Метаданни
Данни
- Серия
- Чероки Пойнт (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- As Good as Dead, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мария Борисова, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 30гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Бевърли Бартън. Изстрадана обич
Американска. Първо издание
ИК „Компас“, Варна, 2005
Редактор: Любен Любенов
ISBN: 954-701-178-2
История
- —Добавяне
20.
Джаси спря джипа край пътя точно пред стария покрит мост. Стигнала бе точно за дванадесет минути, така че предполагаше, че е подранила. Наблизо не се виждаше друго превозно средство. Човекът, който й бе позвънил, очевидно още не бе пристигнал. Възможно бе, разбира се, да е паркирал от другата страна на моста, непосредствено зад завоя и сега да я наблюдава, напълно скрит от погледа й. Джаси започна да барабани с пръсти по волана. Вече губеше търпение.
Хайде, де! Побързай, моля те!
Минути се нижеха бавно. Струваха й се много по-дълги от обичайните шейсет секунди. Най-накрая, след като чака цели пет минути, тя извади телефона си от джоба на якето и се опита отново да се обади на Рийв. Позвъни първо в къщата, а след това и на клетъчния й телефон. Никой не вдигна. Къде, по дяволите, е Рийв? Защо не отговаря на обажданията й?
Може би трябва да се обадя на Джейкъб и да го накарам да прескочи до къщата, за да провери как е Рийв. Не, не го прави. Идеята не е добра. Рийв изобщо няма да ти благодари, че си й натресла Джейкъб. Джаси се изсмя. Съвсем скоро се очакваше сериозен сблъсък между онези двамата. Джени бе надникнала в бъдещето, но на Джаси не й трябваше силно развито шесто чувство, за да осъзнае, че подобно напрежение между двама души може да бъде премахнато само по два начина. Те или трябваше да се избият един друг, или трябваше да преспят заедно.
Джаси започна да усеща студения вечерен въздух. Запали колата, пусна парното и завъртя копчето на радиото. Къде, по дяволите, беше загадъчният източник на информация? Нямаше намерение да седи и да го чака цяла нощ. А и Кейлъб къде се бави още?
Извади телефона и избра номера в бара.
Лейси вдигна на шестото позвъняване.
— „Барът на Джаси“. — Лейси говореше високо, за да надвика гласовете на почерпените посетители и силната музика.
— Къде е Кейлъб? — попита Джаси.
— Не зная. Трябваше да се е върнал до сега. Гъс живее съвсем близо, на улица „Оукууд“. Защо не му звъннеш на клетъчния телефон?
— Ще го направя. Мислех, че вече се е върнал в бара.
— Загадъчният човек, с когото имаш среща, появи ли се вече? — попита Лейси.
— Не, не още.
— Бъди внимателна, чу ли?
— Ще бъда. Ще бъда.
Джаси прекъсна разговора и веднага избра номера на клетъчния телефон на Кейлъб. Никой не отговори. Тъкмо се канеше да затвори, когато той изведнъж вдигна.
— Да, какво има?
— Кейлъб?
Гласът му мигновено омекна.
— Здрасти, скъпа. Виж, съвсем скоро се връщам. Просто спуках гума на връщане от дома на Гъс. Ще я сменя и идвам.
— Аз не съм в бара. В момента се намирам до стария покрит мост близо до кънтри клуба. След като смениш гумата, ела…
— Какво, по дяволите, правиш чак там? — Замълча за момент и викна с пълно гърло: — Не ми казвай, че си отишла там съвсем сама.
— Точно така, сама съм, но съм добре. Нося пистолета си с мен. Помолих Лейси да ти предаде да дойдеш тук. Така че, побързай, моля те.
— По дяволите, Джаси, защо…
— Ще ти обясня като дойдеш тук.
— Чуй ме. Обърни колата и се върни веднага в града.
— Ще те чакам до стария мост. Побързай. — И Джаси му затвори телефона.
Той, разбира се, би могъл да й звънне отново, но тя се съмняваше, че ще губи време в безсмислени телефонни разговори. Познаваше я достатъчно добре, за да знае, че няма да му вдигне, ако й позвъни отново. Затова щеше да предпочете да се залови моментално със спуканата гума.
