Барбара Картланд
Брулещите ветрове на любовта (10)

Десета глава

— Какво да правя сега? — попита Лидия.

Беше свършила разказа си за това как се бе ядосала на Джералд и за отчаянието си, че не може да накара Ан да види колко глупаво постъпва.

— В тази къща има само двама души, които ме интересуват — Ан и Теса. И двете са млади, в началото на живота си и обкръжението, в което им се налага да живеят, със своето разлагащо влияние вероятно ги съсипва. Може и да е глупаво човек да се ангажира така силно както аз съм се ангажирала с тях, но не мога иначе. Не мога просто да си стоя и да гледам как Ан съсипва живота си с човек като барона или пък да виждам как Теса ту е изоставена, ту е глезена от тази нейна зла майка.

Майор Тейлър извади табакерата си.

— Мога ли да запаля?

Тя кимна в знак на съгласие. Той запали цигара.

— Знам твърде много неща за барон Себал — бавно започна той — и ти ни най-малко не преувеличаваш опасностите, произтичащи от връзката му с Ан. Това трябва да се спре, но как да бъде направено е друг въпрос. Джералд Карлтън е човекът, който трябва да поговори с барон Себал, но дали ще го стори, е съвсем друго нещо. Чудя се дали има някакво чувство на отговорност?

— Ти ме предупреди, помниш ли — каза Лидия. — Поне се досетих за много неща от това, което ти остави недоизказано. Колко си бил прав. Да беше ми казал повече неща, ние с Ан просто щяхме да направим завой и да се върнем обратно в Англия.

— Това дете няма ли и други попечители, освен майка си?

— Не зная — отвърна Лидия. — Майка й, разбира се, е законният й попечител и настойник. Предполагам, че сър Джон е оставил парите на Ан в ръцете на довереници до навършване на двадесет и петгодишна възраст. Разбира се, бихме могли да се обърнем към тях.

— Съмнявам се дали те биха помогнали много. Баронът не е човек, който преследва богата зестра. Той е изключително богат, с огромни имения както тук, така и във Франция. Друга трудност възниква от факта, че е добре приет в тази къща от втория баща на Ан, а всъщност и от майка й. Ако той флиртуваше тайно с момичето — както щеше да бъде, ако тя живееше другаде, — можехме да направим истинска сцена. Той не е добре приет от която и да е свястна жена тук. Но в този случай, той е в безопасност и знае това!

— Но ако допуснем, че Джералд Карлтън го изгони от къщата си — вметна Лидия. — Дали тогава Ан — или пък той самият — ще приемат кротко това положение?

— Нещата щяха да бъдат съвсем други и много по-лесни. Общественото мнение е в състояние да направи невъзможни срещите му с Ан.

— Тогава ще трябва да говориш с Джералд — каза Лидия.

— Но какво бих могъл да кажа аз, за да имат думите ми някаква тежест?

— Може би теб ще те послуша. Аз направих каквото можах, но нямаше много голям ефект — горчиво се усмихна Лидия.

— Едва ли е моя работа да се бъркам — колебливо каза майор Тейлър.

— О, но ти ще се опиташ да го накараш да погледне разумно на нещата. Моля те, Хари, моля те, кажи ми, че ще го направиш.

Нарече го с малкото му име съвсем непреднамерено и може би това, заедно с молбите й, го накара да се обърне към нея и да каже горещо:

— Знаеш, че ще направя всичко възможно, за да ти помогна, всичко, което е по силите ми. Ще говоря с Джералд Карлтън, обещавам.

— Благодаря ти — каза Лидия и протегна и двете си ръце към него с благодарност.

Той ги пое в своите и за нейна изненада се наведе и ги целуна, първо едната, после другата.

За момент тя остана безмълвна, а после като се опитваше да прикрие смущението си, започна да говори за Теса.

— Разкажи ми за баща й — помоли тя.

— Той е мой братовчед. Познавах го бегло, защото той беше във флотата, докато аз бях в пехотата. Беше много популярен сред военните — един от тези чаровни хора, които се сприятеляват лесно, където и да отидат… Дейвид се срещна с Нина по време на престоя на кораба му в Малта. Тя беше хубавка и предизвикваше състрадание — две неща, на които той не можеше да устои. След като се ожениха, тя започна да се държи по друг начин и да очаква неограничени похвали и признание, което би ужасило всеки, с изключение на празноглавците, с които тя се обграждаше. Когато Дейвид се прибираше по време на отпуска, тя правеше живота му невъзможен и най-накрая тя поиска развод. Дейвид се съгласи отчасти защото се чувстваше много нещастен и отчасти защото вярваше в старото правило, че един джентълмен не може да поиска развод от жена си. И чак когато нещата бяха напреднали твърде много, за да може да се оттегли, той си даде сметка, че при тези обстоятелства, Нина ще задържи Теса… Тя какво ли не направи, за да вземе Теса, като мислеше, че ще получи повече пари, ако детето живее с нея. Тя, както винаги, беше права и получи такава издръжка за детето, която силно надвишава, възможностите на Дейвид.

