Ана Годбърсън
Блясък (16)

Четиринайсета глава

„Даяна Холанд — с подстригана коса и очи като звезди — днес ще слезе от кораба, пристигнал от Стария континент, за да се хвърли в обятията на родния си Ню Йорк. Добре дошла у дома, лейди Дай.“

Из колонката „Игривият галант“, в. „Ню Йорк Импириъл“, петък, 13 юли 1900 г.

— О, номер седемнайсет! — Даяна се завъртя изящно, за да се настрои за стаята, в която бе преживяла много от важните събития в живота си, на номер седемнайсет. Всичко си беше същото — и кожената ламперия, и гравираният дървен таван, и кътът в турски стил, отрупан с възглавници — но й се стори старо след пътешествията, прашно и тясно. — Вече съм на седемнайсет — добави тя и се изкиска.

— Аз съм ти майка — заяви студено госпожа Холанд, настанила се край високите прозорци към улицата. — Много добре ми е известно от колко години си на божия свят.

Къщата се намираше сред малък парк, тих, зелен, закътана между Двайсет и Двайсет и първа улица и Трето и Парк Авеню. Скромната къща с кафява фасада и огромни прозорци като наблюдателници бе убежище, понякога дори скривалище за три поколения от семейство Холанд. Бащата на Даяна, Едуард, бе роден в този дом, а по-малката му сестра, Едит — сега се беше настанила на канапе в един от ъглите на хола — все още живееше тук. Плъзгащите се врати все още скърцаха жално и заяждаха, може би по-малко, откакто Даяна замина, тъй като семейството вече не беше чак толкова бедно, колкото миналата есен. На най-младия член от семейството й беше трудно да определи колко зле е положението. Дамата, родена под името Луиза Ганзворт, по-късно омъжила се за Едуард Холанд на зрялата възраст от двайсет и пет, беше дребна жена, но изглеждаше непоклатима като скала, качество, с което бе известна още от едно време.

— Къде е Клер? — попита Даяна, след като забеляза непозната прислужница в семпла черна рокля, свила се в коридора, която изглеждаше твърде слабичка, за да вдигне подноса с чай.

— Кой?

— Клер Брод — отвърна гневно Даяна, защото Клер, освен че беше наистина добър човек, бе работила за семейството години наред и бе дъщеря на някогашната гувернантка на момичетата от семейство Холанд. Пълната незаинтересованост на майка й просто имаше за цел да подчертае по-висшето й социално положение.

— Отиде си — отвърна остро госпожа Холанд.

— Така ли?

Даяна сведе бързо поглед към свитите си ръце. Бодна я съжаление. Знаеше, че Клер се чувства виновна, задето бе издала тайната й, поради което се стигна до ужасни последствия, след като Пенелопи научи клюката. Е, Клер не го бе направила нарочно, никога не би наранила човек умишлено, затова Даяна не й се сърдеше. Само че — сети се едва сега — не й го беше казала.

— Както и да е — продължи студено майка й, — доволна съм, че измисли историята за вестниците, с която обясни отсъствието си и скри странстванията си — сестра ти не се сети да направи подобно нещо…

От мястото си до камината Даяна изви едната си вежда, когато майка й замълча, за да огледа ръцете й. Когато Елизабет избяга, тя скри отсъствието си по доста по-краен начин и всички бяха убедени, че е мъртва. Майка й приглади ръждивочервения жакет от шифон, който беше съчетала с черна пола. През месеците, откакто Даяна се измъкна през нощта, майка й беше престанала да се облича като вдовица. Вдовишкото боне също го нямаше, но сега личеше още повече, че тъмната й коса, прибрана на кок, беше посивяла.

— Говорих с госпожа Пенингтън Гор и баба Нюболд, и Одет, маникюристката, и никой не подозира къде си била и какво си вършила. Какво облекчение. Но тревогите, които причини… — гласът й пресекна от вълнение — нямаш никаква представа.

