Бевърли Бартън
Изстрадана обич (19)

18.

Фарлан Маккинън стана от масата, взе чашката и чинийката и излезе от трапезарията. Веда, застанала на вратата на кухнята, изпрати с поглед съпруга си, който си излезе от стаята, без да пророни нито дума. Той като че ли изобщо не я забелязваше. Все едно че беше невидима. Искаше й се да се разкрещи след него, да го попита защо я пренебрегва по този начин. Само че тя знаеше отговора на този въпрос. Господ да й е на помощ, но тя знаеше. Нещо в душата на Фарлан умря преди тридесет години. В продължение на много години след това той успешно се преструваше, че всичко е наред, държеше се заради нея и Брайън. В последно време обаче се промени.

Не беше съвсем сигурна защо той започна да се отдръпва от нея. Кога беше? Преди десет години? Или още по-отдавна? С всяка изминала година съпругът й се отдалечаваше все повече и повече, превръщаше се в непознат. А тя не можеше да стори нищо, за да промени това. Заплахите й вече не действаха. Беше загубила властта си над него. Вече не можеше да го заплаши, че ще му отнеме Брайън. Брайън беше възрастен мъж; навършил бе пълнолетие преди повече от двадесет години. Не можеше да го заплаши, че ще спре да прави секс с него, тъй като той отдавна вече не се интересуваше от секс. И макар че все още й оставаше заплахата да извърши самоубийство, тя отдавна вече не звучеше убедително. Понякога се питаше дати Фарлан няма да е по-щастлив, ако тя наистина вземе, че умре.

Абра застана зад Веда и попита:

— Може ли вече да прибирам съдовете от закуската, мис Веда?

— Да, разбира се. Господин Маккинън и аз приключихме. А господин Брайън и Уолъс тази сутрин решиха да закусват в града.

Веда скръсти ръце пред гърдите си и разтърка раменете си.

— Тази сутрин е доста хладничко. Чувствам, че зимата наближава. Мразя зимите. Те ме лишават от възможността да работя в градината.

— Да, мадам. Зимата е доста неприятна за нас, възрастните, нали, мадам? — Абра се зае да почиства масата и сякаш забрави за присъствието на Веда.

Тя прекоси трапезарията, решила да се качи на горния етаж и да се облече за предстоящия ден. В този момент входната врата се отвори рязко и в къщата нахлу струя студен въздух. Веда надникна във фоайето и зърна Уолъс, който забързано влетя в къщата. Обикновено по това време на деня той беше в планината и работеше в оранжериите на Джени Слоун. В тези оранжерии бе минал целият му съзнателен живот. Започнал още по времето на бабата на Джени, Мелва Мей, а след смъртта й бил нает от Джени, която, както се говореше, наследила не само оранжериите на Мелва Мейн, но и ясновидските й способности.

Не че Уолъс имаше нужда от работа, за да се издържа. Фарлан се грижеше добре за брат си. Уолъс обаче обожаваше работата в оранжериите. Обичаше да се рови в пръстта и да се чувства полезен. Освен това боготвореше Джени. Както и всички останали жители на този град, всъщност. Или поне онези, които не се страхуваха от специалната й дарба.

Когато преди няколко години Брайън се увлече по Джени, Веда се опита да го разубеди, но той отказа да я послуша, твърдо решен да следва чувствата си. За щастие Джени така и не се влюби в Брайън и, в крайна сметка, се омъжи за друг.

Фарлан поспря пред вратата на кабинета и се обърна да поздрави брат си.

— Уолъс, случило ли се е нещо? Защо не си на работа?

— Обадих се на Джени и я предупредих, че ще закъснея тази сутрин — задъхано отвърна Уолъс. — Хуут е отвън в колата и ме чака. Той отива в планината да огледа някои от вилите и ще ме закара до там.

Веда стоеше тихичко в трапезарията, скрита от погледите на Фарлан и Уолъс, но в състояние да чуе всяка тяхна дума.

— Много мило от страна на Хуут да те закара до оранжериите — отбеляза Фарлан. — Забрави ли нещо сутринта? Затова ли се връщаш?

— Не съм забравил нищо. Дойдох да ви съобщя новината. Всички в ресторанта говорят за това.

— И каква е тази новина?

