Бевърли Бартън
Изстрадана обич (8)

7.

Когато малко след шест баща му си тръгна от клуба, за да се прибере у дома, Брайън го увери, че той самият ще се прибере късно. А когато Фарлан го попита — с надежда в гласа — да не би случайно да има среща, Брайън се усмихна и каза „да“. След това побърза да добави, че това е първата им среща и би предпочел да запази името на дамата в тайна, в случай че нещата между тях не потръгнат. Това не беше първата лъжа, която казваше на баща си и със сигурност знаеше, че няма да е последната. Лъжите започнаха да се превръщат в негова втора природа. Понякога му беше по-лесно да изфабрикува някоя лъжа, отколкото да каже истината. Пък и какво би могъл да очаква баща му след примера, който му даваше? И двамата родители на Брайън бяха изкусни лъжци и очевидно не изпитваха никакви угризения, когато си спестяваха истината. Беше още дете, едва навършило дванадесет години, когато установи, че любимият му баща, неговият идол, всъщност е колос на глинени крака. И макар че винаги бе обожавал майка си и това обожание в определен смисъл продължаваше и до днес, той от най-ранно детство беше научил, че тя е твърде нестабилна в емоционален план.

И ето го сега — мъж на четиридесет и две години, който все още живее с родителите си. Беше се опитал да живее сам в колежа и после, по време на краткия си брак с Филис, но винаги бе предпочитал семейната къща в сърцето на Чероки Пойнт. Резиденцията на семейство Маккинън говореше сама за себе си. Тя сякаш крещеше: „Хората, които живеят тук, са богати, влиятелни и могъщи“. Харесваше му да бъде Маккинън с всички произтичащи от това последици. А един ден цялото семейно богатство щеше да бъде негово. Ако откачаният му чичо Уолъс надживееше Веда и Фарлан, Брайън щеше да го настани някъде. Далеч от дома. В приятна институция, в която ще се грижат добре за него. През целия си живот се бе срамувал от чичо си, но родителите му не даваха и дума да се изрече за настаняването му в специален дом. Баща му искрено обичаше единствения си брат, но Брайън подозираше, че мотивите на майка му са далеч по-егоистични. В края на краищата, тя не можеше да не си дава сметка, че самата тя е сериозен кандидат за настаняване в подобно учреждение.

Родителите му бяха дали ясно да се разбере, че очакват от него да се ожени отново и да създаде поне едно дете, за да осигури наследник на богатството на Маккинън. И макар и дълбоко да се съмняваше, че би могъл да изтърпи една моногамна връзка повече от няколко месеца, той самият все по-ясно осъзнаваше, че се налага да се ожени. Мъж в неговото положение не можеше без семейство. Защото хората започваха да го одумват. Да се питат каква е сексуалната му ориентация. И да се чудят дали първата му съпруга, разбивайки сърцето му, не го бе лишила завинаги от възможността да обича отново. Сигурно имаше и такива, които смятаха, че той през целия си живот е бил силно зависим от майка си и сега просто не може да се откъсне напълно от полите й.

Не че на него му пукаше кой знае колко. Нямаше нищо против да ги остави да си чешат езиците. Засега. Когато се ожени отново, щеше да им затвори устата. А той щеше да го направи. Следващият му брак беше само въпрос на време. Преди време беше решил, че е намерил съвършената жена. Джени Мадок. Неописуемо красива. Възпитана и мила. Освен това беше девствена. Започна да я ухажва, правеше всичко, за да й угоди. Но в мига, в който онзи едър и русоляв агент на ФБР се появи в Чероки Пойнт, Джени доказа, че по нищо не се различава от повечето жени, които Брайън познаваше. Отдаде скъпоценната си невинност на един мъж, който не я заслужава. Мъж, който, за разлика от Брайън, никога нямаше да оцени напълно безценния й дар.

Дори и сега се възбуждаше само при мисълта, че би могъл да обучи Джени на различни техники, с които да му донесе удовлетворение и наслада.

Днес след обяд Брайън бе пристигнал с поршето си не само защото искаше да впечатли Уейд Труман, а защото знаеше, че вечерта ще си има компания. Повечето жени — обикновено използваше думата като събирателно — обичаха да се возят в скъпи коли. Никога преди не бе прибягвал до услугите на местна проститутка и, дори и сега, тръгнал да се срещне с дамата, с която имаше среща, Брайън се чувстваше неспокоен. Ами ако някой го види с тази жена?

Как щеше да обясни поведението си? Всеки път, щом почувстваше нужда да бъде с жена, той обикновено тръгваше за Ноксвил, където задоволяваше нагона си. Този път обаче господин Тимънс го увери, че момичето, което възнамерява да му изпрати, ще изпълни всичките му фантазии. Фантазии, които включваха и някои садо-мазо елементи.

