Метаданни
Данни
- Серия
- Чероки Пойнт (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- As Good as Dead, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мария Борисова, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 30гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Бевърли Бартън. Изстрадана обич
Американска. Първо издание
ИК „Компас“, Варна, 2005
Редактор: Любен Любенов
ISBN: 954-701-178-2
История
- —Добавяне
19.
„Бъргър бокс“ беше анахронизъм от петдесетте години. В него клиентите можаха да дадат поръчка без дори да слязат от превозните си средства, а сервитьорките се придвижваха на ролкови кънки. Менюто включваше цяла поредица от пържени, запушващи артериите вкуснотии, както и най-вкусните шейкове и бананови сплитове на земята.
Джейкъб паркира джипа на отреденото за това място, след което свали прозореца на колата и поръча чрез специалния микрофон.
— Два двойни чийзбургера, порция пържени картофки, порция пържени лучени кръгчета, чаша кафе… — Погледна Рийв и попита: — Искаш ли шоколадов шейк?
Тя поклати отрицателно глава.
— Не, и аз искам кафе.
— Значи две кафета.
Джейкъб затвори прозореца и се обърна към Рийв. Животът му да зависеше от това, не би могъл да си обясни по кой начин бе успял да се натресе в подобно положение. В един момент се занимаваше със собствените си дела, тръгнал към химическото чистене на улица „Лоден“. Докато се връщаше към джипа си забеляза госпожица Сорел, която слизаше по стълбите пред апартамента на Джаси. Поспря се за момент и я погледна внимателно, като се питаше закъде се е разбързала толкова. И тогава забеляза лицето й. Тя плачеше.
Реагира инстинктивно. Приближи се до нея и й помогна да облече сакото си. Това се оказа първата му грешка. А втората бе, че прояви загриженост към разстроената жена. Малко бе да се каже, че той и Рийв не се понасят. Как тогава му бе хрумнало да я покани на обяд? Какво си мислеше, че ще постигне? Не, той просто не помисли. Остави се на чувствата да го ръководят. А когато един мъж позволи на чувствата да замъглят преценките му, той неминуемо допуска грешка. Изпита състрадание към Рийв. Стана му болно, когато я видя да страда. Нещо, скрито дълбоко в душата му, веднага излезе на повърхността, подтиквайки го да се прояви като рицар в бляскави доспехи. А Господ му е свидетел, той бе всичко друго, но не и благородник.
— Е? — Джейкъб погледна Рийв право в очите.
— Е? — повтори тя.
— Нали щяхме да обядваме заедно?
— И точно това правим. — Устните й помръднаха в едва забележима усмивка. — Но ти се опитваш да разбереш как точно стигнахме до тук, нали?
— Да, така е — призна той, а след това си даде сметка, че тя сигурно си задава същия въпрос. — И ти ли?
— Да. Предполагам, че двамата с теб просто се озовахме на неподходящо място в неподходящо време.
— Искаш ли да ми кажеш защо плачеше?
— Всъщност не.
— Между теб и Джаси всичко наред ли е?
Тя го погледна въпросително. Сякаш искаше да го попита наистина ли го е грижа.
— Попитах, защото Джаси е стара моя приятелка — обясни той. — Преживя доста тежка година и не бих искал да я видя да страда отново. — Не можеше да допусне жената до него да си помисли, че го е грижа за нея. Даже и ако наистина беше така.
— Джаси е голяма късметлийка. Толкова много хора я обичат и се тревожат за нея. Кейлъб. Леля й Сали и Луди. Джени и Далас. А сега и ти.
Той долови тъгата в гласа й, забеляза сълзите, проблеснали за миг в очите й. По дяволите, тя всеки момент щеше да заплаче отново. Не това беше очаквал от нея. Смяташе, че е в неин стил да се разкрещи и разбеснее, обвинявайки го, че той, също като всички мъже в този град, е приятел на Джаси.
И какво да й каже сега? Не можеше да прибегне към жлъчния си сарказъм. Рийв не беше във форма да се бори с него, а той не беше от хората, които биха пронизали вече ранения си опонент.
— Из целия град се говори, че резултатите от ДНК-теста са потвърдили, че двете с Джаси сте сестри — рече Джейкъб. — Не плачеше заради това, нали?
Рийв внезапно се разсмя, премигна няколко пъти и въздъхна дълбоко.
— Ако искаш вярвай, но не. Джаси и аз и без друго бяхме сигурни, че сме сестри. Резултатите от теста само потвърдиха онова, което вече знаехме.
— Не разбирам защо отказваш да ми обясниш защо плачеше. Ако не го направиш, ще попитам Джаси и…
— Не, моля те, не го прави. Тя не знае… Не й казвай нищо, моля те.
