Ана Годбърсън
Блясък (21)

Деветнайсета глава

„Кони Айлънд, летният отдушник на гражданите, мястото за игра на възрастните, където задръжките падат и първичното излиза на повърхността…“

Из уводната статия на „Ню Йорк Таймс“, понеделник, 16 юли 1900 г.

Младата двойка слезе на перона и се присъедини към вълната от хора, които се разхождаха по Сърф Авеню, а после се насочваха към дъсчената пътека на плажа. Приличаха на всяка друга двойка, той в мек кафяв костюм и сламена шапка, а тя в бяла блуза и дълга тъмносиня пола. Единствената подробност, която ги отличаваше от останалите веселяци, които подвикваха от удоволствие на слънцето, бе късата й коса, но човек дори не я забелязваше, защото беше под шапката, която частично скриваше лицето й. Вървеше на няколко крачки зад него, докато не стъпиха на пътеката, и тогава той протегна ръка и я прегърна през кръста.

— Липсваше ми — прошепна Даяна на Хенри и прехапа долната си устна, защото признаваше самата истина. Срещата с него сега й се стори по-сладка и осезаемо чувстваше раздялата. — Не издържам да сме разделени.

— Немислимо е — отвърна сухо той и се разсмя, повдигна я и я завъртя така, че краката й описаха кръг над земята. Тънките му устни се извиха в усмивка. — Струва ми се, че полудявам — добави той високо. — Толкова много ми липсваш!

Никой на Кони Айлънд не се интересуваше от поредната двойка влюбени, тласнати към глупостта от любов, и признанията им бяха заглушени от писъците и нестройния смях на околните, от бръмченето на виенското колело и шума на вълните, които се разбиваха наблизо. Беше топло, подухваше солен ветрец, скоро Хенри свали сакото си и разкопча горните копчета на ризата. Бяха далече от приемните на Манхатън.

Беше ранен следобед и двамата се чувстваха като опиянени. Повозиха се на въртележката и Хенри я притисна до себе си, след като яхнаха механичния кон. Даяна беше пропътувала цялата страна, но стомахът й се преобръщаше и се кокореше на забавленията на близкия панаир. Гледаха филм, спряха се пред жена с брада и татуиран мъж, джудже и гигант, сетне седнаха под раиран навес, пиха бира и ядоха пържени миди. Очите им грееха и не можеха да се нарадват, че са заедно.

— Искам да го правим всеки ден — призна след малко Хенри.

Жени, облечени в бански на волани, показваха голите си прасци, сякаш бе напълно естествено, а господата подсвиркваха, подвикваха и приглаждаха мустаци, но нито един не изглеждаше възмутен. Даяна протегна ръка и плъзна пръсти по челюстта на Хенри, любимата част от лицето му. От последния път, когато бяха заедно, той се беше обръснал и кожата му беше гладка като на момиче, макар челото му да бе сбърчено угрижено.

— Защо не — отвърна тя небрежно.

— Защото ти имаш най-строгата майка в цял Ню Йорк… — започна Хенри, вдигна бутилката бира и я чукна в тази на Даяна.

— На която не обръщам абсолютно никакво внимание… — отвърна любимата му, изкиска се и вдигна бутилката, за да отпие дълга глътка.

— И защото аз съм женен за най-противно властната светска дама, която някога се е раждала в този град.

— А — отвърна невинно Даяна, — тази ли?

— Да, тази. Господи, защо не избягахме, когато имахме възможност? — Гласът на Хенри прозвуча мрачно, макар че отблясъците от водата придаваха златист оттенък на кожата му и Даяна виждаше как прозира ризата му. Беше се облегнал назад на сгъваемия дървен стол, подпрял глезен на коляното, и всеки наблюдател би казал, че прилича на мъж, който си почива. Даяна обаче беше прекарала достатъчно часове край него и долови тревогата му. — Не трябваше да позволяваме на тези харпии да ни виждат. Изобщо не трябваше да се връщаме в Ню Йорк.

— Същото каза и Елизабет — отбеляза тя след секунда и се обърна към морето. — Каза, че мястото ни не било тук.

Дървеният стол изскърца на износените дъски, когато Хенри го отмести назад.

— Разказала си на Елизабет за нас?