Даяна, облечена в рокля от светлосиня батиста, пристегната с кафяв колан, бухнала на ръцете и около краката, се премести на старите кресла, подредени около поизтъркан персийски килим. Беше взела от помадата на Хенри и сега косата й беше разделена на път по средата и зализана така, че скриваше половината от челото й и минаваше зад ушите също като на тореадор. Чувстваше се лека и въздушна. Имаше желание да тича неуморно, да изпие огромни количества вино, да говори високо, да танцува часове наред. Беше съумяла да бъде много по-интересна от героините в романите, но не бе имала намерение да причини болка на майка си.

— Щях да ти кажа — отвърна мило тя, — но ти нямаше да ме пуснеш.

Госпожа Холанд се врътна бързо от прозореца и ониксовите й очи заблестяха. Облечената в тънка кремава рокля леля Едит, на която Даяна приличаше изключително много, прикри уста с ръка и се изкиска.

— В това отношение си напълно права — сопна се майка й.

— Ето, виждаш ли — продължи, без да трепне, момичето, — знаех, че е наложително да…

— Аз ще кажа кое е наложително за теб! — Госпожа Холанд не беше едра, но притежаваше удивително силен глас. После продължи по-тихо, но със същия страховит тон: — Ти си още дете и не знаеш кое е най-доброто за теб. Непокорна си, но вината е моя. Ти не получи обичайното възпитание, необходимо за момиче като теб. Определено си своенравна и аз трябва да поема вината.

Даяна започна да става по-сериозна. Очакваше неприятности, но вече не мислеше за дребните майчини тревоги за приличие и беше изгубила представа как да отговаря.

— Госпожа Кеърнс се съгласи да поговорите в новия й дом…

— Елизабет! — Удоволствието отново избликна в гърдите на Даяна. — Довечера ще отидем ли?

— Да — потвърди мрачно майка й, — защото тя трябва да те научи как да се държиш. Двете с Едит ще те придружим. След това няма да напускаш този дом, докато аз не преценя. А това ще бъде след много време. — Строгият й тон се стори смешен на момичето и тя разбра, че цветът й издава, че се забавлява. Опита да се обърне към Едит, с която се разбираха и обичаха да се кискат, но майка й усети какво става. — Тогава, ще те придружавам аз.

Следобедното слънце падаше по многобройните предмети, които госпожа Холанд бе събирала, и сега старата прашна колекция се стори нелепа на Даяна. Вече бе наясно, че строгостта на възрастната дама бе просто опит да я сплаши и приказките за приличие бяха просто безсмислени.

— Работила съм в пивници и съм спала в казарми! — вирна глава Даяна и притисна ръка към устните си. — Дори не мога да си представя, че ще си пропилявам дните, надвесена над бродерия, в четене на откъси от Библията и разни подобни.

Госпожа Холанд спря да крачи и вирна показалец.

— Ако се опитваш да ми подскажеш…

— Не се опитвам, направо ти казвам… казвам… че сега съм си вкъщи, но не очаквай да искам от теб разрешение за всяка крачка. — Даяна нагласи яката на роклята над шпиц деколтето и въздъхна, за да смекчи гласа си. После обясни: — Сега вече не мога да живея по този начин.

Тънките устни на госпожа Холанд се извиха над горните зъби.

— Тази вечер идваш с мен у сестра си.

— Добре.

— Добре ли? — Остротата в гласа на госпожа Холанд бе толкова натрапчива, че Даяна усети как потръпва и се запита дали има достатъчно смелост да не се подчини. В следващия момент обаче разбра, че се е вързала на блъфа на майка си и вече нищо нямаше да е същото.

— Добре, довечера ще посетим Елизабет. Първо обаче ще отида да й купя цветя от магазина на Бродуей. Отивам сама.