 

 

На Фарлан не му се прибираше у дома. Животът му бе стигнал до етап, в който предпочиташе да е всякъде другаде, но не и със собствената си съпруга. И ако не се чувстваше толкова виновен заради отдавнашната си изневяра — любовна връзка с друга жена, която бе съсипала докрай неуравновесената му съпруга — той щеше да се е развел с нея още преди двадесет години. Веда обаче така и не можа да се възстанови напълно от онзи нервен срив, който бе преживяла, когато научи за любовницата му. Беше стигнала до там, че се опита дори да се самоубие и заплаши, че ще го направи отново, ако Фарлан се опита да я напусне. От тогава насам той беше като окован за нея. Окован с верига, изкована от вина и състрадание.

Бедният Брайън беше едва дванадесетгодишен, когато Веда посегна на живота си и Фарлан никога нямаше да си прости загдето бе допуснал невръстният му син да стане свидетел на тази трагедия. След опита на Веда за самоубийство Брайън стана твърде неуправляем, започна да проявява насилие. Но когато Фарлан предложи да потърси психиатрична помощ както за момчето, така и за съпругата си, Веда направо побесня. Заяви, че по-скоро би умряла, но не би подложила себе си и детето си на подобно унижение. Сега, като се връщаше назад, Фарлан си даваше сметка, че бе допуснал огромна грешка като се бе поддал на заплахите й. По онова време обаче му беше по-лесно да се съгласи с Веда. Ако можеше да върне времето обратно, той не би избрал отново по-лесния начин. Не и по отношение на Веда и Брайън. А така също и по отношение на…

Не, не си и помисляй за нея, каза си той. След като тя си замина, ти се закле, че няма да тръгнеш след нея. Никога. И няма да позволиш споменът за нея да те побърква ден след ден. Но как би могъл да забрави жената, която го обичаше с цялото си сърце? Жената, която светваше от щастие в мига, в който го видеше да влиза в стаята? Жената, която лежеше в прегръдките му и го караше да се чувства като крал?

Преди да си даде сметка какво точно прави, Фарлан паркира бентлито срещу „Барът на Джаси“. Беше изминала повече от година от последното му посещение в това заведение — тогава Макс бе решил да отпразнува рождения си ден като покани приятелчетата си на едно типично мъжко празненство. След като спря колата, Фарлан извади клетъчния си телефон и позвъни у дома. Обади се Абра.

— Предай на мис Веда, че няма да се прибера за вечеря. Ще остана до късно в клуба.

След един цял живот, изпълнен с лъжи, какво значение има една лъжа в повече?

В мига, в който влезе в „Барът на Джаси“ попадна в една среда, която го накара веднага да се отпусне. Тук, в бара, той не беше Фарлан Маккинън, председател на борда на директорите на „Маккинън Медия“. Потопявайки се в атмосферата на заведението, той се превърна в поредния посетител, който копнее за чаша бира и за спокойно местенце, в което да се усамоти и да удави мъката си. Той, разбира се, вече бе удавил достатъчно мъка с трите чаши бърбън, които изпи в клуба, но въздействието на уискито постепенно бе започнало да намалява. Искаше му се да се отпусне отново — състояние, което постигаше единствено под влиянието на алкохола.

Заобиколен от шумна музика и цигарен дим, Фарлан се приближи до бара и поръча. Барманката не беше особено заета, защото толкова рано вечерта все още нямаше много посетители. Няколко младежи играеха билярд в задната част на помещението. Друг младеж седеше в другия край на бара, а на една от съседните маси се бе настанил мъж, приведен над чашата си с уиски.

— Не съм ви виждала тук от доста време — подхвърли барманката.

— Ти ме познаваш?

— Разбира се. Всеки в Чероки Пойнт ви познава, господин Маккинън.

Той сви рамене. Дотук с надеждата за анонимно усамотение в бара.

— Ето че изведнъж се оказах в твърде неизгодна позиция, госпожо. Вие ме познавате, а аз дори не зная коя сте.

— Лесли Фелън. — Изрусената до бяло жена на средна възраст се усмихна дружелюбно. — Барманка съм в този бар от първия ден на откриването му.

Фарлан кимна и се огледа.

— Предполагам, че все още е раничко за редовните посетители.

— Да, в събота вечер барът започва да се пълни чак след девет.

— Е, това ме устройва чудесно. Аз се отбих само за една бира. Твърде съм стар за нещо по-силно.

— Е, на мен не ми изглеждаш много стар. — Непознатият женски глас долетя иззад гърба му.

Барманката се намръщи и сбърчи нос, сякаш току-що бе подушила ужасна смрад. Фарлан погледна през рамо. Момичето, което стоеше на около метър зад него, беше изключително красиво и вероятно бе на не повече от двадесет години. Носеше прекалено силен грим и твърде оскъдни дрешки.

— Предупредихме те да не се мотаеш в заведението. Не те искаме тук — високо и ясно заяви Лесли Фелън. — Джаси вече те гони веднъж. Ако не си тръгнеш веднага, ще се обадя в полицията.

Фарлан премести поглед от младото момиче към барманката и изведнъж го осени прозрение. Нежеланата посетителка беше проститутка. До този момент изобщо не бе подозирал, че и в Чероки Пойнт има проститутки. Но пък, от друга страна, откъде би могъл да знае? В края на краищата, от много време не бе търсил услугите им. Не и откакто…

— Ще си тръгна тихичко, без да създавам неприятности — рече момичето, приближи се до Фарлан и прошепна: — Искаш ли да ме откараш? Ако пък предпочиташ, аз бих могла да откарам теб.

