Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Paid Companion, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Светлана Павлова, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 127гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- rumi_1461(2011)
- Разпознаване и корекция
- tsocheto(2011)
- Корекция
- smarfietcka(2012)
Издание:
Аманда Куик. Компаньонката
Американска. Първо издание
ИК „Плеяда“, София, 2010
Редактор: Лилия Анастасова
ISBN: 978-954-409-300-6
История
- —Добавяне
Шестнадесета глава
Минаваше пет часът, когато Артър мина с лъскавия файтон през портата на големия парк. Седнала до него, облечена в новата си синя рокля за разходка, Елинор си напомни за хиляден път, че само е наета да играе определена роля. Но дълбоко в себе си не можеше да устои на изкушението да си въобразява, че играта се е превърнала в действителност и че Артър я е поканил да се разходят, защото иска да бъде с нея.
Гледката, която се разкриваше пред нея, бе красива. Пролетният следобед бе слънчев и топъл и голяма част от аристократите бяха излезли на разходка в парка да видят свят и светът да види тях.
Гюруците на повечето файтони бяха свалени, за да могат хората да видят елегантно облечените пътници в тях. Няколко господа яздеха красиви коне по съседната алея. Често спираха, за да поздравят пътниците във файтоните, разменяйки клюки и флиртувайки с дамите. Двойките, които се разхождаха, всъщност обявяваха пред висшето общество, че или вече правят планове за женитба, или сериозно обмислят подобна стъпка.
Елинор не се учуди, че Артър борави с юздите така, както и с всичко останало, с плавни, сръчни движения и спокоен контрол над нещата. Красивата двойка сиви коне, добре обяздени и дресирани, незабавно се подчиняваха на заповедите му.
— Открих Уот в конюшня за коне под наем — рече той.
— Успя ли да ти каже нещо важно за смъртта на прачичо ти?
— Каза, че в деня на убийството с чичо Джордж през по-голямата част от следобеда работили върху някакви опити в лабораторията. След вечеря Джордж се качил в стаята си. Уот също си легнал. Неговата стая е на долния етаж, близо до лабораторията.
— Чул ли е нещо?
Артър тъжно поклати глава.
— Заспал дълбоко, но се събудил от някакви странни шумове и нещо като сподавен вик, който дошъл откъм лабораторията.
— Отишъл ли е да види какво става?
— Да. Чичо Джордж имал навика да се връща в лабораторията късно през нощта, за да провери резултатите от някой експеримент или да запише нещо в дневника си. Уот се притеснил да не би да е станала злополука. Но вратата на лабораторията била заключена. Той трябвало да вземе резервния ключ от нощното си шкафче. Докато бил в стаята си, чул два пистолетни изстрела.
— Мили боже! Видял ли е убиеца?
— Не. Докато отиде до лабораторията, злодеят избягал през прозореца.
— А прачичо ти?
— Открил го на пода, издъхвал в локва кръв.
Елинор потръпна, като си представи сцената.
— Направо ужасно.
— Чичо Джордж все още бил в съзнание. Промърморил няколко думи, преди да умре. Уот каза, че му се сторили безсмислени. Предположил, че Джордж халюцинира от смъртоносната рана.
— Уот спомня ли си какво е казал?
— Да. Според него предсмъртните думи на прачичо били предназначени за мен. Джордж казал: „Кажи на Артър, че Меркурий е още жив“.
Младата жена затаи дъх.
— Значи си прав, наистина става дума за стария приятел на прачичо ти и онези странни червени камъни.
— Да. Но досега действах, предполагайки, че Меркурий е мъртъв. — Той сви устни. — Трябваше да се уверя, преди да си правя заключения, трябваше да намеря доказателства.
Тя го погледна.
— Кажи ми, винаги ли толкова бързо поемаш отговорността върху себе си, когато нещата се объркат?
Той се намръщи.
— Що за въпрос е това? Поемам само моите отговорности.
— И чужди според мен. — Тя забеляза, че две скъпо облечени дами гледат към нея и Артър с жадния поглед на котки, които следят плячката си. Тя нарочно наклони изящния си чадър, за да се скрият. — Познавам те отскоро, но разбрах, че изпълняваш дълга си. Приемаш всички задължения, сякаш това е мисията на живота ти.
