Мари Кордоние
Обичам те, проклетнико (3)

3.

Меката лапичка на Карузо докосна бузата на Клер и я събуди. Котаракът седеше на задните си крака, вдигнал високо кръглата си глава и душеше голата кожа на Клер. Гъделът на мустаците му окончателно я върна към действителността.

— Тихо, Карузо — прошепна тя и внимателно се надигна.

Наистина! Там спеше той! Филип Равон! Полузавит с един чаршаф. Загорял мускулест мъж с атлетично телосложение. Прекалено привлекателен, за да се задоволи само с една жена. Не бе човек за този тип връзки. И все пак любовник, какъвто не беше срещала никога.

Изминалата нощ я бе убедила колко лишени от чувство са били часовете, наричани от Пиер любов. Тя никога нямаше да забрави преживяването с Филип, но не би допуснала сърцето й да бъде наранено отново.

В съня лицето му отново бе добило невинно момчешко изражение. Бръчиците бяха изчезнали, косата му бе разчорлена. „Дано да поспи още малко!“

Клер отмести умилкващия се Карузо и стъпи на пода. Прозина се безшумно и протегна тялото си с малко прекалено пищните, но високи и стегнати гърди. Енергично отърси от себе си всяка по-нататъшна мисъл за изминалата нощ.

Карузо я последва в банята без настроение. Уютното легло го привличаше, но сега там имаше още някой. Някой различен от друг път, но сигурно и той щеше да хвърля обувки по него, ако се опиташе да се намести между завивките. Докато Клер със стиснати зъби се обливаше ту с топла, ту със студена вода, Карузо изследваше висящите корени на голямата папрат, поставена на перваза. Те не му се усладиха особено и неговото нетърпеливо гладно мъркане предупреди Клер, че трябва да побърза.

— Е, досаднико — скара му се тя. — Все пак ще ми разрешиш да се среша и да се облека.

Но когато влезе в миниатюрната кухня, нейният домашен приятел вече седеше на шкафа и побутваше обвинително с лапа паничката си насам-натам. Клер усмихнато поклати глава.

— Вече умираш от глад, нали старче. Ето ти, чудовище такова!

Тя смеси храната от кутията с малко топла вода и скоро шумното мляскане й показа, че Карузо е вече доволен от грижите за него. Най-сетне можеше да пусне старата машинка за кафе, която от няколко дни се давеше и зловещо предупреждаваше за скорошния си край.

Точно този шум проникна в съня на Филип Равон. Той го накара да се надигне от възглавницата и да се огледа наоколо. Къде се намираше? Светлозелени завеси с кремави ивици, широко модерно месингово легло, светъл килим и бяла ламперия. После погледът му падна върху вратата.

Там стоеше Клер. Без грим, с разпуснати коси, в тесни джинси и карирана блуза. Съвсем различна от нощната красавица на празненството, но за това пък със спортен вид и съвсем естествена. Така дори му харесваше повече.

— Добро утро, Филип — каза тя приветливо, но доста сдържано. — Кафето скоро ще е готово. Ако искаш да се изкъпеш, банята е там. Каква закуска предпочиташ, френска или английска.

— Какво… искам да кажа, добро утро. — Той правеше усилие да се опомни.

— Кафе с мляко и кифлички или яйца на очи, препечен хляб и сирене?

Филип потръпна само при мисълта за някакво ядене.

— Боже мой, само едно силно кафе, нищо друго.

Едва под душа той си даде сметка колко умело Клер бе избягнала всяко напомняне за изминалата нощ. Дрехите му, грижливо сгънати, бяха поставени на ръба на ваната. Той намери кърпи, тоалетен несесер за гости и дори самобръсначка. Дали бе свикнала с мъжки посещения? Трудно му бе да си го представи. Макар и да беше толкова красива, струваше му се, че открива у нея нещо по детски откровено и неприкрито. И все пак, не успя да прогони надигналото се тягостно чувство.