Фарлан не помръдна, но вътрешностите му сякаш се стегнаха. Внимателно огледа момичето — от главата до петите. За част от секундата въображението му се намеси и през замъгления си поглед той сякаш видя пред себе си призрака на красивата млада жена от миналото му.

Плати питието си и рече:

— Защо просто не те откарам до вас, млада госпожице? Не би трябвало да си на подобно място сама. В момента би трябвало да си на среща с някой приятен младеж на твоята възраст.

Барманката изсумтя и гневно изгледа Фарлан. По дяволите! Да си мисли каквото си иска. Той нямаше никакво намерение да приема предложението на момичето, но все пак му се искаше да прекара известно време с нея. Освен това не дължеше обяснения на Лесли Фелън. Нито на когото и да било другиго.

Младата жена го хвана под ръка и двамата заедно излязоха от „Барът на Джаси“.

— Аз нямам собствено жилище, така че ще трябва да наемеш стая някъде наблизо. Освен ако не предпочиташ да го направим в колата. Искам да знаеш, че правя страхотни свирки.

Без да отговори на предложението й, Фарлан я изведе от бара и я поведе към бентлито, паркирано от другата страна на улицата. Отключи вратата и й помогна да се настани на предната седалка. След това седна зад волана и се обърна към нея.

— Не искам секс от теб. Но съм готов да платя за час-два от времето ти тази вечер.

Тя го изгледа с недоверие.

— Колко ще ми платиш? И какво точно ще искаш да направя?

— Сто долара достатъчни ли са за… да речем два часа от времето ти?

Тя се ухили.

— Да, предполагам, че са напълно достатъчни, но всичко зависи от това какво трябва да направя, за да ги спечеля.

— Да се повозиш с мен. Да поговорим. Да ми разкажеш за надеждите и мечтите си.

Изгледа го така, сякаш смяташе, че е напълно побъркан.

— И толкова? Това ли е всичко, което искаш от мен?

— Да, това е всичко.

— Будалкаш се с мен, нали?

— Не, говоря съвършено сериозно. Виждаш ли, аз съм един самотен стар човек, който си няма нищо друго, освен няколко изпълнени с истинско щастие спомени. Част от тези спомени са свързани с една красива млада жена, която имаше огромни надежди и мечти за бъдещето.

Момичето сви рамене.

— Щом единственото, което желаеш, е да говорим, аз нямам нищо против. За петдесет долара на час съм готова да говоря цяла нощ. Но ако промениш решението си за свирката или…

— Няма да го променя. Можеш да бъдеш сигурна в това.

 

 

Беше му казала, че е на осемнадесет. Той пожела да види шофьорската й книжка. Оказа се истинска. И напълно законна. Въпреки увлечението си по привлекателни млади момичета, не би могъл да си позволи риска да изчука някоя малолетна кукличка, която да му отвори пътя към затвора. Беше научил урока си още преди десет години, когато таткото на едно петнадесетгодишно момиче насочи срещу него ловната си пушка. Ако по онова време Фарлан не контролираше изцяло представителите на закона — и шерифа, и началника на полицията — положението можеше да стане много напечено. Но след като Фарлан плати на таткото петдесет хиляди долара, за да не повдига обвинения, целият грозен скандал беше потушен. И благодарение на факта, че „Маккинън Медия“ държеше монопол върху медиите в Чероки Пойнт, по страниците на вестниците не се появи нито ред за случилото се. И до ден-днешен Макс лекичко потреперваше само при спомена за отвратителния скандал. Даваше си сметка, че тогава едва не бе съсипал живота си. И съзнаваше, че е длъжник на Фарлан. И че едва ли ще може да му се отплати напълно.

Макс се изпъна в леглото гол, както го е майка родила, и я остави да свали кондома от члена му. Тя се изправи и той я плесна по гладкото и заоблено дупе. Тя погледна през рамо, усмихна се и се скри в банята. Страстта вече го бе напуснала и Макс, почувствал внезапен хлад, придърпа чаршафа и одеялото и се зави до кръста.

Изпитваше нужда от тазвечерното забавление. Нужда, толкова силна, колкото и потребността от кислород. Сексът със съпругата му — ако имаше късмет, преспиваше с нея веднъж месечно — от много години насам не му носеше удовлетворение. Престана да изпитва истинско удоволствие в мига, в който тя поостаря и стана по-взискателна. Той предпочиташе жените да са млади. Толкова млади, че да имат правото да го осъдят. Беше сигурен, че ако всички мъже бяха достатъчно откровени, за да си признаят истината, повечето от тях биха предпочели едно шестнадесетгодишно момиче пред тридесетгодишна жена.

По дяволите, той не беше някакъв шибан педофил! Малките момиченца не го възбуждаха. Интересуваше се от тях само когато са достатъчно зрели, за да имат големи гърди и къдрави снопчета между краката. Трябваше да са между четиринадесет и двадесетгодишни. В миналото бе преспал с доста по-млади куклички, но това престана в момента, в който попадна на неподходящото момиче. От тогава насам правеше необходимото, за да се увери, че те са или пълнолетни, или си вадят хляба, упражнявайки нелегална професия. Напоследък повечето момичета, с които преспиваше, бяха от втората категория. Млади проститутки.