Изминаха пет минути, после още десет. Джаси спря радиото, загаси двигателя и отвори вратата. Слезе от джипа и потупа вътрешния джоб на сакото си, за да се увери, че пистолетът е на мястото си. Искрено се съмняваше, че ще има нужда от пистолет, но ако все пак се окажеше, че е попаднала в капан, щяха да са й нужни само няколко секунди, за да извади оръжието.
Джаси затвори вратата, подпря се на предния капак и остана така няколко минути. Но това беше нелепо. Защо й се обади и я накара да дойде тук, щом не се появява? Нима обаждането беше фалшиво? Може би някой бе решил да се пошегува с нея. Натисна бутона и освети циферблата на ръчния си часовник. Девет и двадесет. Само още десет минути и се маха оттук.
Потопена до раменете в приятната топла вода на ваната, поставена на покритата веранда на наетата от нея къща, Рийв вдигна чашата, пълна с изстудено „Тенеси тий“ и лениво отпи от ароматната напитка. Беше намерила четирите малки бутилчици в кошницата за гости, препълнена с всевъзможни вкуснотии. Кошницата беше подарък от Джаси и бе доставена преди Рийв да се нанесе в къщата. Рийв никога преди не бе опитвала това питие — комбинация между „Джак Даниълс“ и подсладен чай — но сега установи, че вкусът му й допада. И нищо чудно — тя от край време си падаше по сладките неща.
Джейкъб Бътлър не беше сладък. Беше груб, намръщен и…
Как, за бога, успя да направи такъв огромен скок? От „Тенеси тий“ към Джейкъб Бътлър?
Сигурно защото просто не можеше да го прогони от мислите си.
Престани, Рийв! Този мъж започва да се превръща в нещо като мания за теб.
От мига, в който я остави пред къщата по-рано през деня, тя бе направила и невъзможното, за да го прогони от мислите си. Първо се обади на Джаси, за да отмени заплануваната за тази вечер съвместна вечеря. След това звънна у дома и разговаря с икономката си. Обади се отново на Пол Уелби, макара да съзнаваше, че е напълно излишно да разговаря с него за втори път. Пол беше като робот — организиран, рационален и изключително ефективен в работата си. Беше го наследила от майка си. Лесли Сорел го бе наела за свой личен секретар веднага след като той завършил колеж „Вандербилт“. В деня на смъртта й заплатата му бе достигнала шестцифрена сума. Но едва след като го назначи за свой личен секретар, Рийв си даде сметка, че той заслужава всяко пени от парите, които му плащаха.
Опита се да гледа телевизия и да чете, но и това не помогна. След това се залови да си приготви вечеря. Мислите й обаче все се отклоняваха в една-единствена посока. Нежелана посока. Безброй пъти си бе припомняла четиридесет и петте минути, които прекара заедно с Джейкъб. От мига, в който я стресна с появата си и й помогна да си облече сакото, до момента, в който я докара до тук и й помогна да слезе от колата му. През цялото това време той се бе проявил в съвсем различна светлина. Сякаш нямаше нищо общо с човека, когото си мислеше, че мрази. Днес той се държа изключително мило с нея. Нито веднъж не й се присмя, не се опита да я провокира. Държа се така, сякаш наистина я харесва.
Възможно ли бе? Можеха ли двамата с Джейкъб да станат приятели? След като взаимоотношенията им започнаха…
Я почакай малко! Ти нямаш взаимоотношения с Джейкъб. Той е приятел на Джаси, не твой. Добре, днес следобед се отнесе с теб като с човешко същество, но това не означава, че те харесва и иска да бъдете приятели.
Рийв отпи още няколко глътки „Тенеси тий“, след това остави чашата на ръба на ваната и се потопи до брадичката в топлата вода. Киснеше се във ваната вече половин час с надеждата, че алкохолът и топлата вода ще я отпуснат и ще й помогнат да заспи. Искаше да спи дълбоко без неприятни сънища. Не искаше да сънува никого. Най-малко пък Джейкъб Бътлър.
Признай си, че се боиш да не се събудиш, разтреперана от поредния еротичен сън, в който той е главно действащо лице. Свикнала си да контролираш живота си изцяло, да държиш в подчинение всичко и всички, населяващи твоя свят. И сега не можеш да се примириш с мисълта, че не си в състояние да контролираш нито шериф Бътлър, нито начина, по който те кара да се чувстваш.
