Бевърли Бартън
Изстрадана обич (28)

27.

На Рийв й харесваше да има до себе си силен и решителен мъж, който очевидно се бе самоназначил за неин защитник и закрилник. Никога преди не бе смятала, че ще й бъде необходим мъж, за да почувства, че животът й е напълно завършен и изпълнен със смисъл. Може би това се дължеше на факта, че до този момент не бе срещала мъж, в когото да разпознае сродна душа. А в този мъж бе намерила дори нещо повече. Джейкъб в никакъв случай не можеше да се сравнява с нея в социално или финансово отношение, но това нямаше абсолютно никакво значение. Поне не и за нея. Сега й се струваше странно, че изобщо е могла да си помисли, че подобни маловажни подробности биха могли да са от значение при избор на партньор в живота.

— Добре ли си, Рийв? — попита я Джейкъб докато пътуваха в асансьора на Окръжна болница. Стоеше непосредствено до нея и я прегръщаше през раменете.

Тя кимна, погледна го и се усмихна.

— Чувствам се повече от добре. Поради ред причини.

Той я притисна към себе си, а тя обви ръка около кръста му и положи глава на гърдите му. Джейкъб я целуна по върха на главата.

— Нямам търпение да видя Джаси — промълви Рийв, допряла устни до меката кожа на якето му. — Толкова съм щастлива, че тя най-после излезе от комата. Щастлива и преизпълнена с благодарност.

Джейкъб я притисна отново към себе си и в този момент вратата на асансьора се отвори. Рийв се обърна, хвана го за ръка и двамата се насочиха право към интензивното отделение. Завариха Кейлъб да кръстосва неспокойно из чакалнята. Видя ги, усмихна се широко и бързо се приближи към тях. Сграбчи Рийв, вдигна я от земята и я завъртя около себе си. Тя избухна в смях и го прегърна, заразена от доброто му настроение.

— Тя е будна — оповести Кейлъб. — Отвори големите си кафяви очи и ми се усмихна. После промълви името ми. — Кейлъб шумно преглътна.

— Може ли да я видя? — попита Рийв.

— Скоро — отвърна Кейлъб. — Доктор Корнелиус пристигна току-що и в момента е при нея. Преглежда я.

Рийв закри устата си с ръка и се опита да преглътне сълзите, които напираха в очите й. Джейкъб застана до нея, прегърна я през кръста и я привлече към себе си.

— Нали точно за това се молехме всички — пророни.

— Да, така е. — Кейлъб се извърна настрани, неспособен повече да сдържа емоциите си.

Рийв вдигна ръка и понечи да го погали по гърба, но Джейкъб я хвана за китката. Тя вдигна поглед и го погледна въпросително. Той само поклати глава и, за нейно огромно изумление, тя моментално разбра смисъла на жеста му. Като мъж Джейкъб разбираше, че Кейлъб не би искал никой да види сълзите му и би оценил деликатността им в момент като този.

Наложи се да изчакат по-малко от двадесет минути, но те им се сториха като двадесет години. Най-накрая доктор Корнелиус излезе от отделението. Тръгна право към Рийв и точно в този момент в чакалнята нахлуха останалите членове от семейството на Джаси — Джени, Далас, Сали и Луди.

— Джаси ще се оправи. — Думите на Джени прозвучаха като безспорен факт.

Казаното от нея беше предсказание, в което Рийв повярва с цялата си душа.

— Джаси наистина се справя забележително добре предвид сериозността на травмите и продължителността на комата — информира ги доктор Корнелиус. — Тя е истински борец.

— О, да, всички ние знаем това — съгласи се Рийв. — Ще се възстанови ли напълно? Смятате ли, че е получила някакви трайни увреждания?

Застанал непосредствено зад нея, Джейкъб не сваляше ръце от раменете й. Цялата му поза излъчваше желание да я пази и закриля.