Тя излезе от банята и започна да се облича. Макс потупа леглото до себе си и й даде знак да се приближи.

— Ако искаш още, ще трябва да си платиш — предупреди го тя.

— Няма проблем. — Макс отметна завивките и се претърколи до самия край на леглото. — Съвсем скоро ще съм готов, захарче. Днес си взех виаграта.

Тя пусна дънките си на пода и тръгна към него. Стройните й бедра се полюляваха съблазнително, а щръкналите й гърди сякаш копнееха за ласките на устните му.

 

 

Уейд Труман отметна глава, а от гърлото му се изтръгна дълбоко стенание. Цялото му тяло се разтресе от вълните на оргазма. Минути по-късно свърши и партньорката му. „Господи, колко е шумна!“ — помисли си той, докато виковете й отекваха в ушите му. Потен и изтощен, той се претърколи на леглото. Остана да лежи по гръб, загледан в тавана. Тя се приближи и се сгуши в него. Ако нямаше планове за по-късно вечерта, сега сигурно щеше да стане, да се измие, да се облече и да си тръгне. Тази вечер я бе поканил на вечеря. Двамата разговаряха, смяха се, танцуваха. Той се държа изключително чаровно и внимателно. Постара се да й даде онова, за което копнееха повечето жени — и дамите, и уличниците. Беше вече на тридесет и пет години и все още не бе попадал на жена, която да пожелае и да не успее да вкара в леглото си.

Не лъжи сам себе си. Имаше една. Онази хубавица с огненочервената коса, която ти отказа категорично. А той и до ден-днешен не можеше да си обясни защо го бе отблъснала, при положение че вероятно бе вдигала крака за половината от мъжкото население в Чероки Пойнт.

Сега, когато се връщаше назад в спомените си, Уейд си мислеше, че вероятно не бе избрал подходящия момент като й бе отправил предложението си по времето, когато Джейми Ъптън се намираше в града. Всички в града знаеха, че Джаси Талбът е влюбена до уши в копелето. А сега, когато Джейми бе мъртъв, тя се бе вкопчила в другия наследник на богатството на семейство Ъптън — Кейлъб Маккорд. Истински късметлия! Какво ли не би дал Уейд, за да се озове на мястото му! Той тихичко се засмя при мисълта, че е готов на всичко, за да попадне в леглото на Кейлъб, да яхне Джаси и да се зарови целия в нея.

Ама че идиот! Проклет глупак! Дори и бившата му съпруга му напомняше за Джаси, по дяволите! Вярно, че не притежаваше пищната й гръд. И не беше толкова висока и стройна. Нито пък толкова дива и необуздана. Тя беше просто една симпатична червенокоса дама, от която излезе добра съпруга. Жалко, че се оказа дяволски скучна и абсолютно безинтересна в леглото. В продължение на три години трябваше да й се моли за малко секс, а след това да се преструва на преизпълнен с доволство и преливащ от благодарност. Е, тези три години му се видяха твърде дълги. От две години насам беше свободен и волен като птичка и, опитвайки се да навакса пропуснатото, се възползваше от всяка предоставила се възможност да изчука поредната мадама. Заради политическите си амбиции не се занимаваше с омъжени жени. И правеше всичко възможно да държи в тайна многобройните си авантюри. Не даваше никакви обещания и се стараеше да не разбива сърцата на жените в живота си, макар че, ако трябваше да бъде напълно искрен, трябваше да признае, че е от мъжете, които губят интерес веднага след първото чукане.

С Джаси обаче всичко щеше да бъде по-различно.

Мамка му, човече, трябва вече да престанеш да мислиш за нея. Дори и ако тя го искаше — а това не беше така — Уейд не би могъл да се ожени за нея. Със съпруга като Джаси за нищо на света не би могъл да осъществи политическите си амбиции. Непрекъснато си повтаряше, че светът е пълен с красиви жени. С красиви червенокоси жени, които не биха го отблъснали. Вярно, че беше влюбен в Джаси откакто се помнеше, но това не означаваше, че трябва да прекара остатъка от живота си въздишайки по нея.

— Уейд, скъпи… — Тя докосна с устни шията му, а след това го целуна по бузата. — Много се умълча. За какво се замисли толкова?

Уейд простена безмълвно. Какво им ставаше на всички жени — на всички без изключение! — че винаги искаха да узнаят за какво си мисли мъжът до тях? Ако сега й кажеше, че мисли за друга жена, тя щеше да бъде не само наранена, но и разгневена.

— Мислех си за теб — излъга я той. — И за всички неща, които бих искал да направя с теб.

Тя се изхили доволно.

Уейд се отдръпна от нея и стана от леглото. Грабна светлокафявия си панталон, сгънат грижливо и преметнат внимателно на облегалката на един стол, и побърза да го обуе.

— Отивам да си сипя чаша вино. Ти искаш ли?

Тя сбърчи нос.