— Но това е безобразие! — прекъсна го Лидия. — Тя не прави нищичко за Теса. Повечето от дрешките й са скъсани и, както знаеш, детето не е получило никакво образование.

— Нямах представа, че нещата изглеждат така зле — отвърна Харолд. — Докато вие не дойдохте тук, аз гледах да не се изпречвам на пътя на Нина. Но сега като знам, писах на Дейвид, разказах му всичко за дъщеря му и му предложих да подаде молба в съда и да спре издръжката за Нина.

— Надявам се да го направи — каза Лидия. — Теса расте, а тя е интелигентно дете. Сега не харесва майка си, но след няколко години ще разбере колко е лоша всъщност. О, много се радвам, че си му писал.

Майор Тейлър се усмихна.

— Сега по-щастлива ли си?

— Много! Такова облекчение е, че можах да ти кажа всичко.

— Знаеш, че ще направя всичко, което мога, за да ти помогна — повтори той.

— Не знаех какво да измисля — отвърна му Лидия. — Чувствах се в безизходица и толкова се страхувах, докато не се сетих за теб.

— Иска ми се винаги да си спомняш за мен.

— Ще си спомням — отвърна Лидия.

Харолд Тейлър се обърна, за да я погледне в очите.

— Искам да кажа — през цялото време и по всякакъв начин — тихо каза той.

Лидия изпадна в паника, защото разбра, че той говори сериозно и пламенно. Опита се да не го гледа, но въпреки волята й лицето му притегляше погледа й и там тя прочете това, което неговата стеснителност не му позволяваше да изрази с думи — че я обича.

„На всяка цена — отчаяно си помисли тя — трябва да го спра да не ми предложи брак сега. Няма да имам сили да му откажа, а не искам да приема.“

С бързо движение тя отвори вратата.

— Трябва да изляза малко. Съвсем се сковах от продължителното седене.

Стъпи на мекия пясък, а лекият ветрец, който духаше откъм пустинята, разхлаждаше лицето й. В далечината малък керван, от шест тежко натоварени камили се отправяше на път през пустинята.

Лидия усети онзи зов, който всеки пътник от Изтока усеща — желанието да намериш някое място, което не е заразено от влиянието на Запада.

Имаше нещо романтично, имаше нещо вълнуващо при мисълта да намериш някъде хора, след като си минал разстояние от стотици мили през пясъците, хора, за които времето е останало неподвижно още откакто могъщите фараони са построили пирамидите, още откакто Клеопатра е плавала по Нил в голямата си лодка, украсена с платна от пурпурна коприна.

— Искам да погледам Сфинкса — каза Лидия.

Оставиха колата и тръгнаха пеша покрай трите големи пирамиди. Спряха там, където с лице, обърнато, към изгрева, стоеше тази загадка.

Върху обезобразеното му лице играеше онази странна и тайнствена усмивка, която можеше да се сравни само с усмивката на Мона Лиза.

Лидия стоеше и гледаше безмълвно. Опитваше се да разгадае, като милиони други преди нея, какво всъщност символизира Сфинксът, искаше да намери обяснение за неговата сила и неговата тайнственост.

За нея Сфинксът олицетворяваше любовта — не само любовта към мъжа или жената, онази любов на страстта и на създаването на потомството, но също и любовта на Божественото, тази, която издига човека до неговото съвършенство, докато намери там прилика с Бога и разбере, че няма да се спира, докато не постигне това съвършенство.

Тя въздъхна дълбоко.

— Трябва да се връщаме — каза Лидия. — Късно е.

Тръгнаха към колата.

— Кога ще се видиш с Джералд? — попита тя, когато отново седнаха един до друг в колата.

— Ще дойда сега, ако искаш. Тази вечер имам работа, а следобеда също ще бъда зает, така че ако той е вкъщи, ще бъде по-удобно сега.