— На този етап все още е невъзможно да се прецени това, но аз смятам, че шансовете й за пълно възстановяване са добри. — Доктор Корнелиус премести поглед от Рийв към Кейлъб. — Разсъдъкът й все още не е съвсем бистър, но знае коя е и разпозна господин Маккорд, което е добър знак. От друга страна обаче, тя нямаше представа къде се намира. Когато й обясних, че е в болница, тя попита защо. Не си спомня нищо от нощта на нападението. Всъщност, при нея се наблюдава частична амнезия, но аз мисля, че това е временно. В рамките на няколко седмици би трябвало да възстанови паметта си напълно. Въпреки това може никога да не си спомни за случилото се през онази нощ.

— Амнезията ли е единственият проблем, с който ще трябва да се справи? — попита Кейлъб.

Доктор Корнелиус се намръщи.

— За момента Джаси има лека парализа на ръцете и краката, но тя също ще отшуми с времето. Освен това съществува и проблем с речта й. Но при една продължителна терапия…

— По дяволите! — Кейлъб се обърна и се отдалечи.

— Джаси ще получи всичко, от което се нуждае, за да се възстанови напълно — заяви Рийв. — Не ме интересува къде ще трябва да я заведем и колко ще струва, но аз искам само най-доброто за сестра си. — Тя замълча, задавена от сълзи.

Джейкъб я стисна още по-здраво за раменете.

— Може ли да я видим? — попита Джени.

— Да, разбира се — отвърна лекарят. — Но можете да влизате само по двама и да оставате при нея не повече от няколко минути.

— Разбираме — съгласи се Джени. После погледна Рийв. — Вие с Джейкъб влезте първи.

— Сигурна ли си? — попита Рийв. — В края на краищата, ти си най-добрата й приятелка.

— А пък ти си й сестра. — Джени протегна ръце и прегърна Рийв.

Рийв насочи поглед към Сали Талбът. Възрастната жена само кимна.

— Джени има право. Ти влез първа.

— Ами Кейлъб? — попита Рийв.

Далас погледна към Кейлъб, застанал в другия край на помещението. Стоеше съвсем сам с гръб към тях. Изглеждаше съсипан.

— Аз ще поговоря с Кейлъб. Той ще се оправи.

Джейкъб хвана Рийв за ръка и двамата заедно влязоха в стаята на Джаси в интензивното отделение. Макар и все още много бледа и свързана с многобройни тръбички и апарати, Джаси се усмихна в мига, в който погледът й се фокусира върху Рийв. Стомахът на Рийв изведнъж се преобърна и тя се почувства изключително странно. Без грим, без зелените контактни лещи и наситеночервената боя, с която боядисваше косата си, Джаси повече от всякога изглеждаше като нея. Двете наистина бяха напълно идентични близначки.

— Рийв… — Гласът на Джаси беше тих и леко предрезгавял от продължителното мълчание.

Рийв се спусна към сестра си, сграбчи я за ръката и се наведе, за да я целуне.

— Крайно време беше да се събудиш. Не можеш да си представиш колко ни изплаши.

— Съжалявам — едва доловимо прошепна Джаси.

— Сега вече ще се оправиш. Доктор Корнелиус ни го каза, а той знае най-добре, защото е най-добрият в тази област.

Джаси кимна.

— Ти… ти си се погрижила… за това.

Рийв се разсмя.

— Както винаги, позна — обади се Джейкъб и застана зад Рийв. — Сестра ти направи всичко възможно, за да е сигурна, че ще получиш възможно най-добрата медицинска помощ.

Джаси се намръщи.

— Наблюдавай я.

— Кого да наблюдава? — попита Рийв.

Джейкъб прегърна Рийв.

— Искаш да наблюдавам Рийв? Искаш от мен да я пазя?

Джаси кимна.

— Да. Опасност.

— Доктор Корнелиус ти е разказал какво се е случило и ти е обяснил защо си в болницата, нали? — попита Рийв.

Джаси кимна отново.

— Нападение. Главата.

Джаси стисна ръката на сестра си.

