Бевърли Бартън
Изстрадана обич (16)

15.

Тръгнаха с червения джип на Джаси, а ягуара на Рийв оставиха в града. Минаха край отбивката за имението на семейство Ъптън и продължиха по тесния, стръмен и криволичещ път, който се виеше нагоре към планината. Паважът беше изровен, а ниските и ръждясали мантинели бяха единствената преграда пред каменистите и убийствено дълбоки клисури и планински дефилета. Радиото в колата на Джаси бе пуснато през по-голямата част от пътуването и от него непрекъснато гърмеше кънтри музика. Рийв, която изобщо не си падаше по кънтрито, си бе наложила да приеме съдбата с усмивка. И като капак на всичко, въпреки оглушителната музика, която изпълваше колата, Джаси не спря да бъбри през целия път.

— Надявам се, че господин Пауъл не се е засегнал, когато настоях, че бих предпочела да изчака първо ние да разговаряме с леля Сали — подхвърли Джаси още в началото на пътуването.

След като обсъдиха въпроса, Джаси започна да й говори за леля си, да й разказва за бедното си, но изпълнено с любов детство и за приятелката на леля й, Луди, която била чистокръвна индианка от племето чероки. На Рийв й идеше да изкрещи: „Спри!“. За нула време Джаси я бе засипала с купища информация. Сестра й обаче така и не замълча достатъчно дълго, че да й даде възможност да вмъкне тази една-едничка дума.

Без да спира да говори, Джаси уверено шофираше своя яркочервен джип, преодолявайки опасните завои един след друг. Рийв седеше неподвижно и едва дишаше от страх. Когато най-сетне излязоха на един по-равен участък, Джаси извърна глава и я погледна.

— Изглеждаш пребледняла. Какъв е проблемът? Кое те притеснява — моето шофиране или музиката?

— Честно ли? — попита Рийв.

— Ако не друго, нека поне си обещаем да бъдем винаги откровени една с друга.

— И двете. Истината е, че не обичам кънтри музика. И макар че самата аз карам доста бързо, стръмните пропасти от двете страни на пътя ме притесняват.

Джаси мигновено намали скоростта на четиридесет и пет мили в час и загаси радиото.

— Така по-добре ли е?

Рийв въздъхна с облекчение.

— Да, благодаря ти.

— Каква музика слушаш?

— Ами, мисля, че вкусовете ми са доста разностранни. Има няколко стари кънтри песни, които харесвам, но като цяло, предпочитам джаз, класическа и полукласическа музика.

— Хм… и аз харесвам джаз. А също и блус. — Джаси не отделяше поглед от пътя. — Питам се по какво още си приличаме… Искам да кажа, освен банановия пудинг, салатата „Цезар“ и джаза.

— Предполагам, че няма да открием още кой знае колко общи предпочитания.

Джаси се разсмя. Силно и от сърце.

— Обичаш ли кино?

— Да, всъщност обичам. Направо съм пристрастена към старите филми. Най-много обичам онези от тридесетте, четиридесетте и началото на петдесетте години.

— Будалкаш ме.

Рийв я погледна въпросително.

— Извини ме за езика, скъпа — шеговито подхвърли Джаси. — Но аз също съм луда по старите филми. Особено по любовните.

— Ето, че май намерихме още нещо, което ни свързва.

— А имаш ли хоби? Събираш ли някакви специални предмети?

— Събирам порцеланови фигурки. Започнах още като бях дете.

— Аз пък колекционирам солнички — развълнувано рече Джаси. — Един цял шкаф във всекидневната ми е пълен с тях.

— Някой път трябва да ми ги покажеш.

Джаси се усмихна широко и й хвърли един кос поглед.

— Защо не дойдеш на вечеря в апартамента ми тази вечер?

Рийв се поколеба, защото знаеше, че Кейлъб вероятно би предпочел тази вечер да са сами, за да може да й подари годежния пръстен, заради който бе отишъл в Ноксвил.

— Няма да се обидя, ако не желаеш. — Джаси не можа да прикрие разочарованието, прокраднало се в гласа й. — Вероятно те притискам прекалено силно. Имам този навик. Извинявай.