Преди да успее да й отговори, една сервитьорка се плъзна към колата им, понесла в ръка яркочервен поднос. Джейкъб отново отвори прозореца, пое от нея голям пакет, който подаде на Рийв, и две чаши с капачета, които постави на таблото на джипа. Извади портфейла си от вътрешния джоб на коженото си сако и плати на сервитьорката, оставяйки щедър бакшиш.
— Уха, благодаря, шерифе — възкликна момичето, плъзна се на ролковите кънки и се отдалечи.
Отново се обърна към Рийв. Тя му подаде цяла купчина салфетки.
— Сервитьорката сигурно е решила, че сме големи мърлячи.
— Скъпа, изчакай само да отхапеш от чийзбургера. И ще осъзнаеш, че ще са ти нужни доста салфетки. Тези хамбургери са изключително сочни и пълни с какво ли не.
Рийв извади от кесията пакетчето пържени картофки и един чийзбургер. Усмихна се топло и му ги подаде. По дяволите, искаше му се да не прави така. Изглеждаше дяволски добре, когато се усмихваше.
Рийв продължи да рови из кесията. Извади един чийзбургер и за себе си, както и пликчето с пържени лучени кръгчета. И двете й ръце се оказаха заети и тя сякаш се зачуди как да постъпи. Джейкъб се присегна, отвори жабката на колата и така й осигури нещо като импровизирана масичка. Ръката му леко докосна коленете й и той почувства как тя моментално се напрегна. Помисли си, че ще го наругае, но когато я погледна, видя, че тя все още се усмихва, а лицето й изглежда леко порозовяло.
Е, проклет да съм, помисли си той. Беше реагирала на жеста му като жена, а не като студенокръвна кучка. Не си го и помисляй, Бътлър. Не възприемай Рийв Сорел по начина, по който възприемаш останалите жени. Тя е забранена територия за теб. Персона нон грата. Много важна и надута персона нон грата.
— Благодаря — рече тя.
Гласът й вече звучеше по-различно. Беше изключително мек, женствен и мамещ.
— Хайде, яж — разпореди се той. Не му дойде нищо друго на ум.
Тя кимна, разви бургера и отхапа огромна хапка. Той направи същото, но продължаваше да се взира в Рийв, неспособен да откъсне поглед от нея. Наистина дяволски приличаше на Джаси, но носеше по-малко грим, а очите й бяха тъмнокафяви. Независимо от силната физическа прилика, той никога не би могъл да я сбърка с Джаси. За нищо на света. И не защото Джаси беше по-красива. Не, не беше това. Причината бе в начина, по който той реагираше на присъствието й. Двамата с Джаси бяха приятели откакто се помнеше. По едно време дори се опитаха да излизат заедно. Нищо не се получи, защото между двамата не съществуваше никакво привличане. Никаква химия. За нещастие, точно обратното се получаваше между него и Рийв. Самото й присъствие около него предизвикваше силна и бурна реакция в душата му. И в повечето случаи му се искаше да я стисне и да извие елегантното й вратле.
Точно в този момент обаче искаше друго.
— Нещо не е наред ли? — попита тя.
— А?
— Не се храниш.
Отговори й, идиот такъв!
— Мислех си за това колко много си приличате двете с Джаси, но колко сте различни в действителност.
Усмивката на Рийв изчезна. Тя отхапа отново от хамбургера, след което се присегна за кафето.
Ето, моментът е много подходящ да спреш да говориш и да започнеш да ядеш, каза си Джейкъб. Довърши си обяда, откарай я до къщата й, или до апартамента на Джаси, и се сбогувай с нея. Тази жена не е от твоята черга.
Това пък откъде му хрумна? Все едно, че би проявил някакъв интерес към Рийв Сорел! По дяволите, та той дори не я харесва. Само че в точно в този момент дяволски много му се искаше да я целуне.
Продължиха да се хранят в относително мълчание. Тишината бе нарушавана единствено от силно преувеличените им примлясвания и шумното им дъвчене. Когато привършиха с храната, Джейкъб натъпка празните пакетчета и използваните салфетки в голямата книжна кесия, а самата кесия прибра в кошчето за боклук, което държеше в колата. Когато се обърна да попита Рийв дали е готова да тръгват, забеляза, че устата й отстрани е нацапана с кетчуп и горчица. Без да се замисли, той протегна ръка и я избърса с палец. Рийв зяпна от изненада. Ръката му се поколеба за миг във въздуха. Тя го погледна с разширени от изумление очи.
Джейкъб сви пръстите си в юмрук.
— Предлагам да тръгваме, ако си готова. Трябва вече да се връщам в кабинета си.
Запали двигателя и потегли, без да изчака отговора й. Когато излязоха на улицата и се понесоха към града, той я заговори отново, но този път изобщо не я погледна.
— Къде искаш да те оставя? В къщата, в която живееш, или пред апартамента на Джаси.