— Не си падам много по виното. Случайно да ти се намира бира?

— Разбира се. Ще ти донеса една бира.

Уейд се усмихна. Мадамата, с която бе прекарал вечерта, също като Джаси, не бе от жените, които би завел у дома, за да представи на майка си. Но пък знаеше как да накара кръвта на един мъж да кипне. Знаеше как да го възбуди и как да задоволи всичките му фантазии.

 

 

Беше го излъгала, без да й мигне окото. Ето какво беше направила. Джейкъб Бътлър довърши второто си парче ябълков кекс и го прокара с третата си чаша кафе. Изобщо не бе предполагал, че Рийв Сорел щеше да бъде тук тази вечер. Ако знаеше, със сигурност щеше да отхвърли поканата на Джени за вечеря. Когато му позвъни по-рано през деня, тя спомена единствено имената на Джаси и Кейлъб, които щяха да се присъединят към тях за вечеря. Не спомена обаче нито дума за гостенката на Джаси. Госпожица Сорел, евентуалната близначка от Чатанууга. Богатата кучка, която гледаше отвисоко на местното население. И се отнасяше с изключително пренебрежение към него самия. Когато се срещнаха за пръв път, тя го нарече недодялан селяндур, който се изживява като племенен вожд. Само с едно-единствено изречение успя да се присмее на телосложението му, на местоживеенето му и на етническия му произход. Но най-неприемливо от всичко бе непоклатимото й убеждение, че има всички основания да сипе подобни обиди по адрес на шерифа на окръг Чероки.

През изминалия час той се стараеше дори да не поглежда към нея, но Джени по всякакъв начин се опитваше да провали усилията му. Беше ги настанила един срещу друг от двете страни на масата и всячески се опитваше да ги въвлече в разговора. Ако не я познаваше толкова добре, би се заклел, че Джени се опитва да го сватоса с дяволската жена. Сигурен беше обаче, че Джени не би го направила, защото бе наясно със силната неприязън, която той изпитваше към госпожица Сорел.

Не беше сигурен кой от двамата бе по-изненадан, когато тя отвори задната врата и едва не се блъсна в него. Той инстинктивно бе протегнал ръце и я бе хванал за раменете, за да предотврати сблъсъка. За секунда тя остана неподвижна, загледана право в него с ококорени очи и отворена от изненада уста. След това рязко се отскубна от ръцете му и се отдръпна назад. Продължиха да се гледат още няколко секунди, преплели гневните си погледи. Никой от двамата не желаеше да отстъпи и Джейкъб се възползва от предоставилата му се възможност да я огледа както трябва. Не можеше да отрече, че наистина прилича на Джаси. Достатъчно, за да мине за нейна близначка. Само че беше по-висока от Джаси — с няколко сантиметра може би — което означаваше, че вероятно е висока поне метър и седемдесет и осем. И макар да изглеждаше добре сложена — не беше сигурен, че преценката му за тялото й, скрито под широки панталони и торбести пуловери е вярна — беше малко по-закръглена и налята от Джаси. Не беше дебела, но определено не беше и слаба. Беше също толкова красива колкото и Джаси. Може би дори по-красива, защото не криеше съвършената си кожа под дебел пласт грим.

— Искаш ли още едно парче кекс, Рийв? — попита Джени.

— Беше много вкусен, но не, благодаря ти — отвърна тя. — Освен това се съмнявам, че е останал някакъв кекс. — Докато изговаряше последните си думи, гледаше право в Джейкъб.

Далас и Кейлъб тихичко се изсмяха. Джейкъб гневно се извърна към тях и ги смрази с поглед.

— Предполагам, че се налага внимателно да следите теглото си, нали, госпожице Сорел? — Джейкъб плъзна преценяващ поглед по тялото й. — Забелязал съм, че пълничките момичета като вас са постоянно на диета. За разлика от по-слабичките, които ядат колкото и каквото си пожелаят.

Рийв ахна от изумление. Джейкъб забеляза обидата, изписала се на лицето й, и му се прииска да не бе изричал последната забележка. Не обичаше да наранява умишлено хората и никога не се отнасяше по този начин с дамите, но с тази точно дама положението беше съвършено различно. Само един поглед към нея му беше достатъчен, за да му се прииска да й причини болка и да я унижи.

В стаята се възцари неловко мълчание. Джени ядосано го погледна и заяви на висок глас:

— Е, ако всички са приключили с вечерята, предлагам да се преместим във всекидневната и да изпием по чаша от мускатовото вино на Луди в чест на годежа на Джаси и Кейлъб.

Джаси и Кейлъб веднага изблъска столовете си назад и се изправиха.

— Докато не сложа пръстен на ръката й, годежът ни все още не е официален. — Кейлъб я прегърна през раменете. — Но напълно подкрепям предложението за чаша вино, преди да си тръгнем към града. — Погледна към Рийв и се усмихна. — Опитвала ли си някога мускатово вино, Рийв?

Тя поклати отрицателно глава.

— Не, боя се, че не съм имала това удоволствие.

— Вие, мъжете, вървете — подкани ги Джаси. — Двете с Рийв ще помогнем на Джени да разчисти тук.