— Сега си почивай. Двамата с Джейкъб вече си тръгваме, за да могат да те посетят Джени и Далас. А също и леля ти Сали и Луди.

— Кейлъб?

— Тук е. Всъщност, той изобщо не е напускал болницата. Не се е отделял от теб нито за миг.

— Обича ме.

— О, да, мадам, със сигурност те обича. — Точно в този момент Рийв силно завидя на сестра си. Не за пръв път се питаше как ли би се чувствала, ако беше обичана така, както Кейлъб обичаше Джаси… Не си и помисляй за това, мислено възкликна тя. Току-що прекара най-невероятната нощ в живота си и прави страхотен секс с Джейкъб Бътлър. Това обаче изобщо не означава, че той те обича. Думичката с главно „Л“ така и не беше спомената нито веднъж. От нито един от двама ви.

 

 

Грифин Пауъл пристигна в Чероки Пойнт около десет и половина сутринта и се срещна с Рийв в кабинета на Джаси в „При Джасмин“. Джейкъб й бе предложил да остане с нея по време на разговора с Грифин, но тя го бе уверила, че може да се справи и сама. Тогава той я целуна и си тръгна, без да каже нито дума повече. Двамата изобщо не бяха разговаряли за изминалата нощ. Не се опитаха да анализират действията и постъпките си. Не заявиха, че става дума само за секс и за нищо повече. Но и никой не се опита да увери другия в дълбоката си и вечна любов.

— До вчера вечерта разполагахме с имената на трима мъже, участвали активно в живота на Дина Колинс — рече й Грифин. — По време на извършеното разследване установихме, че в периода, през който е живеела на улица „Хиат“ в Сивиървил, Дина е била посещавана от трима постоянни посетители. Единият мъж я посещавал всяка седмица, а понякога и по-често. Другият я посещавал веднъж месечно. Третият се виждал с нея няколко пъти на месец.

— Знаете ли кои са били тези трима мъже? — попита Рийв.

Грифин кимна.

— Максуел Фенъл, известен адвокат тук, в Чероки Пойнт; Дод Кийфър, многоуважаван съдия тук, в окръг Чероки; и Фарлан Маккинън, който е собственик на „Маккинън Медия“ и също живее тук, в Чероки Пойнт.

Коремът на Рийв се сви. В душата й се надигна някакво странно предчувствие.

— Мислите ли, че един от тези трима мъже е нашият баща?

— Да.

— Как разбрахте кой точно?

Грифин се поколеба за момент и Рийв осъзна, че той разполага с повече информация, но поради някаква причина, не желае да я сподели с нея.

— Какво има? — настоятелно попита тя. — Каквато и да е истината, просто ми я кажете. Мога да я понеса.

— Миналата вечер ми се обади Фарлан Маккинън. Каза ми, че скоро ви видял за пръв път и веднага забелязал колко много приличате на Дина Колинс, която на времето била негова любовница.

— Майка ми е била любовница на Фарлан Маккинън?

— Да. Той също така твърди, че е бащата на двете й дъщери.

За момент Рийв сякаш спря да диша; след това рязко си пое въздух и бавно издиша.

— Добре ли сте? — попита Грифин.

— Добре съм. — Не беше, но щеше да се оправи. — Господин Маккинън сподели ли с вас какво точно се е случило с майка ми и защо двете с Джаси сме били изоставени още като невръстни бебета?

— Не, но изяви желание да се срещне с вас. Каза ми, че би искал да ви обясни всичко лично.

— Как, по дяволите, би могъл да ми обясни нещо такова?

— Не зная, но ако имате желание да се видите с него, аз трябва само да му телефонирам и предполагам, че той веднага ще тръгне насам.

Искаше ли да се види с него сега? Беше ли достатъчно силна, за да се изправи пред човека, който твърдеше, че е неин баща — неин и на Джаси — и да изслуша обясненията му?

— Обадете му се. Кажете му, че ще се срещна с него. Днес.