Лидия погледна часовника си. Въпреки че имаше усещането, че са минали часове, още нямаше единадесет.

— Той е или вкъщи, или в клуба — каза тя.

Когато приближиха към къщата, видяха пред себе си двама ездачи. Конете им вървяха бавно, мъжът се бе навел към момичето, а нейното лице бе обърнато към него и русата й коса улавяше слънчевата светлина в къдриците, които се спускаха по врата й.

— Баронът и Ан — каза Лидия. — Тази сутрин се прибират по-късно от обикновено.

— Няма да спираме — спокойна каза той. — Вижда се, че са вглъбени в разговор. Няма да те познаят.

— По-добре да не ме познаят. Няма да ми е приятно Ан да мисли, че я шпионирам.

Но Харолд бе прав. Нито Ан, нито баронът се обърнаха, когато колата мина покрай тях. Лидия хвърли един поглед и видя усмихнатото лице на Ан, която имаше невероятно щастлив вид.

Баронът определено беше много елегантен с костюма си за езда, а конят му беше превъзходен — сив от чистокръвна арабска порода.

Лидия го зърна в профил, но имаше нещо в линията на челюстта му и в тъмните мигли, хвърлящи сянка върху очите му, което му придаваше вид на пригладена котка и тя добре разбираше защо Данди го определи като потаен.

Наистина беше потаен и това беше онази потайност и предпазливост, с която пантерата дебне жертвата си, движейки се внимателно, но безжалостно през високата трева — с напрегнати мускули, с опънати нерви, готова да отскочи и да я достигне, но изчаквайки с неизчерпаемо търпение подходящия момент и възможност.

Когато стигнаха до къщата, Лидия излезе от колата. Остави Харолд да позвъни на звънеца, а тя отиде веднага в градината да търси Теса.

Намери момиченцето далече от къщата, близо до брега на реката, седнало на земята и гушнало в ръце една бездомна котка, пеейки си песничка.

Теса извика от удоволствие, като видя Лидия и изтича към нея, все още стискайки в ръце нещастната котка.

— Виж какво намерих в храсталаците. Дадох му мляко и ще си го задържа като домашно коте.

— Може да е на някой друг — вметна Лидия.

— Ами ако е на някой друг, той е много жесток. Горкичкото, то е почти умряло от глад. Само погледни — броят му се ребрата.

Нямаше съмнение, че котенцето не беше хранено от доста време.

Не беше красиво котенце, зелените му очи гледаха с див поглед, но очевидно Теса му бе внушила доверие и му бе донесла успокоение, защото животното се бе отпуснало в ръцете й и мъркаше, без да прави опити да избяга.

— То е като едно безпризорно дете. Кръстих го Барнардо — съобщи тя.

— Много подходящо име — засмя се Лидия. Мъчно й беше за Теса. Нали всяко дете мечтаеше да си има любимо домашно животно. По всяка вероятност котенцето щеше да се измъкне при първа възможност, въпреки примамката от мляко и храна.

— Чичо Харолд върна ли се с теб? — попита Теса. — Мога ли да отида при него?

Лидия поклати глава.

— В момента не може, миличко — отговори й тя. — Той е с чичо Джералд и искат да разговарят по работа.

Теса въздъхна.

— Много обичам чичо Харолд, а ти?

Лидия се засмя.

— Мисля, че е много добър.

— Ама не го ли обичаш? — настоя Теса.

— Когато човек е вече голям, не казва, че обича някой. Просто казва, че е мил човек.

— Но не и мама! — възрази Теса. — Тя винаги е лудо влюбена в някой. И на всички разказва за това. Последната ми бавачка я слушаше с часове, но после младият мъж, в когото беше влюбена мама избяга с друга и тя уволни бавачката ми, защото мразела прислугата да знае прекалено много.

Лидия въздъхна. На този вид излияния от страна на Теса тя трудно можеше да намери отговор. Детето ги правеше така спонтанно и с толкова наивност, че за нея беше трудно да се възпротиви.

— Ако отидеш вътре, Теса, и донесеш една книжка, ще ти почета.

— Добре, но ще ти кажа и още нещо, лельо Лидия. Мама мисли, че чичо Джералд е влюбен в теб. Чух я тази сутрин да го казва и страшно му беше ядосана.

Без да дочака отговор от Лидия, Теса с Барнардо на ръце затича към къщата. Лидия остана да гледа след нея като вкаменена.

Тя изпита страх. Знаеше, че този път не може да се обърне към Харолд за закрила.