— Защо просто не отидем всички заедно във всекидневната? — Далас прегърна съпругата си през кръста. — По-късно ще помогна на Джени да почисти.

— Аз обаче трябва вече да си тръгвам. — Джейкъб нямаше никакво намерение да прекарва остатъка от вечерта в компанията на Рийв Сорел. Пет пари не даваше, че тя може да се окаже близначка на Джаси. За него бе повече от ясно, че те двамата никога няма да станат приятели.

Джейкъб се изправи, но така и не успя да си тръгне, защото Джени го сграбчи за ръката.

— Не ставай глупав. Никога преди не си си тръгвал толкова рано.

— Може да имам късна среща — възрази Джейкъб.

— А имаш ли? — попита тя.

Не разбираше защо реши да погледне към Рийв точно в този момент, но когато го направи, срещна яростния й поглед. Искаше му се да излъже и да каже, че наистина има любовна среща по-късно вечерта. Само че никога преди не бе лъгал Джени и не смяташе да започне точно в този момент.

— Не, нямам среща. Но съм затънал до шия в работа. Ще трябва да пиша цяла вечер, за да наваксам.

Другите един по един излязоха от кухнята. Джейкъб остана до Джени, която продължаваше да го държи здраво за ръката. В мига, в който останаха сами, тя процеди с тих и сериозен глас:

— Искам да престанеш да се държиш толкова ужасно с Рийв.

— По дяволите, Джени, тази жена просто ми лази по нервите.

— Шшт. Не викай толкова силно. Струва ми се, че я обиди достатъчно за една вечер.

Той се намръщи.

— Да, предполагам, че не трябваше да й казвам, че е пълна, но всеки път щом се окажа близо до нея, ми се приисква да я удуша. Надута и високомерна кучка!

— Тя не е такава, каквато изглежда.

— И какво точно трябва да означава това?

— Тя се бои да се довери на хората и затова е изградила нещо като предпазна стена около себе си. Дълбоко в душата си обаче е една много самотна жена, която копнее за истински приятели и за мъж, който да я обича заради нея самата.

— Защо ми казваш всичко това? — Почувства как коремът му се свива болезнено. Лош знак.

— Защото тя е в опасност. Двете с Джаси са в опасност.

— Каква опасност по-точно?

— Не съм сигурна. Но ми се струва, че съществува човек, който е готов да ги нарани, за не позволи разбулването на някаква ужасна тайна. — Джени най-сетне пусна ръката на Джейкъб. — Днес гледах на Джаси и макар да останах с прекрасното усещане, породено от факта, че те двете са сестри, веднага почувствах, че са в смъртна опасност. Освен това ми се струва, че опасността за Джаси е по-голяма. Поне за момента.

— Като шериф и приятел на Джаси, ще направя всичко, което е необходимо…

— Зная това и се моля да успеем да я опазим. Но Джаси си има Кейлъб, който е готов да я защитава с цената на живота си.

Джейкъб все по-малко харесваше насоката на този разговор.

Джени го хвана в капана на сериозния си, напрегнат поглед.

— Рийв си няма никого. Тя има нужда от теб, Джейкъб.

Как ли пък не, по дяволите! За нищо на света не би се заел с личната охрана на Рийв Сорел.

— Ами да си наеме бодигард тогава. Господ ми е свидетел, че притежава достатъчно пари, за да си наеме цяла армия от охранители.

— Тя няма нужда от армия. Трябва й само един добър мъж.

— Е, държа да ти кажа, скъпа, че аз не съм този мъж.

— Напротив, ти си. — Джени се изправи на пръсти и го целуна по бузата. После отстъпи назад и го изгледа красноречиво. — Така че не е нужно да се съпротивляваш на Съдбата.

Сякаш му надяна примка на шията. Джейкъб вдигна ръка и разтри гърлото си. Джени рядко грешеше в предсказанията си и той обикновено се съобразяваше с тях. Но не и този път. Джени може и да вярваше, че той е мъжът, предопределен да се грижи за Рийв Сорел, но той лично бе твърдо решен да се бори със Съдбата. Със зъби и нокти.

 

 

Широко отворените очи на Джеръми Тимънс, замъглени от смъртта, сякаш всеки момент щяха да изхвръкнат от орбитите си. Убийството му не представляваше никакъв проблем, защото Джеръми беше надрусан до козирката.

Все още си спомняше чувството, което беше изпитал, когато ръцете му се стегнаха около гърлото на Тимънс. Беше избавил света от един безполезен боклук, гнусен като крастава жаба. Убийството на тази низка твар не му донесе никакво удовлетворение, но той трябваше да го направи. Защото мъртвите не говорят. И защото сега, когато Тимънс вече не беше между живите, никой не би могъл да го свърже с Беки Олмстед.

Господ му е свидетел, че бе направил и невъзможното, за да стои далеч от нея. Тя обаче го изкушаваше и привличаше неудържимо. Веднага щом се почувства обсебен от нея, той бе започнал да подозира, че в това младо и напълно съзряло тяло не се крие Беки Олмстед. Действията на това тяло не се ръководеха от мислите и чувствата на Беки. Не, в тялото се криеше Дина. Беше се върнала веднага, не му бе позволила да намери нито миг спокойствие. Трябваше да направи необходимото, за да се увери, че тя наистина е Дина, нали така? А сега, когато вече знаеше, щеше да я потърси отново и да я прати в ада. Там, където й беше мястото.