Рийв изпъшка и си наложи да излезе от топлата вана. Ако постои още малко във водата, ще се спаружи като сушена слива. Или ще заспи и ще се удави. Излезе от ваната и потрепери, почувствала веднага хладния вечерен въздух. Грабна дебелата хавлия, която висеше на задната стена, и бързо се подсуши. След това взе халата си от близкия люлеещ се стол и го облече. Влезе в къщата и веднага се отпусна, обгърната от приятна топлина. Затвори очи и въздъхна. И тогава се случи. Почти почувства нечии силни ръце около тялото си. Силните ръце на Джейкъб. Рязко отвори очи. Беше съвсем сама. Ама и нейното въображение си го биваше!
Джаси тръгна по пътя и стъпи върху покрития мост. Може би не е разбрала правилно указанията на човека. Дали не трябваше да мине по моста и да спре от другата страна? Беше прекосила около една трета от моста, когато й се стори, че долавя някакъв шум зад себе си. Стъпки?
Добре, тичай обратно към джипа, скачай вътре и се махай от тук!
Не трябва да се паникьосва. Не още.
Ето, пак чу същия шум. Зад нея определено имаше някого. Пъхна ръка в джоба си, за да може при нужда да извади пистолета, и понечи да се обърне. Преди да го направи обаче, нещо я удари по главата. Нещо твърдо и тежко. Неописуемо силна болка разцепи главата й. Тя падна на колене.
Какво стана, по дяволите?
— Уличница — прошепна нечий пас. — И ти си курва също като майка си!
Въпреки умопомрачителната болка, която пулсираше в главата й и се разпростираше по цялото й тяло, Джаси успя да измъкне пистолетът от джоба си. Но така и не успя да види лицето на нападателя си, защото още един силен удар се стовари върху главата й. Тя изтърва пистолета, обхвана я необичайна слабост. А след това светът потъна в непрогледен мрак.
Фарлан не обичаше да се вози в поршето на Брайън. В малката спортна кола се чувстваше като скумрия, натъпкана в кутия за копърка. Тази вечер обаче бе помолил Брайън да мине да го вземе от кънтри клуба с надеждата, че двамата ще могат да си поговорят като баща и син. Придружен от Дод, Фарлан бе пристигнал в клуба по-рано вечерта с едничката цел да се окаже в един момент без кола, което да му позволи да използва това като претекст да принуди Брайън да дойде да го вземе. Когато най-после успя да се свърже със сина си на клетъчния му телефон, Брайън реагира доста странно — като че ли беше раздразнен загдето баща му си позволява да го безпокои. На Фарлан му се искаше да познава и разбира сина си по-добре. Искаше му се връзката между двамата да беше по-силна и сърдечна. Но Брайън беше син на майка си. Във всяко едно отношение. Беше постоянно напрегнат. Егоцентричен. Раздразнителен. И като че ли лишен от най-обикновени човешки емоции.
Когато двамата най-после си тръгнаха от клуба, Фарлан предложи да минат по по-дългия черен път, който щеше да ги преведе по стария покрит мост и по криволичещото тясно шосе през гористата местност, собственост на семейство Маккинън. Фарлан имаше нужда от тези допълнителни десет минути, за да повдигне един въпрос, който не му даваше мира откакто бе прегледал последния доклад на счетоводителите им.
Брайън бе отклонявал средства от семейния бизнес и в миналото. Сумите не бяха големи и затова Фарлан си затваряше очите и покриваше загубите от собствения си джоб. Напоследък обаче Брайън бе отмъкнал малко повече от четвърт милион и дори не си бе направил труда да прикрие следите си добре. Все едно че изобщо не му пукаше, че може да бъде разкрит. Фарлан не можеше да си обясни защо му е на сина му, който получаваше прещедра годишна заплата, да извършва криминално престъпление като краде пари от компанията. Нима не разбираше, че щом му трябват пари, трябва само да отиде при Фарлан и да го помоли да му даде?
— Мразя да шофирам по проклетия мост — отбеляза Брайън. — Всеки път имам чувството, че ще се срути под мен.
— Този мост е толкова здрав, колкото и в деня, в който е бил построен — отвърна Брайън. — Аз лично следя дали управата на окръга го поддържа както трябва. Дядо ти беше човекът, който се зае с реконструкцията на този мост през шейсетте години. По едно време той беше покрит и отстрани, а не както е в момента само отгоре.
Брайън не отговори. Синът му никога не бе проявявал интерес към историята на семейството. Камо ли пък към историята на окръг Каунти.