— Разбира се, та тя ми е сестра — разсмя се Даяна и отпусна ръка на рамото на Хенри. — Не прави тази физиономия, тя одобрява.

— Наистина ли? — Хенри, слисан, поклати глава. Замисли се. — Какво е искала да каже с това, че мястото ни не било тук.

— Говореше за Ню Йорк, Манхатън, приемни, бални зали, конни надбягвания, имения на Лонг Айлънд… — Даяна въздъхна и сви щастливо рамене, след което загледа доволно минувачите. — Твърди, че тук нямало да ни позволят да сме заедно — добави и макар да искаше да обясни всичко това весело, тонът й стана по-сериозен. — Каза още, че ако искаме да сме щастливи, трябва да заминем.

Хенри напрегнато я наблюдаваше и качи другия глезен на коляното си. Извади цигара от джоба на ризата, стисна я с устни и сведе очи, колкото да драсне клечка кибрит. Духна пламъчето и пусна клечката между дъските, докато изпускаше дима и вдигаше отново поглед към Даяна.

— Да вървим — предложи той.

Спокойствието вече си беше отишло и тя наблюдаваше как той преглъща. Беше изпънал гръб. Даяна протегна ръка и извади цигара от джоба му. Двамата се спогледаха, когато той се наведе напред да й я запали.

— Къде? — попита девойката след малко.

Черните му очи се стрелнаха към вълните и пясъка, после отново към нея.

— Къде ходят всички американци, на които им е писнало от страната им? „В Париж“.

— Париж ли? — Даяна рязко си пое въздух и го изпусна. Цигарата й напомни за сребърния дъжд в Хавана. Откакто избяга, беше станала пушачка и сега се радваше, че е придобила навика, защото сърцето й неудържимо блъскаше, а тютюнът я успокояваше. Не можа да си обясни защо предложението му я притесни. Беше й се сторило напълно естествено, когато го последва преди месеци. Тогава беше заминала със свито сърце, убедена, че върши нещо ужасно. Тогава търсеше нещо определено. Сегашното предложение на Хенри означаваше да се откаже от всичко, което познаваше, заради място, което никога не беше виждала, и бъдеще, което дори не можеше да си представи. — А от какво ще живеем?

— Аз имам малко свои пари, които мама ми е оставила… — Хенри изпусна облак дим, който размаза за момент фините му черти и хвърли цигарата настрани. — Не мога повече да се преструвам, не мога повече да играя детинските игри на Пенелопи. Не мога да търпя да мисля за теб през цялото време и да няма как да те докосна. Моля те, нека заминем, всичко останало ще си дойде на мястото.

Даяна затвори очи и прогони притесненията за неизвестното бъдеще. Кимна, сякаш искаше да събере кураж, и протегна ръка през дървената маса, за да хване пръстите на Хенри.

— Значи искаш да отидеш в Париж с мен.

И двете му ръце покриха нейната.

— Повече от всичко на света. Готов съм да тръгнем довечера, ако си съгласна.

— Добре. Тръгваме довечера.

Гласът му прозвуча нервно.

— Корабите на линия „Кюнард“ отплават във вторник. Значи може да стане чак утре.

Тя отвори очи, а лъчите на слънцето бяха станали ослепително бели и в продължение на няколко секунди не виждаше нищо, но скоро лицето на Хенри изплува пред погледа й. Двамата мълчаха дълго, докато сърцата им препускаха лудешки. Следобедът преваляше, когато станаха от дървената маса и тръгнаха към влака, с по-бавна крачка отпреди, но по-решително. Този път не си направиха труда да търсят седалки на различни места и Хенри протегна ръка да я прегърне през раменете, щом седнаха един до друг. Влакът потегли, за да ги върне по домовете, където щяха да съберат малко вещи и да се сбогуват с хората, които обичаха. Даяна погледна през прозореца към виенското колело, което се издигаше като кръгла луна над панаира. Очакваше я целият й живот, беше пред нея, сякаш го наблюдаваше отвисоко, от една от кабинките, издигнала се над земята. Мисълта, че всичко предстои, я опияняваше, същевременно я ужасяваше и се зарадва, че Хенри ще тръгне с нея, където и да отиваха.