— Ако смяташ, че Кейлъб няма да има нищо против, аз с най-голямо удоволствие ще вечерям с теб в апартамента ти. — „Съжалявам, Кейлъб. Наистина съжалявам. Но просто не мога да допусна Джаси да си помисли, че не желая да я опозная по-добре. Не мога да нараня чувствата й“.

— Че защо да има нещо против? Той вече ми каза, че според него това, че се срещнахме, ще се отрази изключително добре и на двете ни. Той те харесва, знаеш ли?

— Ще ти кажа какво ще направим. Ще дойда на вечеря, но вероятно няма да стоя дълго. Тази вечер ще трябва да проведа няколко делови разговора, преди да си легна. — Това не беше изцяло лъжа. Наистина трябваше да разговаря с личния си помощник, Пол Уелби, който се грижеше за деловите и светските й ангажименти.

— Чудесно. Можеш да си тръгнеш когато пожелаеш. Ще имаме и други вечери заедно занапред. А и кой знае, някой ден може да решиш да преспиш у дома.

И двете се разсмяха при мисълта за две тридесетгодишни жени, които планират пижамено парти.

Няколко минути по-късно Джаси отби от павирания път и сви по една тясна, неасфалтирана алея. Подкара нагоре по хълма към малката бяла къщичка, построена в средата на кръгло сечище в самото сърце на гъстата гора, която я заобикаляше отвсякъде. Мръсен малък пикал — ако се съдеше по вида му, сигурно беше истинска антика — бе паркиран до къщата. Следобедът вече преваляше. Слънцето беше слязло ниско на хоризонта. Още час-два и щеше да залезе.

— Преди няколко години се погрижих да пооправя, доколкото можах, къщата на леля Сали — рече Джаси. — Била е построена от баща й, още когато тя била съвсем малко момиченце и по нищо не се отличава от другите подобни бараки, пръснати из планините. Къщата има само четири стаи, предна и задна веранда и баня. Всъщност банята е била пристроена чак в края на шейсетте години.

Когато Джаси спря джипа пред къщата, двете стари кучета, излегнали се на верандата, надигнаха глави. Едното се прозина и отново легна. Другото стана и се загледа към тях.

— Това са Питър и Пол — информира я Джаси. — Любимите хрътки на леля Сали. Най-добрите следови кучета в окръга. Понякога ги използва за проследяване на престъпници или на изчезнали хора.

Двете минаха покрай кучетата. Джаси се присегна и погали онова, което стоеше и ги наблюдаваше. Рийв, която се боеше от животното, застана от другата й страна. Всъщност тя винаги бе обичала кучета. Но не бе свикнала да се навърта около огромни, миризливи псета, които живееха на открито.

Джаси сложи едната си ръка на бравата на входната врата и почука с другата.

— Моля те, остави ме аз да говоря с нея. Поне в началото — рече тя.

Рийв само кимна в знак на съгласие.

— Лельо Сали? У дома ли си? Аз съм, Джаси. И водя един човек със себе си.

Джаси влезе в къщата и даде знак на Рийв да я последва. Преди да успее да затвори вратата двете кучета скочиха и се спуснаха след нея. По-голямото докосна ръката й с муцуна. Рийв подскочи от уплаха, когато студеният му и влажен нос се допря до кожата й.

— Питър, дръж се прилично! — скара му се Джаси.

— Кого водиш със себе си? — провикна се Сали от кухнята.

Преди Джаси да успее да й отговори, Сали Талбът влезе в стаята, която изглеждаше като всекидневна. Обзаведена беше с канапе с дамаска на цветя и два фотьойла, които сигурно помнеха и по-добри дни. Рийв се огледа и забеляза една кръгла маса с карирана покривка между двата фотьойла, алуминиев кафеник, оставен на пода край единия от тях, и малка печка, сбутана в ъгъла. Стените бяха облицовани с евтина дървена ламперия. На стената над канапето, подредени под формата на триъгълник, висяха три снимки на Джаси — и трите от ученическите й години. Над вратата към кухнята бе окачена поставена в рамка репродукция на „Тайната вечеря“.

Сали замръзна неподвижно в мига, в който видя Рийв. Гостоприемната усмивка изчезна от лицето й.