— Може би защото поемането на отговорност наистина е моята мисия на този свят — сухо рече той. — Управлявам значително богатство, глава съм на голямо семейство. Освен за многото роднини, аз съм отговорен и за голям брой арендатори, фермери, прислуга и работници, които разчитат и зависят от мен по един или друг начин. Имайки предвид това положение, не виждам как бих могъл да избягам от задълженията и отговорностите.
— Не исках да кажа, че трябва да бягаш от задълженията си — бързо каза тя.
Това го развесели.
— Радвам се, че не възнамеряваш да ме критикуваш, защото интуицията ми подсказва, че с теб много си приличаме, когато става дума за начина, по който приемаме отговорностите си.
— О, не мисля, че…
— Да вземем например начина, по който се хвърли да защитаваш Сали днес. Нямаше нужда да се намесваш.
— Глупости. Много добре знаеш, че човек не може да слуша подобни заплахи и да остане безучастен.
— Някои хора биха го сторили, казвайки си, че не е тяхна работа да се месят в подобни неща. — Той леко дръпна юздите. — Мисля, че си приличаме и по други неща, госпожице Лодж.
— Какво искаш да кажеш? — попита тя, този път по-внимателно.
Той вдигна рамене.
— Намесвайки се в разговора между Ибитс и Сали, можеше да отстъпиш пред изнудванията на Ибитс, за да запазиш работата си в къщата.
— Глупости.
— Все пак ти предложих доста пари. Троен размер на обичайната заплата плюс допълнителен бонус. Дори да ги разделиш с един изнудвач, пак са доста повече, отколкото би изкарала за година работа като компаньонка в друга къща.
— Човек може и да не отстъпи пред изнудвача. Много добре знаеш, че ако беше на мое място, със сигурност нямаше да го направиш.
Той само се усмихна, сякаш тя му доказваше, че е прав.
Тя свъси вежди.
— О! Разбирам какво искаш да кажеш. Може би характерите ни много си приличат. Но не това имах предвид.
— А какво имаше предвид, Елинор?
Ядосана, тя размаха напосоки чадърчето си.
— Нека го кажа така. Какво правиш, за да си доставиш радост и щастие?
Настъпи кратка тишина.
Елинор затаи дъх, чудейки се дали той не си е помислил, че за пореден път е преминала границата. Очакваше да я упрекне и да й се скара.
Забеляза потрепването на устните му.
— Това учтив начин да ми кажеш, че не съм особено чаровен и привлекателен ли е, нито пък забавен, умен и интересен? — попита той. — Ако е така, можеше да си спестиш усилията. Други хора са направили това заключение преди теб.
— Някога бях влюбена в очарователен, умен и забавен мъж — каза тя. — Той твърдеше, че също ме обича. В крайна сметка се оказа лъжец и зестрогонец. Поради тази причина вече не харесвам очарователни, умни и забавни мъже.
Той се наведе и я погледна.
— Така ли?
— Да, така.
— Казваш, че бил зестрогонец?
— О, да. Не че притежавах голямо богатство в сравнение с твоето. — Тя не можа да се въздържи и въздъхна тъжно. — Въпреки това имах доста хубава къща и прекрасна плодородна земя, която ми осигуряваше прилична печалба.
— Кой я управляваше? Баща ти ли?
— Не. Баща ми е починал, когато съм била малка. Не го помня. Майка ми и баба ми управляваха земята и домакинството. Научих се на това от тях. Аз трябваше да наследя къщата и имотите. В крайна сметка, майка ми се омъжи повторно, но пастрокът ми се интересуваше само от печалбата от фермата.
— Какво правеше той с парите?
— Мислеше се за добър инвеститор. Но в повечето случаи губеше повече, отколкото печелеше. Последната му инвестиция бе в някакви мини в Йоркшир.
Челюстите на Артър се стегнаха.
— Спомням си този проект. Ако е това, за което си мисля, то бе измама от самото начало.
— Да. Но за съжаление пастрокът ми инвестира и загуби всичко, а от шока получи инсулт. Аз останах сама да се оправям с кредиторите му. Те ми взеха всичко. — Тя замълча. — Е, почти всичко.
Той леко намести юздите.
— А какво стана с твоя зестрогонец? Просто изчезна?
— О, не. Щом научи, че вече нямам наследство, дойде и побърза да развали годежа. Два месеца по-късно разбрах, че е избягал с някаква млада жена от Бат, чийто баща й дал за зестра голяма сума пари и много скъпи бижута.
— Разбирам.