 

 

— Има само един начин да доведем нещата до успешен завършек — не трябва да споделяме плановете си с когото и да било — заяви Далас. — Нито с Джени, нито с Рийв. И в никакъв случай с Кейлъб.

— Предполагам, че трябва да съм доволен, че Джаси се съгласи — отбеляза Джейкъб, но, Господ да ми е на помощ, не мога да се избавя от усещането, че това, което правим, не е редно. Все ми се струва, че се възползваме от Джаси. Особено пък в състоянието, в което се намира. Ако Кейлъб разбере какво сме намислили, направо ще ни убие и двамата.

— Сигурен съм, че ще бъде дяволски ядосан, но може и да ни пощади, ако, в края на краищата, успеем да заловим нападателя на Джаси.

— С разума си разбирам, че планът ни би трябвало да успее. Съгласен съм, че това е единствената ни възможност да заложим капан на убиеца, но тъй като обичам Джаси, съм силно загрижен за нея. Боя се, че нещо може да се обърка и тя да пострада отново.

— Ще я наблюдаваме непрекъснато. Няма да я изпускаме от поглед. Ще я охраняваме двадесет и четири часа в денонощието — увери го Далас. — Предполагам, че съвсем скоро всички в града ще научат, че Джаси е дошла в съзнание и е само въпрос на време да назове нападателя си. А когато това се случи, нашият човек веднага ще се задейства. Възможно е да го направи още тази вечер.

— Не, и ако е умен. Този човек няма да падне в капана ни толкова лесно. Може да се окаже, че напразно рискуваме живота на Джаси.

— Не забравяй, че в случая си имаме работа с имитатор, а не с истинския убиец. Опитът ми подсказва, че той ще се паникьоса при мисълта, че Джаси може всеки момент да го идентифицира. И ще се опита да й затвори устата, без да се замисля за рисковете, които поема.

— В момента, в който разпространим информацията за състоянието на Джаси, Кейлъб ще започне да задава въпроси. Ще иска да разбере как точно се е случило, откъде е изтекла тази информация. Все пак той е бивше ченге — напомни му Джейкъб. — Мисля, че няма да му е нужно много време, за да разбере какво точно правим, и когато това стане…

— Ако имаме късмет, нападателят на Джаси ще нападне отново преди Кейлъб да е разгадал плановете ни. Струва ми се, че в случая не бива да забравяме едно нещо — веднага щом в града се чуе, че Джаси е излязла от комата, а това неминуемо ще се случи с нас или без нас, нападателят ще удари отново. Освен ако не решим да пуснем слуха, че Джаси е починала, което ми се струва прекалено драстична мярка. Мисля, че Джаси ще се намира в много по-голяма безопасност, ако нападателят проникне при нея, когато го очакваме и сме подготвени.

— Предлагам и двамата да останем тази нощ в болницата и да се заемем лично с охраната на Джаси.

— А ако той все пак не удари още тази вечер, ще продължим да се редуваме докато това се случи.

— И как точно ще обясним действията си пред Джени и Рийв? Пък и Кейлъб ще започне да се чуди какво става.

— Ще бъдем откровени. Донякъде. Ще им кажем, че усилваме охраната, защото се боим, че може да се разчуе за подобрението в състоянието на Джаси. Никой от тях няма да се досети, че ние лично сме се погрижили да поукрасим малко истината и да разпространим новината из целия град.

— Господ да ни е на помощ, ако нещо се обърка — промърмори Джейкъб. — Или пък ако Джени се досети какво сме намислили.

 

 

Рийв не беше сигурна как ще се почувства, когато види Фарлан Маккинън отново. Спомняше си го смътно от вечерта, в която се видяха в спешното отделение. Вечерта, в която синът му Брайън спаси Джаси. Колкото и да се опитваше, единственото, което си спомняше, бе, че той е едър, висок мъж с оредяваща бяла коса и кафяви очи. Беше възрастен мъж. На колко беше вече? На седемдесет? Твърде вероятно.