Може би ще го направи още тази вечер. Колкото по-бързо, толкова по-добре за него.

В момента обаче най-важната му задача бе да претърси тялото и дома на Тимънс, за да се увери, че сводникът не си е водил някаква документация, уличаваща клиентите на проститутките му. Освен това трябваше да бъде изключително предпазлив, за да не остави никакви улики, които биха могли да го свържат с убийството на Тимънс.

През цялото време бе носил ръкавици. Можеше да е сигурен, че не е оставил пръстови отпечатъци. По-късно ще изгори ръкавиците и всичките дрехи, които носеше на гърба си.

Пребърка сръчно джобовете на Тимънс. След като не намери нищо, се зае да прегледа всички чекмеджета, гардероби и шкафове в къщата. Отново нищо. Не можеше да си позволи да се бави повече. Колкото по-дълго останеше на местопрестъплението, толкова по-голяма бе вероятността да бъде заловен.

Открехна предпазливо вратата, надникна навън и се огледа. Не видя никого. Добре. Може би ще успее да стигне до колата си, която бе паркирал по-надолу по пътя, без да бъде забелязан от някой любопитен съсед. Тук, извън града, нямаше улични лампи и единствената светлина през нощта идваше от луната. Вероятността да бъде забелязан на това място беше далеч по-малка, отколкото на някоя добре осветена улица. Освен това къщите бяха разположени много нарядко, а голямата част от тях се намираха далеч от пътя. Все пак съществуваше, макар и минимална, възможност да бъде забелязан от някого. Ето защо се налагаше да измисли правдоподобно обяснение за появата си в този район. Но това изобщо не го притесняваше. Беше умен мъж. И беше сигурен, че ще успее да измисли нещо.

 

 

Беки почука на вратата на мотелската стая.

— Отворено е — извика той.

Тя отвори вратата и влезе в тъмната стая, осветена единствено от неоновата табела на мотела, която проблясваше отвън пред прозореца. Това беше вторият й клиент за вечерта. И макар че това не беше необичайно за събота вечер, Беки едва не отказа, когато Джеръми й каза, че трябва да отиде в „Клауд Вю“. Мразеше стария долнопробен мотел, който е бил посещаван от туристи още през шейсетте години — много преди тя да се роди. Сега мотелът беше истинска дупка и се използваше предимно от наркомани и всевъзможни други пропаднали типове от утайката на обществото. Това беше едва третото й посещение в мотела и тя с ужас очакваше часа, който ще трябва да прекара в някое от леглата му. Последния път й се наложи да убие една хлебарка, голяма колкото половиндоларова монета.

— Влез вътре и затвори вратата.

Какво му беше на гласа на този? Говореше така, сякаш беше настинал.

Обхвана я някакво странно чувство, когато пристъпи в стаята и затвори вратата след себе си. Стаята беше не само тъмна, но и много студена. Или този тип си падаше по студеното, или парното не работеше.

— Имаш ли нещо против да запаля осветлението? — попита тя.

— Няма нужда — отвърна той със странния си, дрезгав глас.

— Добре. — Инстинктът й нашепваше, че този тип не е съвсем с всичкия си, но пък това й се бе случвало и преди. Половината от мъжете, които обслужваше, си бяха откачалки. Но какво от това, по дяволите? Нали си плащаха?

— Е, какво би искал да правим? Джеръми не ми каза дали ще искаш свирка или…

— Искам да си свалиш дрехите и да легнеш на леглото — рече й той.

— Няма да можеш да видиш много в тази тъмнина — продължи тя. — Ако не искаш да си хвърлиш парите на вятъра…

— О, не се притеснявай, ще получа всичко, за което си плащам… Че и отгоре.

Какво, по дяволите, искаше да каже? Как така отгоре?

— Ей, държа да те предупредя, че не си падам по големите извращения. Можеш да ме шляпнеш няколко пъти, да ме изчукаш отзад и дори да се изпикаеш върху мен. Но нищо повече. Разбра ли?

Той се изсмя и подхвърли нещо във въздуха. Предметът се приземи в краката й. Тя погледна надолу, а след това се наведе и започна да опипва пода. Най-накрая ръката й напипа някаква лента. Вдигна я, занесе я до прозореца и видя, че държи в ръка тъмна атлазена панделка.

— Вържи я около врата си — разпореди се той. — Това не е прекалено извратено, нали?

Беки завърза панделката около врата си и се приближи до леглото. Започна да съблича дрехите си. Взря се в сянката, спотаена в единия ъгъл на стаята, и осъзна, че той я наблюдава. Почувства погледа му, който бавно се плъзгаше по тялото й.

— Готова съм — рече тя.

— Така ли?

— Гола съм и лежа в леглото. Панделката е завързана около врата ми. Ако искаш още нещо, трябва само да ми кажеш.