Настана кратко мълчание, по време на което тя чу приглушения ход на конете, тракането на колелата на каретата и гласовете на хората, които се разхождаха в парка.
Изведнъж осъзна, че е казала повече за себе си, отколкото бе възнамерявало. Бяха започнали да говорят за убийството. Защо, по дяволите, заговори за себе си?
— Извини ме — промърмори тя. — Нямах намерение да ти досаждам с личната си история. Това е доста мрачна и неприятна тема за разговор.
— Каза, че кредиторите на пастрока ти са взели почти всичко? — попита Артър. Изглеждаше заинтригуван.
— Когато се изправих срещу кредиторите, не беше много приятно, както можеш да си представиш. Трябваше да събера личните си вещи под надзора на съдия-изпълнител, когото бяха наели да наглежда изгонването ми и отнемането на имуществото. Събрах багажа си в куфара на баба, онзи, който използвала при пътуванията си като актриса. Има двойно дъно.
— Аха. — Той се усмихна. — Започвам да разбирам накъде отиват нещата. Какво успя да изнесеш нелегално от къщата, Елинор?
— Само онова, което бях успяла да скрия в куфара: златната брошка на баба с перлите, обици и двайсет паунда.
— Много умно от твоя страна.
Тя се смръщи.
— Не чак толкова, колкото се надявах. Знаеш ли колко малко дават в заложните къщи за изящно изработена брошка и обици? Само няколко паунда. Успях да дойда в Лондон и да си намеря работа благодарение на агенция „Гудхю и Уилис“, но те уверявам, че ми бяха останали много малко пари.
— Разбирам.
Тя сви рамене и отново нагласи чадърчето си.
— Стига сме говорили на тази тягостна тема. Да се върнем на твоето разследване. Как възнамеряваш да действаш от тук нататък?
Той не й отговори веднага. Тя остана с впечатлението, че иска да продължи разговора за ужасното й финансово положение.
Но той дръпна юздите, давайки знак на конете, и се върна на убийството на чичо си.
— Мисля по въпроса — отговори. — Смятам да се опитам да открия третия член на „Дружеството на камъните“, онзи, с името Сатурн. Освен това мисля, че е добра идея да следя изкъсо Ибитс.
— Ибитс ли? — стресна се тя. — Защо? Увери ме, че той не може да ни навреди.
— Не се притеснявам, че ще разпространи клюки за теб и длъжността ти в тази къща — обясни Артър. — Любопитно ми е дали някой ще се опита да се свърже с него сега, след като вече не работи за мен.
— Защо някой би направил подобно нещо?
Той я погледна.
— Ако бях убиец и се опитвам да се скрия, щях да съм много любопитен дали някой от семейството на жертвата ми търси злодея и ако е така, дали съм сред заподозрените. Кого да попитам и кой най-добре би ме информирал от един уволнен и недоволен иконом?
Тя бе впечатлена.
— Страхотна идея, сър.
Той направи гримаса.
— Не знам дали е страхотна, но заслужава да се помисли върху нея. Възможно е Ибитс да не е подслушвал само веднъж и да знае повече от това, че си компаньонка.
Тя изведнъж разбра какво иска да й каже.
— Снощи в библиотеката разговаряхме за Джон Уот и хода на разследването. Ибитс може да е чул, че издирваш убиеца.
Той кимна.
— Ако някой се свърже с Ибитс, предполагам, че това ще е убиецът, за да разбере какво става на Рейн стрийт.
— По всяка вероятност никой друг не би си направил труда да разговаря с един уволнен иконом — съгласи се тя. — Но как ще организираш денонощното наблюдение на Ибитс?
— Мислех по този въпрос. Бих могъл да използвам услугите на бездомници, въпреки че на тях невинаги може да им се вярва. Другата алтернатива е да наема полицай. Но повечето полицаи не са по-благонадеждни от бездомниците. Освен това публична тайна е, че много лесно могат да бъдат подкупени.
Тя се поколеба. Спомни си единственото си вземане-даване с полицията.
— Ако решиш да отидеш на Боу стрийт, има един човек, на когото можеш да се довериш. Казва се Хътчинс.
Преди Артър да успее да я разпита по-подробно за Хътчинс, мъж на красив, буен кон се приближи до каретата им. Елинор го погледна разсеяно, любувайки се на красотата на коня и лъснатите обувки на мъжа.
Вдигна поглед и направо изпадна в шок, щом разпозна ездача.