Веда искрено се надяваше, че не е било извършено друго убийство. Доскоро Чероки Пойнт беше изключително спокойно малко градче, в което на практика нямаше никаква престъпност. Напоследък обаче насилието и престъпността сякаш взеха връх и започнаха да ескалират до плашещи размери.

— Мис Джаси и мис Рийв научили новината от доктор Макнеър. Те издържали теста, на който се явиха — информира ги Уолъс. — Двете наистина са близначки. Точно както смятаха всички.

— И затова ли се върна до тук? — Веда излезе във фоайето. — Тази новина не е чак толкова важна. Можеше да изчакаш до вечерта и да ни я съобщиш като се върнеш от работа.

— Но всички в града говорят за това — обясни Уолъс. — И се питат защо Сали никога не е споменала, че е имало още едно бебе. — Уолъс се обърна към Веда. — Сестрите трябва да бъдат отглеждани заедно, нали? Аз и Фарлан сме братя и отраснахме заедно. Не разбирам защо…

— За бога, Уолъс, кой би могъл да знае какво си е мислела на времето Сали Талбът — възкликна Веда. — Може би е преценила, че не може да си позволи да храни и облича две бебета и затова се е отказала от едното. Хората като нея са способни на всичко.

Уолъс се намръщи и насочи поглед към Фарлан.

— Мислиш ли, че се е случило точно така? Ако Сали ми беше казала, че има нужда от пари, за да се грижи за бебетата, аз щях да те помоля да й дадеш пари и ти щеше да го направиш, нали?

Фарлан остави чинийката и чашката върху старинния орехов шкаф във фоайето, стисна рамото на брат си и отвърна с приглушен глас:

— Да, разбира се, че щях да го направя. Случвало ли се е някога да не получиш онова, за което си ме помолил?

Уолъс се умълча за момент, замислен върху забележката на Фарлан. След това върху плоското му, покрито с бръчки лице, изгря широка усмивка.

— Само веднъж. Не пожела да ми купиш кола. Каза ми, че не мога да имам кола, защото не мога да шофирам.

Братята избухнаха в смях. Очевидно и двамата си припомниха периода, в която Уолъс реши, че иска да има собствена кола. По онова време наближаваше четиридесет години, но изобщо не му бе хрумнало, че трябва не само да има кола, но и да знае как да я кара. Фарлан излезе заедно с брат си през входната врата, застана на верандата и заговори Хуут Томпкинс, управителя на компанията, която стопанисваше къщичките под наем.

На Веда й се искаше да можеше да се присъедини към безгрижния им смях, но изведнъж в главата й се появиха ужасни, неканени мисли, които я накараха да изпита дълбок страх. Колкото повече се опитваше да прогони глупавите и напълно безпочвени подозрения, толкова по-силни ставаха те. Всичко започна с глупавото съобщение на Уолъс, че Джаси Талбът и Рийв Сорел се оказали близначки. Червенокоси близначки. Смътно си спомняше, че веднъж бе зърнала Джаси отдалеч. Повече не я бе срещала, защото тя и онази млада пачавра не се движеха в една и съща среда. Може би ако бе имала възможност да огледа по-отблизо прословутото лошо момиче на Чероки Пойнт, тя нямаше да е толкова изненадана от външния вид на Рийв Сорел. Веда, разбира се, бе успяла да прикрие изумлението си и не бе дала да се разбере, че госпожица Сорел й напомня за една друга млада жена, за чието съществуване се бе постарала да забрави. Рийв не само че имаше тъмночервена коса, но и изглеждаше доста красива. Имаше съвършени черти. Също като…

Не! Не бива да се изтезаваш по този начин. Всичко това се случи преди цял един живот. Няма защо сега да се връщаш назад и да се измъчваш от страхове, несигурност и съжаления.

Фарлан, Дод и Максуел познаваха Джаси Талбът от години. Веда просто не можеше да си обясни как никой от тях не бе забелязал тази толкова силна прилика. Но дали наистина съществуваше подобна прилика? Дали тя не беше само плод на въображението й? На въображението или на гузната й съвест?

Но тя нямаше за какво да се чувства виновна, нали? Не тя беше прегрешила; тя беше жертвата на чужд грях. Дод и Фарлан бяха виновни. А също и Максуел. Тя направи само онова, което трябваше да направи, за да предпази себе си и сина си. Да запази семейството си.