Намери Клер в дневната, скрита зад най-новото издание на „Вог“. Карузо се бе разположил царствено на скута й и доволно мъркаше. Единствено неспокойният връх на опашката му издаваше, че вследствие на лошия си опит, той не се доверяваше на непознати.

— Клер, скъпа…

Списанието се наклони надолу.

— Кафето ти е оттатък на масата.

— Чувала ли си някога за утринния поздрав на влюбените — опита Филип с лека ирония. — Едно чудесно хрумване, нарича се целувка или нещо по-добро…

Клер изглеждаше напълно равнодушна. Все пак под душа тя внимателно бе подготвила своята малка реч. В бъдещия й живот нямаше да има повече усложнения с мъже. Дори и с такъв мъжествен и нежен екземпляр като Филип Равон — в това бе категорична.

— Нощта свърши, Филип. Ще ти бъда благодарна, ако сега изпиеш кафето си и отидеш на работа. Каквато й да е тя. Нали не си очаквал любовни обяснения?

Ако в този момент Клер се беше превърнала в Мики Маус, Филип едва ли би изглеждал по-смаян.

— Мисля, че изобщо не те разбирам…

— За бога, не искаш ли да се възползуваш от своята интелигентност? — Клер можеше да бъде и язвителна. — Та ние сме възрастни хора! Спахме заедно и чудесно се забавлявахме. Окей, но сега пътищата ни се разделят. Какво не можеш да разбереш?

Филии се правеше на зает с кафето си. Лицето му беше безизразно. Непроницаемо като мъглата, която все още се разстилаше навън. Клер напразно се опитваше да отгатне чувствата му. Очите му бяха хладни, но бръчките около устата му се врязаха по-дълбоко. Обиден ли беше? Е, и какво от това? Красавец като него сигурно неведнъж се е сбогувал по този начин с момичетата, с които е прекарвал нощта. Справедливо бе този път съдбата да размени ролите.

— Е, нашият Жан наистина има една самоуверена и еманципирана малка сестра. Значи харесвате малките авантюри, госпожице Белмон?

Клер „задълбочено“ изучаваше ноктите си. Професията й отдавна я бе научила да скрива чувствата си. Презрителният му тон я засегна, но той никога нямаше да го узнае. Думите му бяха цената, която тя плащаше за това, че като обидена хлапачка си отмъщаваше на Филип, защото не можеше да отмъсти на Пиер. Но Филип още не беше свършил.

— Намирам, че играта ти е доста съмнителна, Клер. Внимавай да не попаднеш някой път на неподходящ човек, защото ще имаш неприятности. Казвам ти го за всеки случай — ако приемеш съвет от мен. Сбогом, Клер.

Вратата хлопна и списанието падна от ръцете й. Всичко стана както го бе запланувала. Модерно, свободно и без фалшив патос. Но защо, по дяволите, се чувстваше така отвратително?

Карузо вече беше задрямал, когато първата капка падна върху дясната му предна лапа. Раздразнен, той се отърси. Дъжд? В жилището? Невъзможно. Още една капка. Наистина това бе вече прекалено. Той напусна скута на Клер и потърси възглавниците на любимото си кресло. Странни навици имаха хората. Този глупав валеж от очите им можеше да развали спокойствието на всеки котарак…

— Карузо, стари хищнико, можеш ли да ми обясниш защо нито един човек в целия този град не търси млада талантлива адвокатка, дипломирана по стопанско право и притежаваща необходимия професионален опит?

Клер гневно смачка частта от вестника с обявите и я хвърли по котарака, който лежеше в сянката на една саксия с огненочервено мушкато. Той не се помръдна. Беше прекалено горещо за каквито и да било игри. Юнското слънце изгаряше безпощадно малкия балкон, а червеният чадър бе повече декорация, отколкото защита.

Клер въздъхна раздразнено. Беше само по черен бански и въпреки това се потеше. Мисълта, че в една канцелария би било още по-непоносимо, не я утешаваше. Продължилото седмици бездействие съсипваше и финансите, и самочувствието й. Какво щеше да прави по-нататък?