— Погледни към нощното шкафче — инструктира я той. — Там има чаша вино. Искам да го изпиеш.

— Искаш да пия сама?

— Моето питие е при мен. — Той леко почука по чашата, която държеше.

— Добре. Както кажеш.

Не можеше да я види съвсем ясно в полумрака, но все пак различаваше очертанията на тялото й и червените отблясъци на косата й. Неоновата табела отвън осигуряваше достатъчно светлина, която му позволяваше да се движи из стаята, без да даде на Беки възможност да го огледа добре. Не можеше да допусне тя да го види, защото се боеше, че ще го разпознае и ще се изплаши.

Докато тя отпиваше от виното, той остави празната си чаша на пода и се приближи до леглото, продължавайки да се крие в сенките.

— Допий си питието и да се залавяме за работа — рече й той.

— Ще отпия още няколко глътки — отвърна тя. — Но да знаеш, че никак не обичам вино.

— Е, няколко глътки са достатъчни. — Не беше необходимо да изпада в безсъзнание. Достатъчно беше само да се отпусне, за да не може да се съпротивлява. Още в началото бе разбрал, че ако не е упоена, Дина започва да се бори с него. А това го накара да проумее, че в действителност, тя иска да бъде упоявана. Тя беше тази, която установи по-голямата част от правилата в тяхната малка игричка, която играеха всеки път, когато я убиваше.

Изчака я да отпие още няколко глътки вино, приближи се и се изправи до леглото.

— Как се чувстваш? — попита той.

— Малко съм замаяна — отвърна тя. — Не съм свикнала да пия вино. Предполагам затова се чувствам толкова странно.

— Да, вероятно имаш право.

Тя изпълзя върху завивките и протегна ръце към него.

— Ако нямаш кондоми, аз имам няколко. Просто бръкни в джоба на дънките ми.

— Имам си мои, благодаря.

— Какво точно ти доставя удоволствие? Имаш ли любима поза?

— Обърни се по корем. Първият път ще го направим отзад. Искам да те чукам в задника.

— Искаш да кажеш, че смяташ да платиш за повече от един път? — попита тя. — Уговори ли това с Джеръми? Струва ми се, че той имаше намерение да ме изпрати при друг клиент по-късно тази вечер.

— Не се притеснявай. Погрижил съм се за Джеръми.

О, той наистина се бе погрижил за Джеръми. Долното копеле никога повече няма да може да изпраща проститутките си при клиентите им. Нито днес. Нито която и да било друга вечер. Веднага бе осъзнал, че ще му се наложи да се обърне към Тимънс, за да си осигури услугите на Беки за тази нощ. И още тогава си бе дал сметка, че ще трябва да го убие. Не можеше да си позволи никакви издънки. Никога не оставяше следи след себе си. И точно затова успяваше да намира и убива Дина отново и отново. Защото беше по-умен от представителите на закона. И успяваше да ги надхитри. Всеки път.

 

 

В първия момент Беки се учуди, че се напи толкова бързо само с няколко глътки вино, но веднага след това осъзна каква е причината за състоянието, в което бе изпаднала. Копелето я бе упоило. Да не би да се бе уплашил, че тя ще започне да протестира, когато разбере, че иска да я чука отзад?

После като че ли се унесе за известно време — нещо, което не й се бе случвало никога преди. Когато се събуди, той я опипваше отново. Ръцете му, покрили гърдите й, я стискаха с все сила. Имаше обаче нещо странно в ръцете му. Да не би да носеше ръкавици?

Беки рязко отвори очи и погледна към него. Премигващата светлина, която влизаше през прозореца, освети лицето му. О, боже! Трябваше да се досети, че е той.

— Това си ти — продума тя.

— Да, аз съм.

Пъхна ръце под задника й и я повдигна. Твърдият му член се притисна към нея. Грубите гумени ръкавици одраскаха кожата й.

— Защо си с ръкавици? — попита тя. — Да не се боиш, че можеш да пипнеш някаква болест?

— Просто предпазна мярка — отвърна той. — Винаги ги нося. И ти прекрасно знаеш това, Дина. Не мога да оставя никакви следи. Ако полицията ме залови, ще трябва да сложим край на нашите игрички.

— Какви… какви игрички? И коя е Дина?

Следи? Полиция? Какво, по дяволите, говореше този… О, господи, не. Моля те, не!

Той рязко проникна в тялото й. Тя извика на глас.

— Това си ти, Дина — заяви той. — От самото начало се съмнявах, но сега вече зная със сигурност.

Беки бе обхваната от неподправен ужас и паника. Този беше напълно побъркан.

— Пусни ме. Не искам…

Покри устата й с ръка.

— Не говори.

Тя продължи да го умолява, а след това се опита да го ухапе.

— Защо се съпротивляваш? Искаш това да се случи не по-малко от мен самия. Зная, че обичаш нашата малка игричка. Иначе изобщо не би се връщала от оня свят.

Беки безмълвно изпищя. Това не се случваше в действителност. Сигурно беше някакъв ужасен кошмар. Беше прекалено млада, за да умре.

Не ме убивай, безмълвно се примоли тя. Моля те, не ме убивай! О, Господи, помогни ми!