Веда внезапно почувства силна слабост. Осъзнала, че едва се държи на краката си, тя се хвана за касата на вратата и положи глава на дървената повърхност.

Приликата, която забелязах, е само външна, помисли си тя, опитвайки се да убеди сама себе си. Правеше го от мига, в който Рийв Сорел дойде на обяд във вторник. Повечето червенокоси си приличат по определен начин. Освен това няма начин Рийв и Джаси да са дъщери на онази жена. Онази ужасна жена, която съсипа толкова много съдби.

Беше принудена да приеме факта, че Фарлан няма да забрави никога. А и как би могъл? Ами бедничкият Дод, който се бе изповядал пред Бет Елън и бе получил опрощение, макар че той самият никога не успя да си прости? Ами Максуел, който бе затънал до шия в онази грозна история? Ако някога разкаже пред някого всичко, което знаеше, ако реши да признае стореното…

Веда пое няколко дълбоки глътки въздух и вдигна глава.

— Да не си болна? — попита я Фарлан и се приближи до нея. — Изглеждаш много бледа.

— Тази сутрин не се чувствам особено добре — отвърна тя.

Той я хвана за ръката.

— Може би трябва да поседнеш малко. Всичките тези приказки за червенокосите близначки несъмнено са събудили някои неособено приятни спомени.

— Обеща ми, че никога няма да говорим за нея.

— Да съм казал нещо за нея? Да съм споменал името й?

— Предполагам, че ти, Дод и Максуел разговаряте за нея от време на време, нали? В края на краищата, нали и тримата бяхте нейни любимци. Господи, какви глупаци сте вие, мъжете. Тя беше уличница, Фарлан. Проститутка, която всеки мъж би могъл да притежава срещу съответното заплащане.

— Можеш да вярваш в каквото си искаш. — Фарлан насочи към нея гневния си поглед и тя видя неподправената омраза, която струеше от очите му. — Дод, Максуел и аз никога не говорим за нея и за случилото се. Не искам да говоря за него и с теб. Нито сега. Нито когато и да било друг път.

— Но ти си мислиш за нея, нали? За нея и… — Веда замълча, преди да е изрекла на глас едничката дума, която не се осмеляваше да каже в негово присъствие.

— Моите мисли са си моя работа — отвърна той. — А над тях, моя мила, ти нямаш власт. Никога не си имала и никога няма да имаш.

С тези думи се обърна, скри се в кабинета си и затръшна вратата след себе си.

 

 

Сали Талбът се появи чак в един и половина след обяд. Но не и преди Джаси да й се обади по телефона и да й напомни, че я очакват. Тя дори се обади и на Луди и я изпрати до дома на леля си, за да я подкрепи и да й помогне да изпълни даденото обещание. Грифин Пауъл пристигна малко преди обяд и, докато чакаше, придружен от Кейлъб, поигра малко билярд долу в бара.

Джаси отвори вратата на апартамента. Сали стоеше отвън. Поколеба се за миг преди да влезе. Едва след като престъпи през прага, Рийв и Джаси осъзнаха, че Луди, която стоеше непосредствено зад Сали, лекичко бе побутнала старата си приятелка напред.

— Хайде, влизайте и се настанете някъде — подкани ги Джаси. После погледна Рийв. — Виж дали някой иска кафе. Аз през това време ще се обадя на Кейлъб и ще го помоля да предаде на господин Пауъл, че тя вече е тук.

Възрастните жени отказаха всякакви напитки. Седнаха една до друга на канапето. На лицата им бяха застинали сериозни изражения, в очите им се четеше тревога. Рийв мигновено изпита съжаление към тях.

Не прибързвай толкова със съчувствието, мислено си рече тя. Току-виж се оказало, че Сали Талбът е главният злодей в тази история. Как ще се почувстваш, ако разбереш, че именно тя е човекът, изхвърлил те в онзи контейнер за смет?

Джаси застана на вратата в очакване на Кейлъб и Грифин Пауъл. Веднага щом всички се събраха в стаята, Джаси и Рийв седнаха срещу Сали и Луди. Господин Пауъл се настани на стола, който Кейлъб донесе от кухнята и постави вляво от канапето. Кейлъб застана зад стола на Джаси и закрилнически сложи ръце върху раменете й.