Дотолкова бе потънала в мрачни мисли, че едва чу звънеца на вратата. Предпазливо хвърли поглед през шпионката.

— Жан! Каква светлина в моята колиба!

Брат й огледа нежно загорялото й тяло и подсвирна през зъби.

— О, при тебе бих искал да бъда пощенският раздавач. Винаги ли отваряш в този вълнуващ тоалет?

— Глупчо, какво те води при мен?

— Братската любов, какво друго?

След тази словесна престрелка те се озоваха в дневната, където спуснатите щори спасяваха от горещината, макар и да пропускаха малко светлина. Жан изпъшка и разкопча още едно копче на хавайската си риза.

— Кажи ми, малката, какво имаш за пиене в хладилника?

— Мога да ти предложа минерална вода и вино.

— Все едно, важното е да е студено и мокро.

Докато приготвяше леда и чашите в кухнята, тя чу Жан да казва:

— Прав ли съм в предположението си, че ти все още балансираш на ръба на фалита, като отблъскваш помощта на по-големия си брат?

Клер се усмихна и му подаде едната от двете обковани чаши.

— Единственото, което бих приела от тебе, е адвокатската работа.

Жан отпи от чашата.

— Ако не държеше да е непременно свързано с параграфи, бих ти предложил наистина нещо.

Клер трепна.

— Да, кажи все пак. Поне мога да го чуя.

— Шарис е намерила един френски производител на часовници, който иска да представи на пазара някакъв безумно скъп луксозен часовник, като вдигне обичайния шум. „Селект“, ако името ти говори нещо. Искат да конкурират фирми като „Картие“ и „Ролекс“. Рекламният им отдел е разработил невероятна кампания и аз, сега си идваме на думата, трябва да направя снимките.

— Поздравявам те! — Клер вдигна високо чашата си.

— Без предварителни овации, мила. В цялата работа има един проблем. Господата си представят като символ на своя продукт един определен тип жена. Тя трябва да бъде изискана, спортен тип, секси, романтична, енергична…

— Накратко всички жени на света, събрани в едно. Никак не е трудно да се намери — прекъсна Клер брат си.

— Да беше само това. Но дамата трябва да е й истинска блондинка. Можеш да гадаеш до три пъти колко жени от моята картотека спечелиха разположението им! Цели две. Едната сега е в Австралия и снима зимните модели на едно немско списание, а другата ще има бебе след три месеца. Пълен провал. В някакъв проблясък, на Шарис й хрумна да постави на масата твоите снимки, които направихме миналата година в Сен Тропе…

Клер си спомни. Една кратка ваканция. Пиер Делаи се беше отказал в последния момент от планираното пътуване и тя бе заминала с Жан и Шарис на фото турнето, за да не седи сама вкъщи. Нещо, свързано с лятната мода за един търговски концерн. Просто на шега бе участвала в някои снимки.

— И?

— Те бяха във възторг, сестричке! Искаха да те ангажират за цялата рекламна кампания. Търсеха интересно, непознато лице. А не някой банален модел, който работи и за други.

— Да, фантастично, сега поне знам за какво съм се дипломирала.

Жан си наля вино.

— Искате ли работата или не, госпожице доктор? Никой няма да ти попречи после да се върнеш към любимите си параграфи.

— Отвратителното при по-големите братя е, че искат винаги да имат право.

— Клер, това не е никаква милостиня — възпря я той нетърпеливо. — Ако откажеш, поръчката ще отиде по дяволите. Всъщност трябва да благодаря на Шарис, че ми остави още един шанс.

Не й даваше сърце да го държи повече в напрежение.

— Окей, Жан. Съгласна съм. Разбира се, че се нуждая от парите. Знаеш ли какъв наем плащам за този палат? Е, и какво трябва да правя? Да тичам гола по аркадите на Женевския ратхауз?