— Трябваше първо да се обадиш. Двете с Луди тъкмо се канехме да отидем у тях.

Сякаш по команда, точно в този момент в стаята се появи ниска индианка с посивяла коса. Изразителните й тъмни очи се спряха върху Рийв.

— Няма нищо, ние не бързаме. Хайде, сядайте. Сега ще приготвя прясно кафе и ще ви отрежа от сладкиша с праскови, дето го приготвих за Сали.

— Само кафе, Луди — отвърна Джаси. — Аз лично ще пропусна сладкиша. С Рийв вече си хапнахме достатъчно от морковения ти кекс.

Луди сръга Сали в ребрата.

— Хайде седни и си поговори малко с Джаси и госпожица Сорел. Аз ще отида да приготвя кафето.

Сали погледна първо Рийв, а след това и Джаси.

— И какво ви води чак тук?

— Мисля, че и сама знаеш отговора на този въпрос. — Джаси се настани на канапето.

— Да, предполагам, че имаш право. — Тя се обърна към Рийв. — Сядай, момиче.

— Благодаря. — Рийв седна до Джаси.

Сали се приближи до една стара щайга, пълна до горе с дърва, избра няколко разцепени пъна и ги занесе до черната чугунена печка. Отвори вратичката, напълни печката с дърва и я затвори отново. Печката очевидно топлеше добре, защото, независимо от хладния есенен ден, в стаята беше изключително горещо. Сали избърса ръце в крачолите на избелелите си дънки и се настани на един от оръфаните фотьойли.

— Рийв нае Грифин Пауъл, за да разследва обстоятелства, свързани с осиновяването й — заговори Джаси. — Тя иска да разбере кой точно я е изхвърлил в онзи контейнер за боклук в Сивиървил. Освен това иска да открие биологичните си родители.

Сали извади от джоба си парче тютюн, отхапа едно парче и започна да го предъвква. Изминаха няколко минути преди да заговори.

— Ако питаш мен, има и по-умни начини човек да си харчи парите. Не виждам защо трябва да ги давате на някакъв си прехвален частен детектив и да му позволявате да се рови в неща, които е най-добре да си останат забравени в миналото.

— Не мислиш ли, че Рийв има право да знае кои са рождените й родители?

Сали взе кафеника от пода, поднесе го към устата си и изплю топката тютюн. Избърса уста, присви очи и гневно се вгледа в Рийв.

— Чини ми се, че ония Сорел са ти осигурили доста добър живот. И си мисля, че би трябвало да си им благодарна за това, а не да се чудиш как да докараш неприятности на хората.

— На кого точно създавам неприятности? — попита Рийв. — На вас ли, госпожо Талбът?

Сали отново плю в кафеника, след което го остави на пода.

— Ще ти кажа онова, което казах и на племенницата си. Сестра ми Корин се прибра у дома малко, преди да роди. Каза ми, че съпругът й я изоставил, но аз се досетих, че изобщо не са били женени, защото тя продължаваше да се нарича Корин Талбът. Аз лично изродих бебето. Беше момиченце. Едно момиченце. Не две. Сестра ми не роди близначки. Няколко дни по-късно старият доктор Уебстър дойде да прегледа сестра ми и малката. Издаде акт за раждане на Джаси и вписа данните от раждането. Нашата Джаси беше доста едро и здраво бебе — тежеше почти пет килограма.

— Лельо Сали, знаеш, че е въпрос на дни двете с Рийв да получим резултатите от ДНК-изследването. — Джаси се наведе напред и я погледна умолително. — И двете смятаме, че резултатите ще докажат, че двете с нея сме близначки. Защо не искаш да ни кажеш истината?

Възрастната жена рязко се изправи. Леденостудените й сини очи заблестяха от възмущение.

— Лъжкиня ли ме наричаш, момиче? Мен? Собствената ти леля?

Джаси също скочи от канапето, спусна се към Сали и сграбчи ръцете й.

— Чуй ме сега, стара побъркана жено! Аз те обичам. Чуваш ли какво ти казвам? Каквото и да стане, аз винаги ще те обичам. И нищо не може да промени това.

Очите на Сали се напълниха със сълзи.