В стаята се възцари пълно мълчание.

Грифин Пауъл се прокашля и заговори пръв.

— Искате ли аз да започна с въпросите?

Сали го изгледа с блеснали от яд очи.

— Няма да отговарям на въпросите ти. Изобщо не разбирам какво правиш тук. Ти нямаш нищо общо с цялата тази работа.

— Господин Пауъл ще остане тук — намеси се Джаси. — Знаеш, че той е частен детектив и работи за Рийв.

— Не, той работи за мен и Джаси — поправи я Рийв. — Тя и аз сме сестри. Резултатите от ДНК-теста доказват по безспорен начин, че двете с нея сме близначки.

Сали въздъхна дълбоко и кимна.

— Изобщо не съм знаела, че има още едно бебе. — Погледна право в Рийв. — Нямаше как да зная.

— Вярваме ти, лельо Сали — увери я Джаси. — Моля те, разкажи ни какво знаеш. И започни от началото, с моята майка… искам да кажа със сестра ти, Корин.

— Ами ти вече знаеш всичко. Корин се прибра у дома, за да роди. Знаех, че не е омъжена и подозирах, че дори не знае кой е бащата на бебето. Но тя беше моя сестра и аз я обичах. След смъртта на родителите ни тя беше единствената ми роднина.

— Аз съм дъщеря на Корин, нали? — попита Джаси.

— Зная, че Луди вече ти е казала, че малкото момиченце на Корин се роди мъртво. Нещастното малко същество. След раждането Корин беше много зле и през повечето време дори не беше на себе си. Не можех да й дам никакви лекарства, затова я наливах постоянно с домашно уиски. Държах я упоена, за да може да си почине. Аз… аз бях съсипана от смъртта на бебето. Мислех, че вината е моя, защото аз изродих детето и… — Сали преглътна непролетите си сълзи.

— Ти не беше виновна — обади се Луди. — Такива неща се случват. Никой не е виновен.

— Излязох из гората, за да проясня мислите си и да си потърся местенце, където да поплача на спокойствие, без да се притеснявам, че мога да събудя Корин. — Сали плъзна поглед по Джаси. — И така те намерих. В гората. Когато те чух да пищиш, просто не повярвах на ушите си. Но след малко те видях — дебеличко, розово и здраво момиченце с огненочервена косичка.

— Намерила си ме в гората? Горе, в планината? — ахна Джаси.

— Точно така. Някой те бе оставил съвсем голичка — имаше само памперс на дупето — в корубата на едно старо дърво. Човекът, зарязал те насред гората — който и да е той — те бе оставил там, за да умреш.

— О, боже! — изумено възкликна Джаси.

Рийв се присегна и стисна ръката на сестра си.

— Погледнах те и осъзнах, че си ми дар от Бога. Той ни отне бебето на Корин, но ни даде теб. Която й да е била истинската ти майка, тя очевидно не те е искала. Иначе защо би те оставила да умреш в гората? Но аз те исках. Пожелах те от мига, в който те зърнах. — Сали сви ръката си в юмрук и го стовари върху гърдите си. — Със сърцето си разбрах, че Той те е пратил да заместиш мъртвото бебе на Корин. Занесох те у дома, изкъпах те и те облякох с дрешките, които Корин беше купила за нейното бебе. Увих те в пухкавото бяло одеялце, което беше купила от Ноксвил, и те сложих в ръцете й.

— И какво точно каза на сестра си? — попита Джаси.

— Казах й, че ти си нейното момиченце и че тя сигурно е сънувала, че детето й е мъртво. И тя ми повярва. И как да не ми повярва, като те държеше в прегръдките си? През онази нощ аз отново се промъкнах в гората и погребах бебето на Корин. Изкопах дълбоко гробче, а отгоре сложих голям камък, за да не могат животните да го изровят.

— А когато доктор Уебстър дошъл горе в планината, за да прегледа Корин и бебето, ти си му показала мен, така ли? — попита Джасмин. — Ето как съм се сдобила с акт за раждане, в който пише, че Корин Талбът е моя майка.

