Барбара Картланд
Брулещите ветрове на любовта (1)

Първа глава

1938

Лидия Брайънт постави слушалката и остана неподвижна.

Беше късен следобед и в тесния, подобен на кладенец вестибюл започваше да притъмнява. Единствената светлина идваше от покрива и навъсеното небе спускаше печален, неземен мрак през стъклата, по които имаше следи от дъжд.

Лидия имаше усещането, че е затворена в гробница в тази мрачна и тиха къща, която ненавиждаше още от самото начало. После бавно в ума й се прокрадна мисълта, че е свободна.

Не можеше още да го осъзнае. Не можеше да възприеме новината, която току-що беше чула от своя зет, казана отривисто и стегнато, по войнишки.

— Тази сутрин Доналд почина — бе казал той. — Уреждам погребението да се състои в петък. По-късно ще те уведомя за останалите подробности.

Доналд беше мъртъв!

Ако трябваше да си признае честно, тя бе очаквала това. И все пак сега, когато този момент настъпи, Лидия си спомняше съпруга си само такъв, какъвто го видя за първи път — преди около седем години — висок, изискан, гледащ надолу към нея заради високия си ръст.

„Колко е хубав!“ — беше си помислила тя, когато ги запознаваха, през онези първи секунди, когато той бе задържал ръката й малко по-дълго, отколкото бе нужно.

Ухажването му беше кратко. Не бяха изминали и два месеца и Лидия пристъпяше към олтара по пътеката между редовете на малката провинциална църквица от сив камък като съпруга на Доналд Брайънт. И сега, като мислеше за него, тези първи седмици на брачен живот се нижеха пред очите й като поредица от щастливи спомени.

Доналд, плуващ до нея в сините води на Средиземно море; излегнал се на слънце върху топлите скали; смеещ се на опитите й да се задържи върху дъската, докато моторницата я теглеше по вълните; взел я в прегръдките си — горещ, настоятелен и винаги изкусен любовник.

Тя го бе обичала, но в нейното чувство винаги бе имало и малко страх, не само поради разликата във възрастта им, както изтъкваха приятелите им — седемнадесет години беше голяма разлика, но и защото имаше и нещо друго, което я караше да се отдръпва от съпруга си, дори и в най-интимните и страстни мигове.

Всяко младо момиче би могло да приеме, че Доналд е прекалено пламенен, почти неуравновесен, когато се любеха.

Когато първите възторжени дни на медения им месец свършиха, Лидия вече знаеше, че макар и да отвръщаше на неговата любвеобилност, той все пак си оставаше в много отношения непознат за нея човек, който пораждаше у нея по-скоро страх, отколкото разбиране.

У него винаги бе имало нещо странно — спомняше си сега тя, — но постепенно започнаха да се появяват главоболията му.

А после, предхождани от мрачни настроения на сприхавост, на депресия и необосновани изисквания към жена си, тези главоболия започнаха да стават все по-силни, докато най-накрая човек не можеше да го познае — един мъж, който едва ли можеше да се нарече човек, чудовище, от което тя се отдръпваше ужасена и трепереща…

И сега бавно, сякаш се събуждаше от кошмарен сън, който още я държеше, Лидия мина през вестибюла и отвори вратата, която водеше към гостната.

Завесите още не бяха спуснати, за да скрият мрачния, мокър пейзаж, но в огнището беше запален огън, който хвърляше топъл отблясък в салона.

Още чуваше тихия глас на лекаря, когато й съобщи окончателната присъда на лондонския специалист след продължителните медицински прегледи. „Съпругът ви е бил леко ранен през войната мисис Брайънт — бе казал той. — По онова време е изглеждало само едно незначително нараняване и са го лекували в базовата болница на фронта. Дори не е бил освободен от военна служба по инвалидност и не е бил изпратен вкъщи. Но рикоширалото парче от шрапнел е изместило една малка костица и тя сега причинява тези неприятности.“

Виждайки, че надеждата изчезва от пребледнялото лице на Лидия, той бе добавил: „Съжалявам, но не можем да направим нищо“.

Дори и той не си бе дал сметка, че осъжда едно момиче на двадесет и една години на живот, изпълнен с мъки и терзания, защото Лидия изпитваше тази агония не само когато Доналд изпаднеше в едно от онези настроения. Тя изживяваше и мъката на очакването и всеки път, когато се разделяха, тя се питаше как ли ще се чувства той, когато се срещнат отново.

Понякога, по три или четири седмици, той беше в обичайното си предишно състояние — нормален, очарователен и отзивчив, а после се появяваха първите симптоми, от които тя бе започнала да изпитва ужас: потръпването на пръстите, неспокойствието му, когато не можеше да си намери място, караниците с прислугата и подозрителността му към съседите и към всеки, с когото тя влизаше в контакт.

Всеки миг от деня й преминаваше в спотаен ужас — често се примъкваше до стаята си и се молеше горещо: „Нека това да премине! О, господи, нека това да премине, само този път. Не позволявай състоянието му да се влоши!“.

И все пак бурята винаги връхлиташе — повишеният тон, буйството, а накрая и последващите сълзи и разкаяние. С течение на времето Лидия започна да ненавижда най-силно сцените на разкаяние.