— Ако няма да те затрудня прекалено много, бих предпочела да ме закараш до къщата.
— Разбира се. Изобщо не ме затрудняваш.
Никой от двамата не проговори през последвалите седем и половина минути. Толкова продължи пътуването до наетата от нея къща. Джейкъб паркира на алеята, отвори вратата и скочи от джипа, без да каже нито дума. Колкото по-бързо се отървеше от нея, толкова по-добре. И за двамата.
Имаше неприятното усещане, че и тя, също като него, се бореше с капризите на собственото си либидо.
Отвори вратата от нейната страна и й подаде ръка, за да й помогне да слезе. Рийв сложи ръката си в неговата. Докосването й сякаш запали огън, който опари ръката му и мигновено обхвана цялото му тяло. Той буквално я смъкна от джипа и тя силно залитна, когато краката й докоснаха земята. Застанала само на няколко сантиметра от него, Рийв вдигна глава и го погледна в очите. Беше висока жена, по-висока от Джаси, но въпреки това бе с поне петнадесет сантиметра по-ниска от него.
— Благодаря за обяда — рече тя. — Вероятно съм качила два килограма само от чийзбургера.
Джейкъб веднага си помисли, че може да й предложи много приятен начин за изгаряне на излишните калории. По дяволите, Бътлър, трябва да престанеш с това.
— Приятно ми е да видя жена, която има добър апетит.
Тя се усмихна отново. Джейкъб инстинктивно почувства, че трябва да се омита. Веднага. Възможно най-далеч от нея.
— Трябва да вървя — рече той.
— Довиждане. — Изобщо не се помръдна. Нито пък той.
— Да, довиждане. — Размърдай си задника, Бътлър.
Джейкъб се отдръпна от нея. Съвсем бавно. Тя остана на мястото си и го изпрати с поглед. Той се качи в джипа и затвори вратата. Потегли и погледна в огледалото за обратно виждане. Тя все още стоеше на алеята. Вдигна ръка и помаха. Той рязко даде газ и отпраши надолу по улицата.
Не мога да позволя истината да излезе наяве. Опазихме тази грозна тайна в продължение на тридесет години и възнамерявам да я отнеса с мен в гроба. Ако някой някога научи за случилото се — за онова, което се случи в действителност — животът ми ще бъде съсипан, а наследството ми за бъдещите поколения ще се обезцени. Ще загубя всичко, което някога е означавало нещо за мен. И всичко заради онази жена! Мразех я тогава, мразя я и сега. Тя беше истинско зло, а порочната й същност унищожи всичко и всеки, до когото се докосна.
Не исках да изхвърля онези бебета, но просто нямах друг избор. Не можех да им позволя да живеят. Но вместо да разчитам на Слим да свърши мръсната работа, трябваше да се заема лично. Той се закле пред мен, че бебетата са мъртви. Увери ме, че е невъзможно някое от тях да оцелее.
Но ето че бе сгрешил!
През всичките тези години смятах, че съм в безопасност. Вярвах, че двете близначки са мъртви. А те са били живи през цялото врем. Едната от тях дори бе живяла през целия си живот тук, в окръг Чероки.
Напълно ли е сигурно обаче, че Джаси Талбът и Рийв Сорел са нейните бебета? Вярно, че са красиви като нея и имат нейната червена коса, но това по никакъв начин не доказва, че именно тя е тяхната майка.
Разбира се, че са нейни дъщери! На тридесет години са и са родени в същия месец, в който тя роди двете бебета. И двете са били изоставени непосредствено след раждането им. Изхвърлени са били на различни места. И са били оставени да умрат.
Слава богу, че живея в малко градче, където клюките са разнасят с мълниеносна скорост. Някой бе подслушал разговора между Джаси и годеника й в ресторанта… Друг бе чул лудата Сали и приятелката й, индианката, да си говорят, вървейки бавно по тротоара. Ако не бяха клюкарите, които веднага разпространиха новината из града, можеха да минат дни, че дори и седмици, преди да науча истината. А времето е от жизненоважно значение. Колкото по-скоро се задействам, толкова по-добре за мен и за всички засегнати.
Ще трябва да убия двете сестри преди онзи частен детектив, Грифин Пауъл, да разкрие истината за произхода и истинските им родители. Не мога да позволя на нейните деца да съсипят живота ни.
Освен това зная как да го направя… как да ги убия, без да насоча подозренията към себе си. Имам брилянтен план за действие. Първо Джаси. Още тази вечер. А след това и Рийв.
Телефонът звънна четири пъти преди Джаси да успее да вдигне слушалката. Кейлъб вече бе слязъл в бара, а тя тъкмо се канеше да приключи с работата си в кабинета, който се помещаваше в „При Джасмин“, за да се присъедини към него.
Погледна изписалия се на дисплея номер, опитвайки се да идентифицира човека, който се обаждаше. Позвъняването беше от клетъчен телефон.