— Кажи-речи — Жан се засмя. — Ще те снимаме във всички житейски ситуации, които изискват часовник: спорт, бизнес, ресторант, среща и какво ли не. Пет седмици снимачен срок, място на снимките — околностите на Женевското езеро, за да имаме винаги в близост някаква хубава здрава каса, която би успокоила служителите от охраната.

— Какви служители от охраната?

— Клер-Елизабет Белмон, имаш ли нещо общо със стопанското право или не? Чувала ли си нещо за откраднати копия? Хората от „Селект“ не искат да се окажат в положение да унищожат своето скъпо творение чрез стократното му тиражиране, както вече веднъж се случи с „Картие“. Те искат да останат изключителни и абсолютно уникални.

— И кога ще започнем?

Жан се поколеба, но после изплю камъчето.

— Шарис ти е взела час при фризьора за утре, след обяд е пробата при шивачката и…

— Я ми кажи, вие двамата наистина ли бяхте толкова сигурни, че ще приема.

Усмивката на Жан беше неотразима.

— Шарис беше сигурна, а ти знаеш, че аз изцяло разчитам на моята безценна помощничка. Винаги се оказва, че тя има безпогрешен нюх.

За миг Клер се изкуши да разкрие на Жан, че Шарис притежава и ред други качества, но след това се отказа. Тя самата не обичаше да получава от него съвети, свързани с личния си живот. Потисната, тя се ограничи само с деловата част на разговора.

— Добре Жан, остави ми работния план, който сигурно криеш в чантата си. Мога да си позволя една пауза в разучаването на вестникарските обяви.

 

 

Първите лъчи на слънцето позлатиха огледално гладката повърхност на Женевското езеро.

Клер отхапваше от шведското хлебче и съзерцаваше обичайния изглед. Не си спомняше да е ставала някога доброволно при изгрев-слънце. Но бележката върху работния план беше категорична:

„5,30 часа, пътуване до Морис. Първо място на снимките. Отговорникът от «Селект» ще дойде да те вземе.“

Карузо се галеше в краката й и Клер съвсем ясно разгада търкането на главата му в краката си.

— Съжалявам, хищнико, ти вече закуси. Освен това и фигурата ти не изглежда съвсем добре! Затова, дебеланко, бъди послушен и остави врабците по балкона на мира. Сега трябва да вървя на работа.

Тя го погали по носа, взе чантата, джинсовото си яке и напусна жилището. Тъй като по това време жилищният блок бе потънал в сън, беше обещала на Жан да чака шофьора му на улицата. Искаше да се поразтъпче малко, когато до нея внезапно спря със скърцане на спирачки една червена спортна италианска кола.

— Заповядай, красавице!

Клер се стресна. Гласът й беше познат. Но едва когато седна на мястото до шофьора, позна мъжа, който караше колата.

— Ти?

Филип Равон й хвърли неразгадаем поглед, докато включваше на първа скорост и ревящият мотор ги понесе.

— Каква чудесна утрин, Клер.

Най-сетне Клер успя да проговори.

— Що за шега? Какво правиш тук?

— Карам те към Морис, скъпа.

Клер се опита да се овладее.

— Какво общо имаш ти с тези снимки?

Филип се съсредоточи в движението. Той ловко се провря в редицата от коли, които в този ранен час се носеха по посока към магистралата. Търпеливо, като че ли обясняваше на някое упорито дете, той отговори на гневния й въпрос.

— Гледам си работата, д-р Клер Белмон. Получавам заплатата си от рекламната агенция, която изпълнява тази поръчка за „Селект“. Назначен съм като човек за контакти между „Селект“, агенцията и фотографския екип. Казано по-просто, аз съм момче за всичко. Разкарвам фото моделите, убеждавам мениджърите на „Селект“, че заработваме големите суми, които ни плащат, и между другото внимавам някой да не направи тайно рисунка на красивите дреболии, които оттук нататък ще снимаме. Доволна ли си от информацията?

