Барбара Картланд
Брулещите ветрове на любовта (11)

Единадесета глава

В градината беше много тихо след шума и говора в трапезарията.

Когато слезе от осветената веранда и пристъпи в здрача на нощта, Лидия имаше усещането, че се гмурва в хладна, зелена вода.

Сред гласовете, които беше оставила зад себе си, силно се открояваха смехът на Нина Хигли и пискливият глас на Теса, която въпреки протестите на Лидия беше оставена за вечеря.

Всички гости бяха мъже, от онези, с които Кайро беше пълен — надбягваха се здравата, пиеха здравата и вземаха всичко от живота.

Те бяха от онези, които Нина смяташе за забавни, тя правеше всичко — флиртуваше повече от обичайно и се опитваше да спечели благоразположението им, докато Лидия не предложи да отведе Теса горе.

Тъй като знаеше, че това ще подразни Лидия, Нина бе отговорила спокойно, че Теса може да остане колкото иска и бе добавила:

— Ако искате да си тръгнете, можете да го направите, мисис Брайънт. Сигурна съм, че имате много задължения, които трябва да поемете.

Лидия се изчерви при това нагло отпращане, но стана с толкова достойнство, колкото можеше да извика на лицето си и излезе от стаята.

Лицето на Нина Хигли беше зачервено от виното и възбудата. Мъжете също бяха пили много и темите на разговорите и шегите им не бяха за ушите на дете като Теса.

След като беше натъпкана със сладкиши и след като майка й беше й позволила да изпие чаша бяло вино, Теса беше непослушна и в поведението й имаше повече от всякога белези на преждевременно развито дете. Беше превъзбудена.

Лидия знаеше, че на другата сутрин детето ще бъде уморено и ще има отражение и върху нервите й, и върху жизнеността й.

Една такава, вечер можеше определено да нарани едно лесно възбудимо дете. Но въпреки всичко, тя нищо не можеше да направи. Нина се наслаждаваше от това, че може да кара Теса да не слуша Лидия.

Невинаги успяваше, защото детето обичаше своята учителка, която беше единственият човек в къщата, обръщащ внимание на малката. Но в същото време не можеше да се очаква от едно осемгодишно дете да се откаже доброволно от това да го глезят.

Тази вечер майка й беше в такова настроение, че бе склонна да й разреши всичко и Теса бързо се възползваше от това.

Джералд, който седеше от тясната страна на масата, нито веднъж не погледна към Лидия.

Той се бе върнал едва преди вечеря и тя нямаше представа какъв е резултатът от разговора му с барона и какво е станало между тях.

Беше влязла в стаята на Ан, докато тя се обличаше и я беше попитала дали ще се откаже от ангажимента си за вечеря тази вечер, но Ан й бе отговорила отрицателно.

— Доколкото знам, ние няма да сме сами на вечеря. Говореше се за парти.

— Няма ли да позвъниш да попиташ? — опита пак Лидия, но Ан бе поклатила глава.

— Както и да е, няма да вечеряме в неговата къща, а не може нищо лошо да ми се случи, ако сме с хора, нали? Или може би смяташ, че е възможно?

Лидия разбираше, че да продължава този спор значи да накара Ан отново да се държи предизвикателно. Вместо да й се противопоставя, преди да е разбрала какво е постигнал Джералд, тя реши да се предаде доброволно.

— Много добре, миличка. Но нали знаеш, че се безпокоя за теб, а не заради себе си.

Ан я бе погледнала, бе видяла загриженото й лице и се бе засмяла.

— Би трябвало да те ненавиждам — с прилив на чувство каза тя. — Но не е така. Мисля, че просто ненужно се притесняваш и създаваш проблеми. Не се безпокой за мен, мога да се грижа за себе си.

— Как ми се иска да ти вярвам!

— Все едно, не бих могла да понеса Нина тази вечер. Сигурна съм, че е разбрала за мен, или е измъкнала нещо от Джералд. Ще ми поднесе няколко злобни забележки по обичайния си сладък начин. Ако остана, ще ми причернее и ще я ударя! Не би искала това да се случи, нали?

— Мисля, че ще е много недостойно — бе отговорът на Лидия.

Но като си представи подобна гледка, тя се усмихна, а Ан направо се разсмя.