„Не може да бъде — помисли си тя. — Не е възможно да е той.“ Ужасена погледна красивия господин.
Той също бе вперил поглед в нея, не по-малко изненадан, че я вижда.
— Елинор — каза Джеръми Клайд. Погледът му излъчваше топлина, която едно време караше сърцето й да бие учестено. — Ти ли си? Помислих, че съм се припознал, когато забелязах позната жена в каретата. Много се радвам да те видя, скъпа.
— Добър ден, господин Клайд. Разбрах, че преди няколко месеца си се оженил. — Тя му се усмихна с най-смразяващата си усмивка. — Моля, приеми моите поздравления. Съпругата ти в града ли е?
Джеръми изглежда се смути и се притесни от въпросите й. Тя имаше чувството, че е забравил, че има съпруга. Благодари на съдбата, че не се омъжи за този човек. Ако го беше сторила, сега щеше да се окаже неудобната съпруга, за която той почти не се сещаше.
— Да, разбира се, тук е — отвърна Джеръми. Очевидно вече си спомни, че е женен. — Наехме къща за Сезона. Елинор, нямах представа, че си в града. Колко време ще останеш тук?
Артър бързо го погледна, а после се обърна към Елинор:
— Това твой познат ли е, скъпа?
— Моля? — Притеснена, че е забравила добрите обноски, тя се окопити и бързо ги представи един на друг.
Джеръми учтиво сведе глава, но тя забеляза изумлението му, когато осъзна с кого се е запознал. Не бе познал Артър, което не бе изненадващо, тъй като двамата не се движеха в едни и същи среди. Но със сигурност бе разпознал името и титлата.
Напуши я смях, който замени ужаса в душата й. Това, че вижда годеницата, която изостави, с един от най-тайнствените и влиятелни мъже във висшето общество, със сигурност бе смутило и объркало Джеръми.
Но когато го погледна в очите, видя, че объркването и изненадата се бяха превърнали в лукава пресметливост. Той вече се опитваше да измисли как да извлече полза от връзката й с Артър.
Защо не бе забелязала тази черта от характера му, докато я ухажваше? Сега, когато вече бе прогледнала и виждаше ясно истината, се чудеше какво я бе привлякло навремето у него?
— Откъде се познавате с годеницата ми, Клайд? — попита Артър.
Елинор вече се беше научила да разпознава настроенията му.
Джеръми пребледня като платно.
— Годеница ли? — повтори. Изрече го така, сякаш думата ще го задави. — Сгоден сте за Елинор ли, сър? Но това е невъзможно. Не разбирам. Не може да е…
— Не отговорихте на въпроса ми — прекъсна го Артър, задминавайки друга карета. — Откъде се познавате с годеницата ми?
— Ние сме, Ъъъъ, стари приятели. — Джеръми трябваше да обуздае коня, за да върви редом с каретата.
— Разбирам — кимна графът, сякаш това обясняваше всичко. — Вие трябва да сте зестрогонецът, онзи, който развалил годежа с Елинор, когато разбрал, че е изгубила наследството си. Научих, че сте избягали с млада богата наследница. Много хитър ход от ваша страна.
Джеръми се скова. Гневът му явно се бе предал и на коня, защото той нервно разтърси глава и започна нетърпеливо да танцува по алеята.
— Очевидно Елинор ви е представила доста неправилно случилото се — каза той и силно дръпна юздите. — Уверявам ви, че връзката ни не приключи, защото тя изгуби парите и наследството си. — Той многозначително замълча. — За съжаление имаше други причини, свързани с личния живот на госпожица Лодж, които ме принудиха да разваля годежа ни.
Отвратителният намек, че е имала връзка с друг мъж, толкова вбеси младата жена, че тя едва дишаше.
— Какви други причини? — попита Артър, сякаш не бе схванал намека.
— Предлагам да попитате госпожица Лодж. — Джеръми се опитваше да обуздае коня, който вървеше настрани и размахваше глава. — В края на краищата, един джентълмен не обсъжда интимния живот на една дама, нали?
— Не и ако иска да избегне среща на зазоряване с друг джентълмен — съгласи се графът.
При тези недвусмислени думи няколко човека веднага обърнаха глави към каретата. Елинор осъзна, че тримата изведнъж бяха станали център на внимание на хората, които в момента се разхождаха в парка. Чувстваше се така, сякаш ги гледаха под лупа.