— Мразиш ли ме за това, което сторих, момиче? Кълна се, че вярвах, че правя най-доброто нещо за теб и за Корин. — Тя погледна умолително Джаси. — На този свят не съм обичала друг човек така, както обичам теб. — Ясните сини очи на Сали се напълниха със сълзи.

Джаси пусна ръката на Рийв, изправи се и се приближи до канапето. Коленичи пред Сали, протегна ръце и прегърна леля си.

— Обичам те, побъркана стара жено! — Вдигна глава и през сълзи се вгледа в очите на възрастната жена. — Можеше да ми кажеш истината преди години и аз щях да те разбера.

Рийв се обърна към Грифин Пауъл и попита:

— Тази информация ще ви помогне ли по някакъв начин в разследването?

Той кимна утвърдително.

— Да, и то много. Вие двете сигурно разбирате, че човекът разделил двете невръстни бебенца, го е направил неслучайно. Той — или тя — не само е желаел смъртта на двете деца, но също така е искал да бъде сигурен, че ако двете телца случайно бъдат намерени, никой няма да се досети, че изоставените бебета са свързани по някакъв начин. Защото в случаите с близнаци е много по-лесно да се стигне до рождената им майка.

— Били сме захвърлени и оставени да умрем в два различни окръга — отбеляза Рийв. — Джаси е била зарязана в корубата на изсъхнало дърво високо в планините на окръг Чероки, а мен са ме изхвърли в контейнер за боклук в Сивиървил.

Джаси се изправи и се приближи до Рийв.

— В доклада, който ни представи господин Пауъл, се казва, че някакъв очевидец видял мъж да подхвърля нещо в контейнера за смет, което приличало на бебе. Мислиш ли, че този мъж може да е бил нашият баща?

— Нашият баща? — До този момент Рийв дори не си бе помисляла за подобна възможност. — Предполагам, че може и да е бил той. Винаги съм смятала, че майка ми ме е изхвърлила в онзи контейнер, но сега си давам сметка, че може да е бил и баща ми. Нашият баща.

— Предлагам да не прибързваме със заключенията — намеси се Пауъл. — Въпросният свидетел вече не е между живите. А дори и да беше, едва ли би могъл да идентифицира мъжа. Още на времето е казал, че не го е видял ясно. Мъжът бил среден на ръст, нормално облечен. Свидетелят така и не видял лицето му. Пък и никой не може да бъде сигурен, че именно въпросният мъж ви е изхвърлил в контейнера.

— Което означава, че нямаме за какво да се хванем — заяви Джаси. — За момента не разполагаме с никакви доказателства.

— В момента, в който получим списъка на всички близнаци, родени в Североизточен Тенеси по времето, когато сте били родени вие двете, ще започнем да работим с по-конкретна информация — обясни Грифин. — А дотогава бих ви посъветвал да не забравяте, че човекът, който е пожелал смъртта ви преди тридесет години, може би все още иска да ви види мъртви. Ако разбере, че и двете сте живи и се опитвате да стигнете до истината за вашите родители, той може отново да се опита да ви убие.

— Мили боже! Това пък изобщо не ми бе минало през ума — възкликна Джаси. — Някъде в този окръг се спотайва поредният откачен убиец, който избива червенокоси курви и аз вероятно съм на първо място в списъка му. А сега разбирам, че там някъде има и друг човек, който, ако разбере, че не е успял да се отърве от Рийв и мен преди тридесет години, може да се опита да поправи грешката си.

— Защо някой би пожелал да убие две невинни бебета? — попита Сали. — Що за чудовище би посегнало на бебе?

— Някой, който не е могъл да позволи двете бебета да живеят, защото това е означавало да изгуби нещо много важно — отвърна Кейлъб.

— Точно така. — Грифин Пауъл се изправи и се приближи до Рийв. — Госпожице Сорел, ако решите да продължите с това разследване, ще ви помоля да ни осигурите достъп до медицинския си картон. Освен това искам позволение да използвам и резултатите от ДНК-изследването.

— Да, разбира се. Ще се погрижа да получите информацията, от която се нуждаете. — Тя погледна към Джаси. — Сестра ми и аз определено искаме да продължим това разследване. Нали?

— Дяволски си права, че ще го продължим. Искаме да разберем кой се е опитал да ни убие и защо.

