Ана Годбърсън
Блясък (42)

Четирийсета глава

„Известно е, че госпожа Сноудън Кеърнс е с нежен организъм още от времето, когато всички я познавахме под името Елизабет Холанд. Никой не я е виждал да излиза, откакто се разбра, че очаква бебе, но дори най-добрите й приятелки, като госпожица Агнес Джоунс, не са я виждали и се питаме дали крехкият й живот ще издържи ново сътресение…“

Из светските страници на „Ню Йорк Нюз ъв дъ Уърлд Газет“, вторник, 24 юли 1900 г.

Светлината вече се процеждаше през прозореца над входната врата в дома на семейство Кеърнс. Скоро щяха да започнат сутрешните доставки и още отсега личеше, че предстои великолепен ден. Елизабет Холанд беше седнала на стръмното стълбище покрай северната стена, неподвижна, разтреперана, въпреки жегата, неспособна нито да се качи, нито да слезе. На последното стъпало лежеше безжизненото тяло на втория й съпруг, главата, извита настрани под необичаен ъгъл. Тя беше свела глава и пясъчнорусата й коса се стелеше по раменете. С две ръце беше прихванала огромния си корем, сякаш се опитваше да защити нероденото бебе, да му попречи да види грозното в света.

За момиче, отгледано и възпитано така, че винаги да изглежда прекрасно и да се държи подобаващо, бе извършила доста неприлични неща в живота си. Нищо обаче не й беше въздействало, както това. Ръцете и волята й бяха отнели човешки живот. Тя много добре знаеше, че след малко някой от хората на Сноудън или пък икономката му, или някой друг, който може да е заплаха за нея, щеше да се появи. Но ако избягаше, ако направеше нещо, то бе все едно да признае, че е извършила непростимото. Затова остана да седи на мястото си, клатеше се напред-назад и часовете минаваха.

Беше толкова разстроена, толкова вглъбена в себе си, че дори не чу отварянето на входната врата. Щом вдигна поглед, за да разбере откъде идва шумът, се сети, че е чула почукването на посетителя.

— Господи… Елизабет…

Нежността, с която беше произнесено името й, също като ласка, за която отчаяно копнееше, я накара да вдигне поглед към Теди Кътинг. Щом го съзря, очите й се напълниха със сълзи. Той беше с вталено тъмносиньо сако с лъскави копчета отпред и черен панталон; нежното му лице бе сякаш разкъсано от копнеж. Имаше пистолет, в кожен кобур, което й се стори странен аксесоар за русокосия й приятел.

— Господи — възкликна той, когато погледна разкривеното тяло на най-долното стъпало и красивия килим. — Закъснял съм.

— Не — прошепна тя. Идваше тъкмо навреме, поне така й се искаше да му каже, но думите не излизаха.

Теди забърза към нея, прескочи Сноудън и затича по стъпалата. Тя се опита да се изправи, за да го поздрави, но краката не я държаха и след малко се озова в протегнатите му ръце. Отпусна немощно цялата си тежест върху него и откри, че я държи здраво.

— Знаел си — прошепна му най-сетне.

— Разбрах, когато дойдох да те видя. Забелязах, че се опитваш да извикаш за помощ — започна той почти като извинение. Подпря главата й с длан, а с другата ръка я прихвана през кръста. Елизабет беше смазана от умора и имаше чувството, че ще заспи на стълбите. — Усетих мириса на етер в стаята, а бях сигурен, че нито го искаш, нито имаш нужда от него. Само дето съп… — замълча, преди да изрече думата — съпругът ти не те изпускаше от поглед, а се страхувах, че ако отида при майка ти, тя няма да ми повярва. Все пак той ти беше съ… беше ти съпруг, а аз откъде можех да знам какво става?

Теди поклати глава и сбърчи чело. Елизабет знаеше, че трябва да каже нещо, но думите не идваха, затова той продължи.

— Изминаха дни. Не можех да спя от притеснение. Днес сутринта все още нямах представа какво да направя, но знаех, че не бива да минава още един ден, без да те видя. Затова реших да говоря лично със съпруга ти и да те отведа, без да предизвикам скандал. Обадих се в полицията и помолих да дойдат след малко, в случай че не успея да се справя сам с положението.

Теди застана по-удобно, като се облегна на стената, за да привлече Елизабет до себе си. Тя усети, че иска завинаги да остане притисната до гърдите му. Въздъхна и се отпусна. Спомни си, че е необичайно и нередно да позволява на свой познат да я прегръща по този начин. Само дето в момента въпросите за приличието никак не я интересуваха, още повече че всичко в живота й се беше преобърнало гротескно и възпитанието беше станало причината за много болка и неразбирателства между нея и Теди.

— Трябваше да дойда по-скоро. Преди това… преди… какво се случи?

Кафявите очи на Елизабет се разтвориха широко, когато се опита да измисли как да обясни. Вдигна поглед към Теди, чието лице беше гладко, както винаги, и човек би казал, че е момче на шестнайсет, ако не бяха бръчките, врязали се над веждите, височината и пистолетът в кобура.

— Може и да ти се стори невъзможно… — започна тя.

— Не е нужно да ми обясняваш — прекъсна я приятелят й, когато тя се поколеба.

Елизабет обаче искаше да му разкаже и щеше да продължи, ако не беше почукването на вратата. И двамата останаха като парализирани при този звук.