— Ако не си тръгне скоро, ще й кажа какво точно мисля за нея. Не че от това ще има полза. Предполагам, че много хора преди мен са й го казвали.

— Ужасно ми е мъчно за Теса — бе казала Лидия.

— Не мога да разбера защо твоят възлюбен Харолд Тейлър не направи нещо за нея — бе казала Ан, забождайки роза в русите си коси.

— Той не е моят… — започна Лидия, но Ан я прекъсна.

— О, да, разбира се, че е или поне би искал да бъде. Много хубаво като говориш за мен, но аз не мога да попреча на Али да е влюбен в мен, както и ти не можеш да ни попречиш ние всички да видим, че Харолд Тейлър е влюбен в теб!

— Ако е влюбен, не го е казвал — твърдо отвърна Лидия.

— Обзалагам се, че това е по твоя вина, а не по негова. Но не мисля, че ще можеш да го държиш настрана завинаги. Той рано или късно ще си го каже. Искаш ли да се омъжиш за него?

— Разбира се, че не! Както и да е, вече ти казах, че не е споменавал такова нещо.

— Е, и аз се возя на същата лодка, така че ми пожелай късмет и не ми се сърди — каза Ан, целуна я леко по бузата и изтича надолу по стълбите.

Сега Лидия си припомни всичко това и си помисли: „Тя е непоправима“. Знаеше, че не може дълго да й се сърди.

Имаше такъв весел характер! Тази любовна история я беше направила упорита, но това не беше толкова голяма слабост.

Лидия усещаше, че баронът бе завладял не сърцето на Ан, а нейното въображение. Така жадуваше за романтична любов, да изпита тези чувства. Той беше забраненият плод, съблазънта в най-привлекателната маскировка, и той играеше с всичко, което беше театрално за Ан.

Поведението на Джералд по време на вечерята не й даваше утехата, че той е неин съюзник срещу барона. Реши, че ако нещата не се оправят до ден-два, ще пише на Ивлин.

Не само ще търси съвета й, но и ще предложи на Ан да бъде оказано някакво въздействие, ако трябва да се върнат обратно в Англия.

„Абсурдно е, че момиче на осемнадесет години няма истински настойници“ — бе си помислила Лидия по време на вечерята, когато гледаше как Джералд си налива още едно бренди.

Без да го съзнава, на лицето й бе изписано отвращение. Той бе вдигнал внезапно глава и я бе видял, че го наблюдава.

За миг останаха с погледи, втренчени един в друг, а после той се извърна и каза нещо тихо на Нина, която изписка от удоволствие, смеейки се.

Сега, останала сама в градината, Лидия се опитваше да не мисли за Нина. Беше раздразнена и отчаяна от нея дотам, че не можеше повече да я търпи. Арогантността й трудно се понасяше.

Би било обидно човек да стои в една стая с нея, когато се държи както тази вечер. „Какво ли би казала Ивлин за всичко това?“ — питаше се тя.

Навярно не е имала никаква представа за това в какво общество ги изпраща двете с Ан.

Лидия знаеше как ще свърши вечерта: Теса ще заспи на масата, малкото й личице цялото зачервено, а очите й — докато се затворят — потъмнели от умора и възбуда.

Майка й, вече препила, ще става все по-вулгарна и все повече ще си възвръща поведението, което е имала в дните, когато е била вариететна артистка.

И накрая детето щеше да бъде забравено или оставено на прислугата и цялата компания щеше да се отправи към някое долнопробно кабаре в Кайро.

Ще се натъпчат в колата на Джералд, Нина седнала на нечии колене, с ръце около врата му, а гласът и смехът й ще се извисяват над рева на мотора и ще се чуват дълго след като колата е излязла от алеята и е поела по пътя.

„Слава богу, че няма повече да я виждам тази вечер!“ — помисли си Лидия, докато вървеше към брега на реката.

В прохладния здрач на градината над нея започваше да се спускат мир и спокойствие.

Нощта и необятното небе горе, изпълнено със звезди й донесоха нова надежда и сила. „Дръж се, имай вяра“ — сякаш й казваха те и Лидия знаеше, че не бива да се отказва.