— Дори и ако се окаже, че става дума за собствените ви майка или баща? — попита Грифин.

— Да — в един глас отвърнаха Рийв и Джаси.

— Много добре. В такъв случай аз ще се върна в Ноксвил и ще продължа разследването.

Рийв го изпрати до вратата и стисна ръката му.

— Ще ви се обадя веднага щом получа някаква нова информация — обеща той.

Рийв се обърна и видя Кейлъб, Сали и Луди, скупчили се около Джаси, да я прегръщат и да я успокояват. Рийв внезапно се почувства нежелана и отритната. Джаси имаше близки, които я обичаха и бяха готови да я закрилят с цената на живота си. А кого си имаше Рийв? Никого. Нито една близка душа. Почувства се самотна и изоставена както никога преди.

— Забравих да кажа нещо на господин Пауъл — излъга ги тя. — Ако тръгна веднага, може да успея да го настигна. — Грабна сакото и чантата си и отвори вратата.

— Искаш ли да дойда с теб? — извика след нея Джаси.

— Не. Аз… аз ще ти звънна по-късно.

Рийв бързо затвори вратата и тръгна надолу по стълбите. Очите й се напълниха със сълзи. Дявол да те вземе, не си причинявай това. Какво ще спечелиш като се разревеш? Ти си Рийв Сорел. Притежаваш богатство и власт и хората ти завиждат за това. Нямаш причина да плачеш, по дяволите!

Стиснала с все сила парапета, Рийв бавно тръгна надолу по стълбите. Окачи чантата на врата си докато се опитваше да облече сакото си. Изведнъж почувства нечия голяма ръка, която се протегна, за да й помогне. Тя извика уплашено и отскочи далеч от мъжа, застанал до нея. Премигна няколко пъти, за да прогони сълзите и, когато погледът й се проясни, успя да разпознае мъжа. По дяволите, трябваше да се досети! Кой друг би се изпречил на пътя й в момент като този?

— Шериф Бътлър. — Опита се да преглътне сълзите си.

— Добре ли сте? — попита той. В гласа му се долавяше искрена загриженост.

— Добре съм, благодаря. А вие как сте?

Той се присегна, свали чантата от врата й и й я подаде.

— Вие плачехте.

— Колко сте наблюдателен.

— Когато човек плаче, обикновено има някаква причина за това.

— Защо се занимавате с мен? Нямате ли си по-важна работа? Защо не разследвате убийството? — Тя преметна чантата си през рамо.

Джейкъб я хвана за ръката. Очите й се разшириха от уплаха.

— Джипът ми е паркиран от другата страна на улицата. Защо не дойдете с мен в „Бъргър бокс“, за да ви почерпя един малко позакъснял обяд? Мазен хамбургер и пържени картофки. И млечен шейк с шоколад.

— Да не би да се опитвате да бъдете мил с мен?

— Да, предполагам. — Той изглеждаше не по-малко изненадан от нея самата.

— При нормални обстоятелства не бих приела поканата ви, но… — Но тя се чувстваше самотна и уязвима и посрещаше с благодарност и малките трошици доброта. Пък били те и от човек като Джейкъб Бътлър. „Защо точно той се изпречи на пътя ми, Господи? Защо точно той?“ — запита се тя и изпита необяснимото чувство, че Съдбата си прави шега с нея.

Рийв погледна ръката на Джейкъб, която все още лежеше върху нейната. Пръстите му бяха дълги и тъмни, голямата му ръка изглеждаше леко загрубяла.

— Ако прибавите към обещания бургер и пържени лучени кръгчета, ще приема поканата.

— Лучени кръгчета, а? — Джейкъб се ухили.

Тя кимна.

— Обичам лучени кръгчета.

— Ами да вървим да ядем тогава. — Той я подръпна за ръката. — Момичетата, с които излизам на среща, обикновено не си поръчват лук, тъй като се надяват да завършат вечерта с целувка, но тъй като ние не излизаме на среща и нямаме никакво намерение да се целуваме, можете да ядете лучени кръгчета до насита.

Среща? Целувка? Този да не е полудял? Та нали отиват на обяд?

— Имате право — отвърна тя. — Двамата с вас определено не излизаме на среща и няма да се целуваме.