Най-сетне ниската, закръглена госпожа Шмит, все още по халат, сънена, дотътри крака от задната част на къщата и отвори вратата. Двама мъже в полицейски униформи стояха на прага, а значките им блестяха. Госпожа Шмит отстъпи, полицаите свалиха шапките си и влязоха в антрето. След това дружелюбните им изражения се стопиха, защото видяха господарката на къщата в прегръдките на Теди Кътинг, по средата на стълбите — косата й рошава, коремът й закръглен от бременността — а тялото на съпруга й безжизнено на първото стъпало.

— Олеле! — възкликна госпожа Шмит и притисна уста с длани. — Господин Кеърнс!

— Какво е това? — попита първият полицай. — Някой е извършил убийство.

Елизабет потръпна не защото униформеният търсеше виновник, макар да си спомни, че бе виждала същото това лице, преди да бъде принудена да остане на легло. Той имаше момчешко излъчване, кожата, обезобразена от детска болест, и за броени секунди беше успял да й помогне да разгадае ужасите, сполетели я през последната година. Сега, докато се притискаше до Теди, това лице й се стори още по-противно. Приятелят й я притисна до себе си и заслиза бавно по стълбите, като я придържаше.

— Госпожа Кеърнс преживя истински шок — рече Теди, след като прескочиха Сноудън. Гърдите на мъртвия бяха притиснати на пода, но главата му беше все още обърната нагоре, лицето му застинало в шок. — Страхувам се, че виновният съм аз. Тази сутрин дойдох да посетя госпожата и господин Кеърнс отказа да ме пусне, а тя ми е стара приятелка и двамата се скарахме, просто не знам как точно се случи, след това господинът се подхлъзна и…

Полицаите и госпожа Шмит наблюдаваха Теди, объркани и изпълнени с недоверие. Никак не го биваше в лъжите, реши Елизабет. Полицаят, когото помнеше от деня, в който загина Уил, вдигна поглед от мъртвеца към господина, който очевидно криеше нещо, и по лицето му се изписа гняв. Как да не е ядосан — нали се опитваше да измъкне пари от човек, който повече нямаше да напише нито един чек.

— Отнесохте ли се непочтително към госпожата преди или след като го блъснахте по стълбите? — изръмжа полицаят. Направи крачка към Теди и посегна към белезниците на колана. — Налага се да ви арестувам, господине.

— Няма да направите нищо подобно — Елизабет нямаше сили да стои сама, но гласът й неочаквано придоби сила и яснота. — Да не си посмял да се приближиш и крачка към него.

Полицаят изви вежди и заговори презрително:

— Той е убиец, госпожо Кеърнс. Може и да си мислите, че хора като вас не могат да бъдат арестувани, но ви уверявам, че грешите.

— Съпругът ми падна случайно — продължи тя напълно спокойно, въпреки че сърцето й препускаше. — Това не е работа на полицията. Става въпрос за нещастие, нищо повече. Повече не желая да чувам никакви приказки за случилото се в тази къща. Сигурна съм, че ще мълчите, в противен случай ще бъда принудена да се обърна към началниците ви и да разкажа как изнудвахте съпруга ми. Ще се погрижа да бъдете съсипан. И няма да спра дотук. И двамата знаем, че сте участник в много по-тежко престъпление, на което имах нещастието да присъствам. — Гласът й затихна и тя сведе очи: — Помните ли момчето, което застреляхте на централната гара? Застреляхте го, за да се облагодетелствате. Ако още веднъж си позволите да притеснявате мен или господин Кътинг, или когото и да било от семейството ми, ще се погрижа да бъдете съден за убийството на Уилям Келър. — Сърцето й блъскаше с неистова сила и имаше чувството, че го чуват дори хората на съседните улици. Чертите й, както и качествата, които изисканите хора ценяха, бяха нежни, ненатрапчиви. В този момент обаче съзнаваше, че яростта и болката, които бе потискала след насилието, на което стана свидетел на Нова година, се беше изписало по лицето й. — Обичах момчето, което застреляхте и ако си мислите, че съм твърде изискана, за да застана на свидетелската скамейка и да кажа на всички какъв ми е бил и какво му причинихте, отсега да знаете — много грешите.

По противното лице нямаше нито съжаление, нито разкаяние. Полицаят я изгледа и макар да беше очевидно, че не му е станало никак приятно от казаното, вирна брадичка към колегата си и двамата излязоха от къщата в предизвикателно мълчание. Елизабет бе наясно, че не са й останали много сили, едва ли ще успее да издържи още дълго, затова все още облегната на Теди, се обърна към госпожа Шмит.

— Сега си отивам вкъщи. Когато се върна или когато изпратя човек, да ви няма. Разбрахте ли ме?

Госпожа Шмит имаше лицето на жена, сполетяна от толкова трудности, та не показва израз нито на страх, нито на срам. Поне кимна и Елизабет разбра, че е наясно в какво е обвинена и няма да създава повече неприятности. Най-накрая младата жена вдигна брадичка към Теди, изпълнена с очакване, сякаш той й беше съпруг, а не човекът, който лежеше близо до него.

— Ще ме отведеш ли у дома? — попита тя.

Фините черти на лицето му се сгърчиха, когато чу интимната молба. В очите му бе събрана нежност.

— Да, Лизи, ще те отведа у дома — отвърна той.

Тя се отпусна на него, защото беше изразходвала всичките си сили. Краката й трепереха и започна да се свлича.

— Недей — прошепна Теди, наведе се, пое я на ръце и я изнесе от ужасната къща в свежото утро.