Даяна задържа погледа на майка си и слънчевите лъчи заблестяха в шоколадовокафявите й ириси. За момент двете жени останаха впили погледи една в друга, застанали сред антиките, колекционирани от представители на семейство Холанд в продължение на петдесет години. Майка й беше слисана или вбесена, или може би и двете, момичето не беше сигурно, но така и не изчака да разбере. Усмихна се широко и се обърна, за да излезе от стаята.

* * *

По съвършеното синьо небе бавно се носеха облаци, мързеливи, сгорещени, фасадите по Бродуей се бяха устремили към тях с белите си колони и декоративни корнизи, а редиците прозорци образуваха любопитни сцени. Виждаха се надписи, по тротоара потракваха бастуни. Денят беше към края си, хората на улицата вървяха бавно, сякаш твърде облекчени, че са се измъкнали от задушните стаи, за да се отправят по-бодро в желаната посока. Даяна се промъкваше пред тълпите доволна, че е по улиците на родния си град, сама, без да се интересува кой ще стане свидетел на подобна недискретна проява.

Батистената рокля беше стара — висеше в гардероба на номер седемнайсет още от циганското лято на 1899-а, но сега й стоеше различно. Този нюанс на синьото подчертаваше загорялата й кожа, а платът падаше свободно по налетите извивки на тялото й. Всичко й беше познато, но имаше чувството, че сега го вижда с нови очи.

„Любовница съм на женен мъж“, мислеше си тя, докато вървеше по Бродуей. Думите я накараха да се почувства лека и въздушна. Питаше се дали ако някой минувач я помолеше да се представи, нямаше да му даде точно този отговор. „Любовница съм на женен мъж“, помисли си отново и се усмихна на щастието си, докато влизаше в остъкления магазин на цветаря Ландри. Вътре беше облицовано с дребни плочки, навсякъде висяха огледала в златни рамки. Вдъхна цветния аромат и полен и потърси лилии, любимите цветя на Лиз.

Огромен букет разцъфнали тъмнопурпурни божури, аранжирани в сложен букет, поставени до касата, привлече вниманието й. Никога не беше виждала божури с подобен цвят.

— Какви са тези? — попита, когато приближи до момичето зад сивия мраморен плот.

— Тези ли? — Продавачката, едва ли по-голяма от Даяна, невинно погледна натруфения букет. По лицето й преминаха противоречиви изражения, които Даяна бе опознала добре през краткото време като репортерка на клюкарска рубрика. Първо очите й се разшириха, понеже очевидно знаеше клюка, за която я подсетиха, сетне сви вежди, решена да не издаде и дума, накрая се отпусна доволно и реши да си признае. Момичето облегна лакти на плота и се приведе напред. — За младата госпожа Скунмейкър са, чийто съпруг се е върнал от войната, но няма да познаете от кого са.

Името събуди както гнева, така и болката на Даяна, но бързо ги потисна, обзета от любопитство.

— Няма… От кого са?

— Да не си помислите, че са от съпруга й. Поръчал ги е принцът на Бавария, който е отседнал в хотел „Ню Недърланд“! Не ги поръчва за пръв път. Поръчал е такива букети да й бъдат изпращани всеки ден без изключение!

— Не може да бъде! — престори се на изумена Даяна. — Да не би госпожа Скунмейкър и принцът да са близки приятели?

Момичето сви устни, изви високо вежди, разпери ръце, все едно искаше да каже: „Знам ли?“ и заговори отново, сякаш думите й щяха да обяснят всичко.

— Разправят, че двамата танцували заедно на партито, организирано по случай новия дом на Каролина Брод.

Момичетата се усмихнаха доволно за споделената клюка и удоволствието от предстоящия скандал, след което Даяна поръча двайсет и четири наситеножълти лилии. Излезе на улицата, понесла огромния букет, увит в кафява хартия, но вече й се струваше, че някой на небето бди над щастието й. Пред нея се беше открила възможността да пусне сочна клюка във вестника и същевременно да издаде тайната на противната си съперница.