Фарлан се опита да реши кой би бил най-подходящия начин да повдигне въпроса за средствата, които Брайън бе присвоил от „Маккинън Медия“, но преди да измисли каквото и да било, забеляза някаква кола, паркирана край пътя.
— Някой май има проблеми с колата — отбеляза на глас той.
Брайън спря поршето по средата на пътя, точно пред стария мост.
— Никого не виждам. Колата като че ли е празна.
— Познаваш ли я? Струва ми се, че е джип, нали?
— Да, джип е. Всъщност, струва ми се, че това е червеният джип на Джаси Талбът.
— Може би трябва да се уверим, че с нея всичко е наред, преди да продължим.
— Тази вечер не съм в настроение да се правя на добрия самарянин.
— Направи го заради мен — настоя Фарлан. — Иди да видиш дали няма някакъв проблем.
Брайън тихичко изруга, но слезе от поршето. Фарлан го видя да се приближава до джипа. Обиколи го отвсякъде и надникна през затвореното стъкло откъм страната на шофьора.
Обърна се и извика на Фарлан:
— Празна е. Няма и следа от хора. Сигурен съм обаче, че това е колата на Джаси. — Застана зад колата и посочи табелката с номера. — Това е нейният номер. „Джаси номер едно“.
Стомахът на Фарлан се сви от притеснение. Не познаваше лично Джаси Талбът, но бе чувал всичките клюки, които се разправяха за нея. Само преди няколко месеца името й красеше първите страници на вестниците. Тогава бе обвинена в убийството на бившия си любовник Джейми Ъптън. В „Хералд“ бяха публикували няколко нейни снимки, но на тях тя криеше лицето си с ръце, а той така и не си бе направил труда да гледа телевизионните репортажи по случая. Той, разбира се, от време навреме я бе виждал отдалеч — по улиците на града, или в ресторанта й. Един-два пъти я зърна в бара. Доколкото си спомняше, беше хубаво момиче.
— Струва ми се, че трябва да се огледаме наоколо и да я потърсим. Може да й е прилошало. Или пък да се е наранила. — Фарлан отвори жабката, извади отвътре два фенера и отвори вратата на колата. Слезе и заобиколи поршето.
Брайън изсумтя недоволно.
— Вероятно е дошла до тук, за да се срещне с някой мъж и сега се чукат до премала в неговата кола.
— Хайде, направи го заради мен — отново го подкани Фарлан. — Не мога да ти кажа защо, но имам неприятното усещане, че тази жена се намира в беда. Хайде да се огледаме и да се уверим, че с нея всичко е наред. Ти поеми дясната страна на пътя, а аз ще огледам лявата. После ще пресечем моста и ще огледаме от другата страна. Ако не я намерим, ще позвъним в полицията. Нека те да разследват какво се е случило с нея и защо е изоставила джипа си.
— Аз мисля, че трябва да се обадим в полицията веднага и да си продължим по пътя.
Пренебрегнал напълно забележката на сина си, Фарлан тръгна нагоре по пътя. Брайън изсумтя недоволно, но го последва. Пристъпвайки в самия край на моста, Фарлан освети с прожектора мътните води на реката под тях. Непосредствено под моста имаше няколко големи скални къса. Подобни огромни каменни блокове, моделирани и излъскани от течащата вода, се виждаха по цялото протежение на плиткия поток.
— Видя ли нещо? — попита Фарлан.
— Нищо, по дяволите.
Беше прекосил около една трета от моста, когато кракът му подритна нещо. Погледна надолу и видя малкия пистолет. Не го докосвай, рече си той.
— Какво има? — провикна се Брайън.
— На моста има пистолет. — Фарлан го побутна с върха на обувката си. — Точно тук, пред мен.
— Каквото и да правиш, не докосвай проклетото нещо.
— По дяволите, момче, наистина ли си мислиш, че бих направил нещо толкова глупаво? — Фарлан освети перилата на моста. Внезапно забеляза някакво червено петно на перилата. Намираше са само на няколко метра от него. Той се придвижи до мястото и протегна ръка към червеното петно. Брайън, който вървеше непосредствено зад него, хвана ръката му миг преди да е докоснал все още мократа течност.
— Това е кръв — отбеляза Фарлан.
— Да, и аз така мисля.