Джеръми остана с отворена уста. Тя не го винеше.
Не можеше да повярва на онова, което бе чула току-що. Артър бе заплашил бившия й годеник, че ще му обяви дуел.
— Вижте какво, сър, не знам какво… — Джеръми замълча, за да дръпне рязко юздите на раздразнения кон, който яздеше.
Това дойде в повече на животното. То се изправи на задните си крака и яростно заудря с копита по земята.
Ездачът загуби равновесие и се наклони на една страна. С всички сили се опитваше да се задържи на седлото, но когато конят се втурна в галоп, той нямаше никакъв шанс да успее. Падна лошо на алеята.
Женски кикот и дрезгав мъжки смях идваха от преминаващите карети и ездачи, които бяха станали свидетели на падането.
Артър не обърна внимание на тази случка. Той дръпна юздите и конете потеглиха, потропвайки с копита по алеята.
Елинор се обърна и видя, че Джеръми стана от земята, изтупа прахта от дрехите си и прекоси тревната площ. От погледа му я побиха тръпки. Бе направо бесен.
Тя бързо му обърна гръб, впери поглед право пред себе си и здраво стисна дръжката на чадъра си.
— Извинявам се за неприятната случка — каза тя. — Бях изненадана. Не очаквах да срещна Джеръми тук в Лондон.
Артър насочи конете към изхода на парка.
— Смятам, че е време да се прибираме. Благодарение на Клайд постигнахме целта си. Присъствието ни тук, в парка, този следобед със сигурност бе забелязано и без съмнение ще бъде обсъждано тази вечер във всички бални зали в града.
— Без съмнение. — Тя преглътна и бързо го погледна. Не бе сигурна в какво настроение е в момента. — Много благородно от твоя страна, че гледаш толкова положително на ситуацията.
— Търпението си има граници — рече той. — Очаквам да се държиш на разстояние от Клайд.
— Разбира се — отвърна тя. Ужаси я фактът, че той смята, че тя би поискала да има нещо общо с бившия си годеник. — Уверявам те, нямам никакво желание отново да разговарям с него.
— Вярвам ти. Но той може да се опита да злоупотреби с предишната ви връзка.
Тя свъси вежди.
— Не виждам как би го сторил.
— Както сама забеляза, Клайд е изключителен използвач. Може да си повярва, че ще намери начин да обърне познанството си с теб в своя полза.
Заболя я, че дори си е помислил, че е нужно да я предупреждава.
— Обещавам ти, че ще бъда предпазлива.
— Ще ти бъда много благодарен. Ситуацията и без това е достатъчно сложна.
Сърцето й се сви. Той със сигурност не бе доволен, помисли си тя. А и от какво ли да е доволен? Инцидентът с Джеръми беше втората неприятност, в която се бе замесила днес.
Ако се окажеше замесена в още някоя неприятност, Артър можеше да си направи извода, че е доста конфликтна личност.
Съдейки по замисленото му, мрачно лице, тя предположи, че и на него му минават същите мисли през главата.
Реши, че ще е добре да смени темата на разговора, и каза първото, което й дойде наум:
— Трябва да те поздравя за отличните ти актьорски умения. Заплаши да предизвикаш на дуел Джеръми, ако разпространява клюки за мен, беше много убедителен.
— Така ли мислиш?
— Да, наистина. Каза само едно изречение, но го изрече много ясно и категорично. Точно премерена хладнокръвна сдържаност, ако мога да се изразя така. Боже, думите ти ме накараха да потръпна.
— Остава да видим дали и на Клайд са въздействали по същия начин — замислено отбеляза Артър.
— Сигурна съм, че са му въздействали — подсмихна се тя. — За момент убеди и мен. Заклевам се, ако не знаех, че играеш роля, щях да се обзаложа, че имаш предвид всяка дума, която каза.
Той й хвърли любопитен поглед.
— Какво те кара да си мислиш, че нямах предвид точно каквото казах?
— Сигурно се шегуваш с мен.
И двамата знаеха, че той не е отправил заканата насериозно. Все пак, след като Артър не си бе направил труда да проследи и да залови истинската си годеница, когато е избягала с друг мъж, той едва ли щеше да се бие на дуел заради честта на фалшивата си годеница.
По-късно, когато се качваше в стаята, тя си спомни, че Артър така и не й бе отговорил на въпроса: не й бе казал какво прави, за да си достави радост и щастие.