„Как ми идва наум да се оплаквам! — каза си Лидия. — Колко по-пълен е животът ми днес, отколкото преди една година.“

Колко нещастна беше тогава, колко самотна! Нямаше за кого да се безпокои освен за себе си, но дните й бяха празни. Това, че не носеше полза за никого я караше да се чувства нещастна, точно колкото и обстоятелствата около нея.

Седна на една ниска пейка и обви раменете си с шарфа от шифон, който бе част от вечерния й тоалет.

Мислите й отново и отново се връщаха към Джералд. Разбираше, че животът за него тук беше — също като нейния преди година — една празнота. Нямаше работа, нямаше истински интереси, а мъжът трябва да работи, да прави нещо, за да бъде удовлетворен.

„Любовта никога не може да запълни живота на един мъж до такава степен, че нищо друго да няма значение — каза си тя. — Особено пък за англичанин.“

Лидия знаеше, че Джералд има нужда повече от съчувствието й, отколкото от укорите й и тя искрено отпрати към него топла симпатия и разбиране.

Това импулсивно нейно чувство беше толкова истинско и живо, че тя не се изненада, когато вдигна глава и видя, че той идва към нея и е само на няколко ярда от пейката, на която седеше.

— Помислих си, че ще ви намеря тук — нежно каза той.

Лидия забрави, че бяха на различни мнения тази сутрин. Усмихна му се и се дръпна лекичко настрани, за да му направи място до нея.

— Къде са гостите ви? — попита тя.

— Отидоха на кабаре.

— А Теса?

— Тя си легна.

— Ще отида при нея.

Лидия се надигна.

— Не е необходимо — отговори Джералд и сложи ръката си върху рамото й. — Данди е чула, че си тръгваме, и дойде да я прибере.

Лидия усещаше докосването на ръката му, но не се опита да се освободи. Пръстите му й носеха едва осезаемо успокоение и чувството, че е закриляна, което — смяташе тя — беше направо абсурдно.

— Какво стана тази сутрин? — попита Лидия, без да може да сдържа любопитството си повече.

— Говорих с барона — отвърна Джералд и отдръпна ръката си. — Отначало той се престори и се опита да ме убеди, че вдигам много шум за нищо. Но накрая, като настоях силно, той се съгласи, че няма да се среща с Ан повече.

— Тя е на вечеря с него тази вечер.

— Той ми го съобщи — отвърна Джералд, — но каза, че ще са с компания и ще има коментари, ако Ан не отиде.

— Не му вярвам — притеснено каза Лидия.

— И аз не му вярвам, но какво можех да направя? Съгласи се, че Ан е твърде млада, за да я обсъждат, че излиза с женен човек. Той изказа съжаление, че не може да й предложи женитба и ми обеща, че няма повече да се срещат след тази вечер.

— Всичко това звучи прекалено благовидно.

— Не сте ли твърде песимистично настроена?

— Може би, но не мога да повярвам, че ще се откаже от Ан така лесно. Тя е много привлекателна, както знаете и много влюбена в него.

— Как може да е влюбена в него! — възкликна Джералд. — Той е един невъзпитан човек и парвеню от най-лошия тип.

— Мислех, че ви е приятел — тихо каза Лидия.

Джералд се обърна и седна така, че да е с лице към нея.

— Вижте какво, Лидия, искам да говоря с вас. Съжалявам за станалото тази сутрин. Честна дума, не исках да изпусна разговора с Ан и вие съвсем с право се ядосахте, но не виждате ли в каква неизгодна позиция съм що се отнася до Ан?

— Нека не го обсъждаме — каза Лидия.

Тя съзнаваше така добре, както и той тази трудност. Ан можеше така хубаво да му отговори със същото и на свой ред да го обвини в случай, че Джералд се намеси.

— Няма ли да е по-добре — обади се Лидия след като помълчаха, — ако измислите някакво извинение, за да изпратите Ан обратно в Англия? Като е пак сред старите си приятели, тя ще забрави този човек.

— Да ви отпратя и двете?

Лидия кимна.

— Ще е най-доброто нещо, което може да се направи — каза тя. — В края на краищата, няма нещо толкова важно, което да задържа Ан тук. Тя много рядко се вижда с майка си, нали знаете?

— Къде живеете в Англия? — внезапно попита той.