— Не знаех нищо за съществуването на друго бебе. Кълна се, че не знаех.

Джаси стисна още по-силно ръцете на леля си.

— Вярвам ти. А сега, моля те, кажи ни… кажи ми истината. Аз наистина ли съм дъщеря на сестра ти Корин?

— О, по дяволите, момиче! — Сали издърпа ръцете си от Джаси. — Не мога да понеса мисълта, че би могла да ме намразиш. Просто не мога…

Сали се спусна към входната врата, рязко я отвори и излезе на верандата. Джаси и Рийв се спогледаха притеснено и Джаси хукна след леля си. Докато стигне до верандата, Сали вече бе прекосила двора и бързаше към гората, следвана по петите от двете хрътки.

— Лельо Сали, почакай!

Луди дотича от кухнята. Не спираше да клати глава и да кърши малките си ръце. Когато и Луди се спусна забързано към верандата, Рийв се изправи и я последва. Възрастната индианка сграбчи Джаси за ръката в момента, в който тя тъкмо се канеше да тръгне надолу по стълбите. Тя спря, обърна се и гневно изгледа Луди.

— Остави я — посъветва я Луди. — Точно в този момент няма да ти каже каквото и да било. Дай й време. Изчакай да получите резултатите и й ги покажи.

Джаси се поколеба, но след това кимна.

— А ти какво знаеш, Луди? И не смей да ми казваш, че не знаеш нищо.

— Зная, че Сали беше за теб като истинска майка. Ти си голяма късметлийка, знаеш ли? Извади голям късмет, че Сали те е намерила и се е погрижила за теб.

Сърцето на Рийв ускори ритъма си. Старата жена не каза ли току-що, че Сали Талбът е намерила Джаси?

— Какво искаш да кажеш? Как така ме е намерила? — попита Джаси.

— Няма да ти кажа нищо повече. Сали е тази, която трябва да ти разкаже всичко. Не аз.

— Моля те, Луди…

— Ще ти кажа само едно — Сали вярваше, че постъпва правилно. Че прави най-доброто както за теб, така и за сестра си Корин. Изобщо не е знаела, че има още едно бебе. А и как би могла? — Луди насочи поглед към Рийв. — Теб наистина ли са те намерили в контейнер за боклук в Сивиървил?

— Да.

Луди отново се обърна към Джаси.

— Ти обаче не си била там. Не си била в контейнер за боклук в Сивиървил.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че леля Сали ме е намерила някъде другаде? Че аз не съм дъщеря на Корин?

— Не мога да ти кажа. Просто не мога.

Джаси затисна устата си с две ръце, затвори очи и дълбоко си пое дъх. Когато ги отвори, погледна право към Луди и рече:

— Моля те, отговори ми само на още един въпрос и обещавам, че няма да те питам нищо повече. Освен това ти обещавам, че няма да разпитвам леля Сали, преди да получа официалните резултати от ДНК-теста.

— Ще се закълнеш ли?

— Да, кълна се.

— Казвай въпроса.

— Аз дете на Корин Талбът ли съм? И ако не съм, какво се е случило с нейното бебе?

— Това са два въпроса.

— Моля те, Луди!

Луди не й отговори веднага. Замисли се дълбоко, опитвайки се да прецени как да постъпи.

— Обичаш ли Сали? Обещаваш ли, че никога няма да си тръгнеш и да я изоставиш? Никога! Обещаваш ли?

— О, Луди, знаеш, че леля Сали винаги ще бъде член на семейството ми. Каквото и да се случи.

Луди кимна. После прикова върху Джаси черните си очи.

— Бебето на Корин беше момиченце. Много малко и слабичко. Така и не можа да изплаче. Пъпната връв бе усукана около вратлето му. Сали винеше себе си, но аз все й повтарях, че тя няма никаква вина за това, че бебето на сестра й се е родило мъртво.