Дина Колинс е била на двадесет години, когато е родила близначките. Ако Фарлан Маккинън в момента е на седемдесет или на седемдесет и пет, той трябва да е бил на четиридесет или четиридесет и пет, когато…

Все още не знаеш дали той наистина е баща ти, напомни си Рийв. Не можеш да си сигурна, само защото той го твърди. Но пък, от друга страна, какво би спечелил от едно толкова съдбоносно признание?

Рийв се напрегна, когато чу почукването на затворената врата на офиса.

— Да?

— Рийв, аз съм Грифин Пауъл. Господин Маккинън е заедно с мен. Може ли да влезем?

— Да, заповядайте, моля. — Рийв се изправи, опитвайки се да се овладее достатъчно, за да може да се справи с предстоящото изпитание.

Грифин Пауъл влезе пръв, последван от Фарлан Маккинън. Двамата мъже застанаха един до друг. Бяха приблизително еднакви на ръст. Около сто и деветдесет сантиметра. Рийв се вгледа изпитателно в мъжа, който твърдеше, че е неин баща. Макар и вече на възраст, беше красив мъж. С широки рамене и изправен гръб. Гледаше право в нея. Изглеждаше така, все едно е видял призрак.

— Толкова много приличаш на майка си — промълви Фарлан. — Само че си по-висока от нея. Като мен.

Думите му й подействаха като удар с тежък предмет.

— Не зная какво очаквате да кажа. Нямам представа как да отговоря на това.

— Няма нищо. Разбирам. Това сигурно е твърде силен шок за теб. — Погледна я през пелената от сълзи, напълнили очите му с цвят на тъмно уиски.

Същият цвят като на нейните очи. И тези на Джаси.

Рийв толкова силно стискаше облегалката на стола, зад който бе застанала, че кокалчетата на пръстите й побеляха от усилието.

— Заповядайте, седнете. — Доброто възпитание на Рийв си казваше думата. Действаше напълно инстинктивно, подчинявайки се на наученото през годините.

— Предлагам ви наистина да поседнете, господин Маккинън — обади се Грифин.

Изчака Фарлан Маккинън да заеме един от двата свободни стола, след което се настани на другия. Рийв отново зае мястото си зад бюрото на Джаси.

— Как е Джаси? — попита господин Маккинън.

— Все още е жива. — Наистина ли те е грижа? Интересува ли те изобщо как се чувстваме и дали сме добре? Ако те е било грижа за нас, преди тридесет години щеше да направиш необходимото, за да ни защитиш и предпазиш.

— Сърдита си — отбеляза той. Рийв отвори уста, за да отговори нещо унищожително, но той вдигна ръка и я възпря. — Имаш пълното право да си разгневена. Аз ви предадох, теб и сестра ти. Предадох майка ви.

— Защо трябва да ви вярвам, че сте моят баща? — попита Рийв, неспособна да прикрие горчивината в гласа си.

— Готов съм да се подложа на ДНК-тест.

— Разбирам.

— Имаш красивите черти на Дина — продължи Фарлан Маккинън. — Предполагам, че двете с Джаси много си приличате. Аз… аз никога не съм я виждал отблизо. Само от разстояние и то много рядко. Никога не съм й обръщал внимание. И през ум не ми е минавало, че би могла да бъде моя дъщеря.

— Виждала съм снимка на Дина Колинс — заяви Рийв. — Зная, че двете с Джаси много приличаме на нея.

— Така е, само дето тя беше съвсем дребничка и слабичка. Височината явно сте наследили от мен.

— Разкажете ми за нея. Разкажете ми за вас двамата.

Наистина ли искам да чуя това? Дори и да е самата истина?

— Ще се опитам да бъда максимално откровен. — Той замълча за момент. Изглеждаше така, сякаш всяка дума му причинява непоносима болка. — Някои от нещата, които ще ти разкажа за майка ти, сигурно ще те притеснят, но искам да запомниш едно — тя имаше изключително добро и отзивчиво сърце, което бе пълно с любов. Дина не беше лош човек.