Клер стисна устни и се вкопчи нервно в меката си кожена чанта. Изобщо не бе подготвена за такава среща. Не бе и помисляла, че някога отново ще срещне Филип Равон. Напротив, би била щастлива, ако можеше напълно да го забрави. Но сега той седеше до нея в добре скроения си костюм от рипсено кадифе, небрежно разтворена яка на ризата и с коси — по-блестящи, отколкото си ги спомняше. Тръпки я побиваха само при мисълта, какво бяха правили с нея ръцете, които сега държаха облечения в кожа волан. Трябваше да се овладее, не биваше да му позволи да забележи колко объркана и несигурна се чувствуваше.

— Значи така — промълви тя тихо, като отчаяно се опитваше да намери някакъв що-годе интелигентен коментар на мъчителната ситуация, в която се беше оказала. Пръстите й докосваха тъмносинята кожена седалка. — Изглежда, печелиш добре от твоята работа.

Филип се засмя.

— Така е. И се радвам на живота.

Клер замълча. Тя се загледа в меко заоблените хълмове, обрасли с лози, които обграждаха магистралата в посока към Лозана. Денят обещаваше да бъде ясен и слънчев. Изглежда, Филип се чувстваше доста добре в кожата си. Той тихичко си подсвиркваше, като я оставяше да се справи сама с неочакваната ситуация. Спокойствието му я вбеси още повече, макар и да знаеше, че гневът й е детински и глупав. С огромно усилие най-после успя да си придаде вид на независима и самоуверена жена, каквато искаше да бъде в неговите очи.

— Радвам се за тебе — каза хладно. — Надявам се, че работата ти оставя достатъчно време и за удоволствия.

— Благодаря за добрите пожелания. Засега съм доволен. А ако някога и ти поискаш да се поразтовариш, вече знаеш къде можеш да ме намериш. Винаги съм на твое разположение, стига да мога да те включа в графика си.

Под спуснатите клепачи зениците на Клер опасно се свиха, но тя остана външно спокойна. Беше съвсем ясно, че той си отмъщава, задето го изхвърли онази сутрин, но тя не искаше да се излага, като реагира на това. Само до болка заби нокти в дланите си.

Пет седмици снимачно време и всеки ден с Филип Равон! С какво бе заслужила това наказание! Дали той постоянно ще се отнася с нея тъй непоносимо високомерно? И непрекъснато да й внушава чувството, че тя е само поредният екземпляр в богатата му колекция от креватни зайчета?

Усети, че настръхва и се изправи на седалката. Кого интересуваше какво си мисли Филип Равон за нея? Никого. Най-малко пък нея — Клер Белмон. Или не?

Големият закрит камион, който Жан Белмон използваше за гардероб, команден пункт и столова, спря в края на алеята край езерото в Морис. Макар да се намираха на едно от най-обширните полета около Женевското езеро, Клер можеше да види с подробности къщите на Евианле Бен отсреща. Малки, кокетни къщички — играчки, които се оглеждаха във водата, влюбени в собствената си красота.

Като любопитна туристка Клер бе погълната от пейзажа, наподобяващ пощенска картичка. Така тя най-лесно се абстрахираше от пърхащите ръце на закръглената стилистка, която непрекъснато подръпваше нещо по роклята й. По всяка вероятност за Сузи зеленият, подсилен с банели корсаж и широката, клоширана пола никога нямаше да стои добре. Още не беше довършила мисълта си, когато Сузи с въздишка се изправи и кимна на Жан.

— Готово, мосю Белмон. Тя е ваша.

Жан вдигна поглед от камерата. Това, което видя, му хареса. Цветовете на скъпата рокля преливаха един в друг на фона на сведените нежнозелени върбови клонки. Красивите рамене на Клер проблясваха със слънчевия си загар, а златната й коса се вълнуваше. Точно така си го бе представял.

