената си класа. Но селото — той не можеше да се изправи пред селяните, защото беше подвел тези хора, които го познаваха от дете.

Джералд не можеше да си обясни защо точно Лидия върна спомените му за предишния му живот и за хората от Литъл Гудли с такава яснота.

Имаше нещо в самата Лидия — нещо в очите й подсказваше, че и тя е страдала, но е преминала през страданието и се е научила да проявява разбиране; нещо в гласа й, който така живо му напомняше за гласа на майка му с ниския си, нежен тембър.

Той бе намразил гласа на Маргарет от онзи ден, в който я бе чул да се киска от верандата на едно бунгало в Индия.

Беше се прибрал неочаквано, само за да я завари в прегръдките на един мъж, който дотогава бе уважавал. Не беше първият път, когато му ставаше ясно, че Маргарет търси любов и другаде.

Мъжът, който целуваше Маргарет, беше полковник и командваше един известен полк. Беше ерген и затова му беше лесно да предложи на Джералд и Маргарет своето гостоприемство и приятелство напук на съпругите на офицерите от този полк, които отказваха да ги посетят.

Джералд го бе харесал. Беше по-възрастен мъж, който имаше способността да се хареса на хора от всякакви класи и възрасти.

Тогава Джералд бе влязъл тихо в къщата и бе останал неподвижен за миг, втренчен в Маргарет и в мъжа, на когото бе дал своето приятелство. Без да каже дума, той се бе отправил към стаята си.

Те не бяха забелязали, че са ги видели, и когато той се обърна, за да ги остави, чу Маргарет да казва:

— О, скъпи мой, целуни ме пак!

Седнал на леглото си, Джералд се бе запитал какво трябва да предприеме, знаейки, че не може да направи нищо. Изведнъж се бе почувствал много млад — Маргарет на тридесет и четири години, полковникът над четиридесет, а той само на двадесет и три.

Как би могъл да се намеси? Как би могъл да поиска от двама души, толкова по-възрастни от него, да му се извинят? И дали имаше някаква право да иска това? Той не бе съпруг на Маргарет, а само неин любовник.

Тогава си бе помислил за жената, която все още обичаше за чувствения й глас, за белите й ръце, обвити около врата на полковника, и бе усетил, че му се повдига.

Бе го обзело лудото желание да излезе от бунгалото, да вземе първия параход за Англия и да остави тази жена, на който и да е мъж, който би я прибрал. Но заради честта си той не можеше да го направи.

Той бе свързан с нея с далеч по-неразрушими връзки, отколкото тези налагани от църквата или закона. Маргарет беше вече негова. Той трябваше да се грижи за нея, да я закриля. Завинаги.

Думите от брачната церемония му дойдоха наум, сякаш да му се присмеят: „В добър час, в лош час, докато смъртта ни раздели!“.

Когато най-накрая Джералд и Маргарет трябваше да чуят тези думи, то бе при съвсем различни обстоятелства от това, което бяха очаквали в най-необузданите си мечти.

Тогава вече Маргарет знаеше, че състоянието й е безнадеждно и тя ще остане инвалид за цял живот. Видни специалисти от много страни бяха я прегледали и бяха заявили, че е неизлечимо осакатена.

Тогава му бяха казали, че тя ще живее и имаше голяма вероятност да живее още дълги години, но никога нямаше да се оправи. Те не им оставиха и най-малка надежда.

Когато се случи нещастието с Маргарет, те бяха в Кайро. И когато тя вече можеше да бъде преместена от болницата, те се установиха в малка къща с голяма градина и се опитаха да изградят отново някакво подобие на дом.

Тогава Маргарет бе получила писмо, в което й съобщаваха, че съпругът й е починал. Когато го прочете, тя се разсмя за първи път от толкова месеци, но това беше горчив, угнетен смях, без хумор.

— Прекалено късно е вече — бе казала на Джералд и той знаеше, че тя казва истината.

Първата жена, с която й бе изневерил, беше рускиня. Беше тъмнокоса, слаба и доста зла. Той я мразеше, защото тя го вълнуваше, и й беше благодарен, защото поне за кратко време мисълта му си почиваше.

Рускинята беше първата от много други. Той им предлагаше подаръци и своята страст, но никога доверие и любов. Но те го обичаха. Имаше нещо у него, на което не можеха да устоят. Може би неговото безразличие помагаше за това, може би женският инстинкт във всяка една от тях им подсказваше, че дълбоко у него имаше нещо, което те не можеха да докоснат, не можеха да разберат.

Създаваха му главоболия с ревността си, дразнеха го със сцени, които в края на краищата завършваха с раздяла.

Той винаги им предлагаше онзи Джералд Карлтън, когото Кайро познаваше, но никога онова момче, което бе минало по алеята за коли на своя дом преди толкова много години, за да отиде на тайна среща, от която никога не се завърна.