Рийв се напрегна. Готова ли беше да слуша ужасни неща за рождената си майка?

— Продължавайте.

— Запознах се с Дина, когато тя беше на седемнадесет… всъщност, почти на осемнадесет години. Беше проститутка в Ноксвил.

Рийв ахна от изумление. В душата й се надигнаха противоречиви емоции. Трябваше да положи неимоверни усилия, за да не се разплаче. Майка й била проститутка? Но как е възможно това?

— Не знаех нищо за произхода й и за живота й, преди да се появи в Ноксвил. Научих подробностите, след като я отведох от Ноксвил и от ужасния живот, който водеше…

— И я направихте своя любовница — довърши вместо него Рийв.

Той засрамено наведе глава. Поседя така известно време, след което се изправи и я погледна право в очите.

— Готов съм да поема цялата вина за всичко, което се случи тогава. Но има нещо, което държа да знаеш. Аз обичах Дина. Тя също ме обичаше.

О, господи, защо й казваше това? Не разбираше ли, че тя веднага ще му повярва, независимо дали казаното отговаря на истината или не?

— Дина избягала от къщи, когато била едва тринадесетгодишна. Майка й била алкохоличка, а баща им ги изоставил, когато Дина била съвсем малка. От седемгодишната си възраст заживяла при леля си и вуйчо си. Сестрата на майка й и нейния съпруг. Вуйчото започнал да я малтретира сексуално, когато станала на десет.

Фарлан замълча. Въздъхна. Самотна сълза се търкулна по лявата му буза.

— Била на тринадесет, когато разбрала, че е бременна. Казала на леля си, но тя обвинила нея за случилото се.

— О, господи! — Рийв скочи от мястото си, претича през стаята, отвори вратата, прекоси коридора и влетя в банята.

Повърна в мига, в който се добра до първата кабинка. След това избърса устата си с тоалетна хартия, пое няколко големи глътки въздух, приближи се до една от мивките и изплакна уста. Избърса лицето си с навлажнена тоалетна хартия, изми и изсуши ръцете си, изправи рамене и се върна в кабинета на Джаси. Завари Грифин и Фарлан прави.

— Добре ли си? — попита я Фарлан. — Съжалявам…

— Не се извинявайте за това, че ми казвате истината. Ако не можете да направите нищо друго за мен, то поне бъдете откровен. — Настани се отново зад бюрото на Джаси и го погледна право в очите. — Какво се е случило с нея и бебето й?

— Избягала от къщи и се озовала в Ноксвил. Започнала да се скита по улиците. Тринадесетгодишно хлапе, бременно в четвъртия месец. — Фарлан подпря върху бедрата си своите големи, нашарени със старчески петна ръце. — Запознала се с някакъв сводник и само след една седмица вече работела за него. Казваше ми, че ненавиждала работата си. Мразела всичките онези мъже, които я докосвали. Аз също я мразех заради това.

— Какво станало с бебето?

— Бебето умряло. Родило се преждевременно. След неговата смърт Дина изведнъж пораснала, научила се да се грижи за себе си. Когато се запознах с нея, тя беше изключително нахакана и опитна проститутка. Беше се научила напълно да се абстрахира от чувствата си. Научила се бе да живее, без да чувства каквото и да било. До момента, в който се влюбихме. И двамата не искахме това да се случи. Зная, че тя беше ужасно изненадана от факта, че би могла да обича някого. Още повече, че аз бях достатъчно възрастен, за да й бъда баща.

Рийв погледна към Грифин.

— Вие споменахте, че имало още двама мъже, които продължили да се виждат с Дина, след като тя се преместила в Сивиървил, нали?

— Точно така — отвърна Грифин.

— Максуел Фенъл е мой братовчед. По онова време току-що бе завършил юридическия факултет — обясни Фарлан. — Наех го, за да се грижи за финансовото състояние на Дина. Исках да съм сигурен, че тя има всичко, от което се нуждае. Това е причината, поради която Макс я посещаваше веднъж месечно.