Фарлан отново насочи светлината на прожектора към водата под моста. Мили боже! Премигна няколко пъти като се питаше дали наистина бе видял част от човешко тяло върху един от големите камъни. Фокусира погледа си и погледна отново. Определено не халюцинираше. Долната част от тялото бе потопена във водата, а горната половина лежеше разперена върху една от скалите.
— Брайън, мисля, че я намерих.
Брайън се спусна към него, надвеси се над перилата и погледна надолу.
— По дяволите!
— Джаси Талбът ли е? — попита Фарлан.
— Не съм сигурен, но тялото определено е на жена. — Той също насочи лъча на прожектора си към тялото. — Има червена коса и, тъй като онзи джип ей там е на Джаси, бих казал, че е много вероятно да е тя…
— Господи, мислиш ли, че мъжът, посегнал на живота на онези две проститутки, е убил и Джаси? Клюката мълви, че и двете жертви — момичето на Олмстед и онази, чието тяло бе открито край Лудон, са били червенокоси.
— Това тук няма нищо общо с онези убийства — убедено заяви Брайън, но веднага след това додаде: — Поне аз така смятам.
— По-добре да се обадя на полицията — рече Фарлан. — Бедното момиче.
— Почакай! — Брайън сграбчи ръката на Фарлан. — Виж! Стори ми се, че току-що помръдна. Мисля, че все още диша.
— Какво? — Фарлан присви очи и се надвеси над дървените перила.
Жената наистина мърдаше. Едва-едва. Сякаш се бореше за всяка глътка въздух.
— Обади се в полицията и им кажи да изпратят линейка — инструктира го Брайън. — Аз ще сляза долу и ще я измъкна от студената вода. Не зная колко време лежи долу, но сигурно вече страда от хипотермия. Освен това водата може да повлече тялото и да го отнесе надолу по течението.
Фарлан потупа Брайън по рамото.
— Върви, сине, и виж дали можеш да й помогнеш. А аз ще позвъня на 911.
Кейлъб рязко натисна спирачките и колата му се закова зад поршето, препречило пътя. Джипът на Джаси, паркиран в тревата край пътя, блестеше на лунната светлина. Някъде в далечината се чу пронизителният писък на сирени. Нивото на адреналина, пулсиращ в тялото му, достигна обезпокоителни размери. Още преди да слезе от колата забеляза Фарлан Маккинън, който крачеше напред-назад по стария мост.
„Къде е Джаси?“ — мислено изкрещя той. „Къде е моята Джаси!“
— Какво, по дяволите, става тук? — Кейлъб се затича към Фарлан Маккинън.
Възрастният мъж, с пребледняло лице и разширени от преживяния шок очи, се обърна и насочи поглед към Кейлъб.
— Той слезе долу, за да я вземе.
— Кой? Къде е слязъл? И кого трябва да вземе? — попита Кейлъб и се затича към Маккинън. — Отговори ми, по дяволите!
— Видяхме джипа й край пътя и аз реших, че сигурно се е случило нещо лошо — несвързано заразказва възрастният мъж. — Казах му, че трябва да проверим, да не би да е пострадала нещо…
Кейлъб сграбчи Маккинън за реверите на палтото и го разтърси няколко пъти.
— За Джаси ли става дума? Да не би нещо да се е случило с нея?
— Джаси? Да, Джаси Талбът. Аз не я познавам добре. Виждал съм я из града…
Кейлъб отново го разтърси.
— Къде е тя? Какво се е случило с нея? Кой е отишъл да я вземе?
— Тя е долу, в потока — отвърна Маккинън. — В началото помислихме, че е мъртва, но после я видяхме да помръдва. Едва дишаше. Той слезе долу да провери дали още е жива и да я извади от водата. Аз… аз се обадих на 911.
Кейлъб пусна реверите на Маккинън и се обърна, за да потърси Джаси и човека, когото Маккинън бе изпратил на помощ. Звукът на сирените се усили. Приближаваше.
Внезапно от другата страна на моста се появи мъж. Кейлъб тръгна напред, опитвайки се да различи очертанията на тъмната фигура, която вървеше към него. Краката му тежаха като налети с олово. Инстинктивно протегна ръка, взе фенера от Маккинън и го насочи към фигурата, която се приближаваше към тях.
— Не стой така, ела да ми помогнеш — провикна се мъжът.
В този момент Кейлъб едновременно осъзна две неща. Мъжът беше Брайън Маккинън. В ръцете си държеше мокро, окървавено тяло. Тялото на Джаси!