— В момента никъде — отговори Лидия, изненадана от въпроса му. — Както ви казах, съпругът ми почина и нашият дом беше върнат обратно на неговото семейство. Те нямат желание да се занимават с мен, нито пък аз с тях. Ако остана без работа, ще отида направо при Ивлин Маршъл.

— В Уустършър? — тихо попита Джералд.

Съвсем импулсивно, без да прецени думите си, Лидия каза:

— Видях вашия дом. Ходих там с Ивлин.

Изведнъж настъпи напрегнато мълчание. Лидия усети как мъжът до нея трепна и видя как ръката му, която бе отпусната на пейката, се сви в юмрук, който той стискаше така, че пръстите му побеляха.

— Как изглеждаше? — попита след малко Джералд с тих глас.

— Много красива къща — отговори Лидия, — но празна и… самотна.

— Нали знаете, че не мога да се върна.

Говореше високо и остро, така че гласът му се извиси в тишината.

— Разбирам — промълви Лидия.

— Тогава защо трябваше да ми казвате? — В гласа му имаше ярост. — Защо трябваше да влошавате нещата, като говорите за това? Не виждате ли, че се опитвам да забравя?

Тонът му съдържаше повече упрек, отколкото думите, които изричаше.

— Съжалявам — прошепна тя.

— О, господи!

Необузданата ярост сякаш го напусна. Падна на колене до Лидия, обви я с ръцете си и зарови глава в скута й. В първия момент тя потрепери от тази прегръдка, но после замря.

— Обичам те! — говореше на пресекулки. — Обичам те от първия миг, в който влезе в онази стая — толкова различна, толкова напълно различна от всички тук. Ти беше всичко, за което съм мечтал от толкова отдавна! Ти изглеждаше така, сякаш домът ми и Англия се бяха върнали при мен. Толкова силно жадувах за тях, а сега жадувам за теб. О, Лидия, любима моя, не бъди жестока с мен!

Онемяла, Лидия притисна главата му до гърдите си. Докосваше нежно косата му с пръсти и се опитваше да го успокои.

— Как бих могъл да те отпратя обратно? — продължи Джералд. — Как мога да те загубя? Обвързан съм, но те обичам… обичам те.

— Тихо, тихо — каза Лидия, която трепереше цялата. — Не говори, не трябва.

Той й се подчини. Дълго останаха прегърнати и мълчаливи. После той бавно се изправи.

Лидия виждаше, че лицето му е пребледняло и стегнато. В очите му имаше страдание. Тя също се изправи.

Стояха обърнати един към друг и когато очите им се срещнаха, едно бушуващо чувство ги завладя и омагьоса. Лидия трепереше цялата, но не можеше да откъсне очите си от неговите.

Той я привлече към себе си и я сграбчи в прегръдките си. Издаде звук, който не съществува в никой език. Това беше вик на любовта, на тържествуването и на страданието.

Притискаше я до сърцето си и устните му потърсиха нейните. Тя усети целувките му — пламенни, търсещи и настоятелни, които я понесоха сякаш към небесата, и светът беше забравен…

През тялото й внезапно премина чувство на блаженост и екстаз — като светкавица. Цялото й същество му се отдаваше, напълно подвластно на огненото докосване на мъжа, който я държеше в прегръдките си.

Беше миг на лудост, на чудо, на екстаз и чак когато се откъснаха един от друг, светналото й лице се помрачи. Толкова пребледня, че Джералд протегна ръце да я задържи да не политне, но тя внезапно извика и закри очите си с ръце.

— Любов моя, нараних ли те? — попита той.

Той искаше пак да я прегърне, но тя издаде някакъв слаб звук и го спря.

Той чакаше, но тя не можеше да му отговори, не можеше да контролира сълзите си, които я задавяха и заслепяваха.

Тя вдигна ръце и лекичко го отмести настрана, после се обърна към къщата. Той можеше да я спре, но знаеше, че тя не би искала това.

Препъвайки се, защото беше заслепена от сълзите си, Лидия стигна до убежището на спалнята си. Струваше й се, че е изминало ужасно много време.

Затвори вратата и я заключи, преди да се хвърли на леглото, потънала в сълзи и хълцаща така, като че ли щеше да й се пръсне сърцето.