 

 

Трябваше да измисли начин, за да се добере до Джаси. Проблемът се състоеше в това, че тази жена нито за миг не оставаше сама. Любовникът й живееше при нея, а когато не се навърташе из ресторанта или бара, тя бе заобиколена от много други хора. И сякаш за да усложни положението още повече, тази нейна сестра, която се появи отскоро в града, изобщо не се отделяше от нея. На всичкото отгоре Джаси беше близка приятелка както с шерифа, така и с началника на полицията. Ами ако тия двамата бяха споделили с нея конфиденциална информация, свързана с последното убийство? Ако бяха побързали да я предупредят, че някой вече е отнел живота на една червенокоса уличница от Чероки Пойнт?

Как би могъл да примами Джаси да се срещне с него? Познаваше я от години и знаеше, че ако просто й се обади и пожелае да я види насаме под някакъв предлог, тя непременно ще каже на някого за това. Така че този вариант отпадаше. Сигурно съществуваше и друг начин да я примами при себе си и да я вкара в капана. Беше само въпрос на време да измисли как би могъл да накара Джаси да отиде при него без никой да научи за това. Не и преди да е станало твърде късно. Само така можеше да е сигурен, че ще запази самоличността си в тайна.

До този момент не се бе изправял пред подобно предизвикателство. Мисълта, че този път убийството на Дина ще бъде съпроводено от много по-голям риск, го вълнуваше до полуда.

Докато обядваше в ресторанта на Джаси я бе видял да излиза от заведението, придружена от Рийв Сорел и Грифин Пауъл. Ако можеше да се вярва на сервитьорките, госпожица Сорел била наела прославения детектив, за да открие рождената й майка. Една откачена мисъл се оформи в главата му, когато видя двете жени една до друга, но той побърза да я забрави начаса. Възможно ли бе Джаси и Рийв да са свързани по някакъв начин с миналото му?

Мисли за бъдещето, каза си той. Мисли за удоволствията, които те очакват. Съвсем скоро тя щеше да бъде негова. Ще завърже черната атлазена панделка около шията й, ще я стегне и ще продължи да стяга докато Джаси престани да диша. Никога нямаше да забрави погледа в очите на Дина, когато я удуши за пръв път. Беше смятала, че е не е способен на подобна сила и смелост. Но той й бе доказал, че греши. Понякога нощем сънуваше очите й. Гледаха право в него и го обвиняваха.

Беше се случило толкова отдавна, но на него често му се струваше, че всичко бе станало едва вчера.

И този път позволи на мъчителните спомени да го завладеят напълно. Затвори очи и си представи как раздира нощницата й, изгарящ от нетърпение да я докосне, да засмуче големите й, кръгли гърди. Облиза устни и сякаш отново почувства сладостта на зърната й. Тя започна да се бори с него, да го нарича с най-различни имена, да му се присмива. Той обаче успя да издържи и проникна в тялото й. Хвърли се отгоре й и започна да блъска като обезумял. Това беше най-хубавото чукане през целия му живот.

Дали щеше да почувства същото докато чука Дина, скрита в пламенното и секси тяло на Джаси? Може би не, но на него вече му стигаше и по-малко.

В мислите му образът на Джаси се смеси със спомените за Дина и двете скоро станаха едно цяло. Той извади една черна панделка от чекмеджето и я погали с любов.

Едно малко златно сърчице висеше от черната панделка в нощта, в която отне живота й. След като я уби, той свали златното сърчице и го прибра в джоба си. Все още го пазеше, заключено на сигурно място.

Застанал гол и напълно възбуден пред голямото огледало, той погали пениса си с панделката. О, колко обичаше допира на тази материя. Ерекцията му стана още по-голяма; възбуждаше се само от допира на панделката до плътта му. Ако само можеше да е с Дина в този момент… да потъне целия в топлото й тяло… Завърза панделката около щръкналия си член и започна да я движи нагоре-надолу, погълнат от спомените за Дина. И от мечтата да я убие отново. Едва не свърши, възбуден от търкането на панделката. Едва.

Мисли си за това как ще я убиеш, каза си той. Мисли си как с все сила ще проникнеш в нея и ще я обладаеш докато е напълно безпомощна да те спре.

Ръката му започна да се движи все по-бързо и по-бързо. Вълнението му ескалира до безумна, яростна страст.

И тогава достигна оргазъм. Горещата му сперма опръска ръката му и намокри панделката, която все още бе вързана около неговия бавно смаляващ се член.