— А другият мъж е съдия Дод Кийфър.

— Дод е моят зет. Запознах се с Дина чрез него. На времето той беше един от редовните клиенти на Дина. С времето се влюби в нея. Той обаче се разкъсваше от силно чувство на вина и реши да прекъснат контактите си. Дод е почтен човек. Освен това истински обичаше съпругата си. След време й призна греховете си и тя му прости. Само че той не спря да се вижда с Дина изведнъж. Продължи да я посещава още известно време, макар че двамата не бяха любовници. Просто не можеше да се откъсне напълно от нея. Направи го едва след като научи, че е бременна от мен.

— Доколкото разбирам, по онова време вие сте бил женен и не сте имал никакво намерение да се разведете със съпругата си — отбеляза Рийв. — Защо просто не се погрижихте Дина да направи аборт?

— Никой от двама ни не искаше това. Тя искаше да роди детето ми — децата ми. А аз помолих съпругата си за развод.

— Наистина ли? — Рийв просто не можеше да повярва на думите му.

— Да, наистина. Но съпругата ми, която беше, и все още е, нестабилна емоционално, отказа категорично да ми даде развод. Опита се дори да се самоубие. Оживя, но се закле, че ще опита отново, ако я изоставя. По онова време синът ни беше на дванадесет години. Не можех да изоставя майка му. Бях сигурен, че ако го сторя, тя наистина ще се самоубие.

— Значи ви се наложи да избирате между съпругата и сина си и любовницата и двете си дъщери? — Рийв се изуми от силната ярост, която клокочеше в душата й. Беше пожелала да узнае истината, но сега бе преизпълнена единствено с омраза. Ненавиждаше съпругата и сина на този мъж. Ненавиждаше и него самия.

— Дина ме разбра — рече й Фарлан. — Всъщност тя беше човекът, който взе окончателното решение с убеждението, че то е най-правилното и за двама ни. Реши, че ще се премести в Атланта и ще вземе децата ни със себе си. А аз, чрез Максуел, се погрижих да обезпеча финансово нея и дъщерите ни.

— Колко благородно от ваша страна!

— Не те виня, че си толкова разгневена. Не те обвинявам, че ме мразиш.

— Само че Дина очевидно не е взела близначките и не се е преместила в Атланта — рече Рийв. — Искате ли да ми кажете какво точно се обърка? Какво се случи? Как стана така, че Джаси е била оставена да умре в корубата на някакво изгнило дърво? Защо аз съм била изхвърлена като непотребен боклук в някакъв мръсен контейнер за смет?

Фарлан поклати глава.

— Не зная. Кълна се, не зная. — Очите му се напълниха със сълзи. — През всичките тези години вярвах, че вие трите сте в безопасност. Надявах се, че сте щастливи и…

— Но нито веднъж — прекъсна го Рийв и процеди през здраво стиснатите си зъби, — нито веднъж в продължение на цели тридесет години не направихте опит да се уверите в това, така ли? Просто ни изпратихте далеч от себе си и напълно забравихте за съществуването ни.

— Не! — Фарлан рязко се изправи. — Не е минал и един ден от живота ми, без да си спомня за Дина, за двете ни малки момиченца и да не се запитам…

Рийв погледна баща си — дълбоко в сърцето си вече знаеше, че той наистина е неин баща; същата увереност бе изпитала и по отношение на Джаси — и почти го съжали. Почти.

— Познавате ли човек, който да е изпитвал толкова силна омраза към майка ми, че да е посегнал на живота й? — попита Рийв. — Познавате ли човек, който би пожелал смъртта ни? Моята и на Джаси?

Лицето на Фарлан пребледня като платно.

— О, господи. Не. Не!

— Кой! — сурово попита Рийв, но Фарлан само се облегна назад, притисна ръце към лицето си и се разрида.