Имаше нещо унизително, когато Доналд раболепничеше в своята мъка и нещастие. Тя започна да предпочита синините по тялото си пред мига, в който той се опитваше да ги целуне, за да й преминат.

Усещаше как постепенно изстива и как все повече се откъсва от съпруга си, докато най-накрая, колкото и да се опитваше да не признава истината, тя знаеше, че го е намразила.

Беше се питала колко ли дълго може да продължи да живее с него, колко ли дълго, преди гордостта й да се прекърши и да помоли за помощ. Но това унижение й бе спестено.

Един ден Доналд, по време на поредния пристъп на ярост, когато съвсем не можеше да бъде отговорен за действията си, беше наранил тежко един от работниците във фермата. И беше откаран в една частна болница.

Отначало Лидия го посещаваше, защото роднините му очакваха това от нея. Веднъж месечно тя тръгваше, като сама караше малката кола, и отиваше там, където Доналд беше фактически затворен — високо на един хълм с изглед към долината, където бе живял.

Винаги когато приближаваше до голямата, грозна, тухлена постройка, Лидия се улавяше, че кара все по-бавно и по-бавно.

Изпитваше ужас от срещите и най-много мразеше дните, когато Доналд беше най-нормален. Мразеше ги повече отколкото дните, когато не можеше да я познае и сякаш нямаше нищо общо с човека, когото бе обичала и за когото се бе омъжила.

А после постепенно нейните посещения започнаха да го разстройват. „Боя се, че състоянието му се влошава, когато вие идвате“ — казваха й сестрите.

Най-накрая я помолиха да не идва.

Нямаше на кого да се довери и да изкаже облекчението си от това, че посещенията й не са желателни. Най-близките роднини на Доналд бяха един по-голям брат и съпругата му.

Те така и не бяха одобрили този брак и макар че изпълняваха това, което считаха за свой дълг пред снаха си, не бяха склонни да поддържат близки или приятелски отношения с нея.

Братът на Доналд, полковник Брайънт, рядко й изпращаше по един чек на тримесечие, без да подчертава колко е необходимо да се правят икономии.

И когато най-накрая той пое управлението на имението и на къщата, тя беше благодарна; стигаше й това да опита да плаща собствените си нужди от малкия си доход, останал й след смъртта на родителите й.

Останала сираче на шестнадесет години, Лидия беше отгледана от вуйчо си, енорийски пастор в една малка църква в графство Шропшър.

Той бе починал скоро след втората година от женитбата й и с неговата смърт тя се оказа без роднини, ако не се смятат няколкото далечни братовчеди, които бяха твърде много затънали в собствените си грижи, за да проявят някакъв интерес към нея.

Лидия пишеше писма само на Ивлин Маршъл — приятелка на майка й, и получаваше в отговор писма, които с топлата обич и здравия разум й донасяха дъха на един друг свят.

Мисис Маршъл й изпращаше книги и за Лидия те бяха истински събеседници и приятели в годините й на изолация.

Животът, който водеше, бе нереален — ядеше, спеше и четеше, заобиколена единствено от образите на своето въображение, движейки се сама в затвореното пространство на тихата къща, в която бе дошла с желание като щастлива булка.

Кой би могъл да предвиди в онзи момент, че Доналд ще стане такъв, какъвто тя го бе видяла за последен път — по-скоро животно, отколкото човек, крещейки насреща й, опитвайки се да я нарани с ръце, които бяха безумни и подивели!…

Едно въгленче, което падна шумно до скарата, я стресна. Тя се изправи, приглади назад косата си и запали лампата.

Погледна за миг в огледалото над камината, вглеждайки се в собственото си отражение — две наситеносини очи под тъмната коса, прибрана назад от широкото чело.

„На двадесет и седем години съм — помисли си Лидия. — Двадесет и седем? И трябва да започна живота си отначало!“

Стресна се от отварянето на вратата. Рязко се обърна, сякаш засрамена, че са я хванали да се оглежда в огледалото. Беше прислужникът с чая.

За момент Лидия го наблюдаваше как подрежда сребърния чайник, чиниите със сандвичите и кекса, които тя рядко докосваше, и тогава му каза:

— Получих съобщение от полковник Брайънт, Маршъл.

Неочаквано тя спря, защото не можеше да продължи да говори. Гласът й като че бе заседнал в гърлото. Маршъл обаче сякаш разбра.

Погледна я и попита:

— За господаря. Нали, мадам?

Лидия кимна.

— Последния път, когато беше тук, полковникът ми каза, че е зле. Очаквах това, мадам.

Пое дълбоко въздух и разбра, че той се готви по най-коректния и традиционен начин да предложи съболезнованията си. Тя изведнъж почувства, че не би могла да го понесе.

Обърна се с вик и излезе тичешком от стаята. Бързо се заизкачва по стълбите, по-скоро опипвайки пътя си, и като се втурна сляпо в спалнята си, блъсна вратата зад себе си. Тя се затръшна.

Хвърли се на леглото и усети как сълзите се стичат по бузите й. Цялото й тяло се разтърсваше от бушуващата сила на мъчителното ридание. Но дори и докато плачеше усещаше, че е по-скоро от облекчение, отколкото от горест.

— Свободна съм. Свободна съм — хълцаше тя и изпитваше срам от собствения си глас.