— Ало? Джаси Талбът слуша.
— Джаси?
— Да. — Гласът й се стори непознат.
— Разбрах, че търсиш истинската си майка.
— Кой се обажда?
— Някой, който разполага с информация.
— Каква информация? — Подозрителна по природа, Джаси мигновено се изпълни с недоверие към непознатия глас.
— Зная кои са истинските ти родители и нямам нищо против да споделя тази информация с теб.
— И колко ще ми струва това?
— Не ти искам парите.
— Какво искаш тогава?
— Искам да узнаеш истината.
— Добре, ела веднага при мен в ресторанта и ми разкажи всичко, което знаеш.
Мълчание.
— Чу ли ме? — попита Джаси.
— Предпочитам да се срещнем на друго място. На неутрална територия така да се каже. Да не е нито при теб, нито при мен.
Ще вземе Кейлъб със себе си. И Рийв също, разбира се. Ако имаше нещо вярно в думите на този човек, сестра й би трябвало да чуе всичко от първа ръка.
— Добре. Кажи кога и къде.
— Сега. Кажи колко време ще ти е нужно, за да се срещнем.
— Къде?
— Знаеш ли стария покрит мост, който се намира на около половин миля от кънтри клуба?
— Защо да се срещаме на такова затънтено място?
— Защото не желая да се замесвам в тази история. Хората в града ме познават. Ще ти съобщя информацията, с която разполагам, при условие че дойдеш сама и се закълнеш, че няма да казваш на никого от кого си научила истината за родителите си.
Вродените инстинкти на Джаси я предупреждаваха, че не трябва да се среща сама с този човек. В края на краищата не беше изключено някъде наблизо да се спотайва убиецът, дето си пада по червенокоси жени, в очакване да се докопа до нея. От друга страна, тя сериозно се съмняваше, че човекът, с когото разговаряше, може да е сериен убиец. А дали е мошеник? Дали се надява да измъкне някакви пари от нея? Възможно е. Но сериен убиец? Малко вероятно.
Би могла да вземеш пистолета си. Освен това трябва да се опиташ да го убедиш, че Рийв също трябва да присъства. В края на краищата ако този човек казваше истината и наистина можеше да разкрие самоличността на техните родители, то Рийв определено имаше правото да чуе истината от първа ръка. Също като нея.
— Ще се срещнем след петнадесет минути, но няма да дойда сама. Ще взема и сестра си с мене.
Дали наистина чу смях, или само така й се стори?
— Добре, ще се съглася с това. Непременно доведи Рийв Сорел със себе си.
Разговорът прекъсна и свободният сигнал отекна силно в ухото й.
Джаси веднага набра номера на Рийв и изчака десетина позвънявания. Никой не вдигна. Опита се да се обади на клетъчния й телефон. Отново никой не вдигна. Джаси бързо излезе от кабинета, прекоси коридора и излезе през задната врата. Задните входове на двете й заведения се намираха само на няколко метра един от друг, така че й бе нужна само минута, за да стигне от едното до другото. Влезе в бара, мина край кабинета си и се насочи право към салона. Огледа помещението, но след като не забеляза Кейлъб, се приближи до бара.
— Къде е Кейлъб? — попита барманката Лейси.
— Отиде да закара Гъс Лоугън у тях. Бедничкият вече беше пиян, когато се появи, а след като отказах да му сервирам, започна да се държи доста противно.
— По дяволите!
— Нещо не е наред ли? — попита Лейси.
— Да, имам среща след по-малко от петнадесет минути и исках Кейлъб да ме придружи.
— След като се върне, веднага ще го изпратя при теб. Сигурна съм, че много ще се разтревожи, ако отидеш сама. Особено пък след всичките приказки за онзи откачалник, дето избивал червенокоси жени.
— Обзалагам се, че Джейкъб и Далас много биха искали да разберат как си узната тази поверителна информация. Никой не трябваше да знае, че жертвите са червенокоси.
— Подобно нещо не може дълго да се пази в тайна. Рано или късно информацията все изтича отнякъде.
— Да, така е. За съжаление. Виж, отивам да се срещна с човек, който твърди, че знае кои са истинските ми родители. Веднага щом Кейлъб се върне, му кажи да дойде на покрития мост, който се намира на около половин миля от кънтри клуба.
— Не мисля, че трябва да отиваш сама. Обади се на Рийв да дойде с теб.
— Опитах се. Но не вдига телефона.
— Тогава изчакай Кейлъб.
Джаси потупа вътрешния джоб на сакото си.
— Взех моя тридесет и два милиметров пистолет с мен. За всеки случай. Кажи на Кейлъб къде съм веднага щом се върне. И му предай, че съм уверена, че човекът, който ми се обади, със сигурност не е сериен убиец.