— Окей, Клер — започна да дава той своите наставления. — Отметни косите си леко с лявата ръка от челото. Не забравяй, че камерата трябва изцяло да покаже циферблата на часовника… По-естествено… хайде, постарай се малко. Да, това е. Остани така. Сега мечтаеш за нещо далечно, имаш време, мислиш за любимия си, съвсем непринудено.

„Непринудено!“, Клер потисна една гримаса. Как можеше да се отпусне, когато ръката й след десет минути щеше съвсем да изтръпне, когато ъгълчетата на устните й започваха да болят, а краката й пареха. По-лесно би било да пледира в съда по три безнадеждни случая… В какво изобщо се беше впуснала?

Това безкрайно гримиране, обличане и събличане, убийственото чакане на вятъра, на подходящата светлина, на магическия ъгъл, под който слънцето трябваше да докосне водата, за да направи Жан точно онази снимка, която бе нарисувала фантазията му.

Нямаше съмнение, че големият й брат бе перфекционист. Качество, което бе наследил от татко й, което съчетаваше с необикновено чувство за цветове и детайли. За него това не беше сестра му, а модел като всички други. Доказваше го дори неуместният му съвет да мисли за любимия си. Във всеки друг случай Жан би й спестил какъвто и да било намек за фиаското й с Пиер. Но сега, напълно погълнат от работата си, не бе забелязал, че е навлязъл в хлъзгав терен.

Клер, мислите на която сами следваха своя ход, се опита да си спомни чертите на Пиер. За нейна изненада не й се удаде. Спомняше си отделни детайли. Дискретно подбраните кърпички, които носеше с костюмите си. Колекцията му от златни запалки, с които палеше пурите си. Навикът му да определя и нейното меню, когато се хранеха навън. Тогава го приемаше като проява на загриженост, но сега й се струваше по-скоро липса на внимание. Сляпа ли е била? Дотолкова замаяна от чара му и от начина му на живот, че не е виждала петната по полираната фасада?

Естествено не можеше в този момент да не се сети и за Филип Равон, и за нощта, прекарана с него. Би могла да нарисува доверчивото момчешко лице, което той имаше в съня си. Неволно усмивката й стана по-широка.

— Чудесно, Клер… това е… така трябва да се усмихваш… остани тъй още малко…

Развълнуван, Жан грабна камерата, която Шарис бе настроила. Забеляза, че от вълнение дланите й се навлажниха. Трябваше да улови това настроение! Усмивката на Клер бе трудна за описание. Но несъмнено бе обещаваща и изпълнена с нежност. За какво ли си мислеше?

Филип Равон също си задаваше този въпрос. С намръщено чело стоеше отзад и нито за миг не изпускаше Клер от очи. Всеки път, когато се доближеше до нея, той откриваше една друга жена. Каква беше тя в действителност?

Горещият му флирт от една празнична нощ? Студената, прекалено еманципирана жена, която се освобождаваше от мъжете като от досадни занаятчии? Спортното момиче в джинси от онази сутрин? Или тази зелена фея със златните коси, усмихната така, като че ли криеше тайни, които нямаше да сподели с никого.

Само едно нещо знаеше за нея със сигурност: че не я разбира. Не можеше да си я представи нито като адвокатка, нито като фотомодел — за него тя беше просто Клер.

Калейдоскоп от настроения, който го довеждаше до отчаяние и заемаше твърде много място в мислите му. И то точно в момент, когато трябваше да бъде абсолютно концентриран. Колкото и да съжаляваше, от една страна, че я бе заговорил оная вечер, в никакъв случай не би искал да се лиши от спомена си за часовете, прекарани с нея.

И все пак беше факт. Той бе на път да наруши един от най-железните си принципи. Бе се заклел никога да не смесва служебните и личните си неща. А нима не беше на път да направи точно това? Нима не го правеше още от мига, когато научи, че Клер Белмон е бивша любовница на Пиер Делаи?

Както винаги договорите бяха сключени и с това капанът беше сложен.