Ан Мари Уинстън
Веднъж в живота (8)

Седма глава

В стаята настана потискаща тишина. Бен се облегна в креслото, уж загледан в картините по стената. Мислите рикошираха в мозъка му, както и миналата вечер, когато Марина му беше разказала невероятната си история.

Господи, нима това беше снощи? Само преди двайсет и четири часа? Той се чувстваше остарял с години, сякаш бе преживял война или катастрофално природно бедствие. Не си спомняше как беше преминал деня. Помоли майка си да остави Джени при себе си за през нощта, но не помнеше какво му беше отговорила. Вероятно се бе съгласила, след като детето не беше с него.

— Какво искаш от мен? — Не желаеше да бъде толкова груб. Веднага съжали за агресивния си тон, но просто не знаеше как да реагира.

Точно това беше най-трудното. Да допуснем, че й повярва, колкото и налудничаво да звучеше всичко. Всъщност той вече започваше да приема истината — просто не би могла да знае всички тези интимни подробностите от живота му с Кери, ако не беше участвала във всичко това.

Бен неохотно си спомни за всички малки детайли, които му бяха напомнили за жена му… Марина нарече кучето си „Съкровище“, вместо да изругае, обичаше животните, умееше по невероятен начин да съживява полуумрели цветя, не обичаше щрудел, не ядеше сладко, готвеше по същия начин…

За няколкото седмици, откакто се познаваха, тя му беше приготвила почти всички любими ястия, без да я моли за това. След всяко хранене излъскваше кухнята до блясък. Даже, когато спореха за нещо, кръстосваше ръце като Кери. Не беше виждал жълтата лейка за поливане на цветя, откакто я нямаше жена му. Марина веднага я намери. Тук, в дома й, книгите бяха подредени на полиците по азбучен ред на авторите, както правеше и Кери. Хавлиите в банята й бяха сгънати по същия особен начин, по който го правеше и съпругата му. Беше удивен, когато откри, че предпочита същия чай с точно четвърт пакетче захар. Ако всяко едно от тези неща се вземеше поотделно, можеше да допусне, че е съвпадение… но всички заедно? Марина приличаше на Кери по удивителен начин. А и подробностите, и фактите от живота им, които знаеше…

Тогава… Тогава това значи, че Марина е… Кери! Нима не иска тя да се върне?

Марина изглеждаше стъписана от въпроса му. Гледаше го тъжна, готова да заплаче.

— Нищо не искам от теб — произнесе с тих съкрушен глас. — Нямах намерение да идвам тук и да ти разстройвам живота. Когато видях обявената за продажба къща, взех почти инстинктивно решение. Исках да бъда само по-близо, за да мога да ви виждам с Джени от време на време. — Сълзи се застичаха по лицето й. — Мислиш ли, че съм искала това? Смяташ ли, че аз избрах да се върна в един живот, в който съм изгубила всичко, което съм обичала? Да знам, че детето ми расте на няколко метра от мен, а аз да гледам отдалече? Да живея всеки ден с мисълта, че ти евентуално ще се влюбиш в някоя друга и ще се ожениш за нея? Аз се върнах, защото исках да ти кажа… Да те уверя, че един ден пак ще бъдем заедно. Нямах намерение да остана тук завинаги. Ако знаех само колко нещастна ще се чувствам… не бих се борила толкова, за да се върна. — Тя замълча и го погледна с безмерна болка.

— Марина!

— Не! Върви си, Бен. Няма смисъл да продължаваме всичко това. — Обърна му гръб разплакана и посочи вратата.

Може би трябваше да си тръгне. Да се махне и да забрави цялата тази невъзможна история. Да си отиде вкъщи и да продължи живота си. Но…

Животът му беше заключен тук, в тази стая!

Даже преди да му разкаже как се е върнала, той беше завладян от присъствието й. Тя го привличаше както никоя друга, освен Кери. След смъртта й той едва бе събрал отломките от разбития си живот. Когато Марина се появи, му се стори, че започва отново да живее. Тя го дари с надежда и очакване, с мили мигове, споделен смях и топлота, които мислеше, че е изгубил завинаги.

Бен стана от дивана, приближи се и сложи ръце на раменете й. За миг тя се стаи, но събра сили, обърна се, хвърли се към него и захлипа на гърдите му. Той я прегърна и зарови лице в косата й. Сърцето му, а не разумът му го накара да произнесе думите:

— Добре дошла, любов моя!

 

 

Следващият ден беше събота. Бяха решили да го прекарат заедно и Марина се събуди рано с предчувствие за нещо много хубаво.

Бен остана цялата нощ и говориха до ранните утринни часове. В известен смисъл така беше по-добре. Връзката им бе още много крехка и тя нямаше готовност за физическа близост. Лудата любов, на която се бяха отдали онази нощ, им донесе само несигурност и съмнения. Тялото й много се различаваше от това на Кери. Малките й момичешки гърди я объркваха толкова, колкото дългите й стройни крака я радваха. Освен това не харесваше косата си — къса и бухнала. Гъстите къдрици на Кери падаха тежко по гърба й. Бен обичаше да си играе с тях, а Джени ги държеше с юмручето си, докато сучеше. Но не само това. Подразни я фактът, че съпругът й страхотно се възбуждаше от новото й тяло. Някак не беше честно по отношение на нея… тоест на Кери.

Измъчваше се, когато мислеше за тези неща. Движеше се в някакви омагьосани кръгове. По-добре беше да не правят отново любов, докато не се опознаят.

И въпреки това, тялото й болезнено го пожела, когато я прегърна и си тръгна.

Изкъпа се, облече се и вече се готвеше за закуска, когато чу чукане на задната врата. Лъки се разлая.

Бен стоеше на прага усмихнат. Косата му още блестеше от сутрешния душ. Зелената му риза чудесно хармонираше с очите му. Вече я гледаше с нежност и топлота.

— Добро утро!

— Добро утро. Влизай. Идваш толкова рано? — Чудеше се дали усмивката й издава колко щастлива се чувства.

— Да. Минах през задния двор, за да не ме видят съседите.

— Мъдро!

Той закрачи съсредоточено из кухнята. Тя стоеше до масата и го наблюдаваше.

— Бен… Обмислях…

— Аз също. Цялата нощ. Ще ти разкажа — не довърши той, приближи се и бавно се наведе към нея. Притисна я силно към стената и тя му позволи да пъхне бедро между нейните. Устата му потърси ухото й и зашепна нещо. Марина се изчерви и объркано прошепна.

— Спри, аз, аз… ние… Бен, почакай малко!

Погледът му гореше от копнеж.

— Цяла нощ съм чакал… — Притисна я по-силно и потърси устните й. Зацелува я страстно. Мъжественото му излъчване я възбуждаше толкова силно, че можеше да се свлече на пода и да му отдаде тялото си, жадуващо за любов.

Но това не беше нейното тяло!

Нещо повече, Бен не желаеше нейното тяло, а това на Марина Девъро. Тази мисъл изведнъж угаси цялата й страст. Тя откъсна устни от неговите и зарови глава в рамото му.

— Бен, спри! Още е твърде рано. Не се чувствам готова. — Чувствата й наистина бяха объркани, макар тялото й да го желаеше до лудост.

Той отпусна ръце.

— Не искам да спирам. — Тонът, с който изрече тези думи, издаваше разочарованието му. — Съжалявам. Знам, необходимо ни е време. Снощи реших, че трябва да те ухажвам, докато свикнем отново да бъдем заедно.

Марина беше трогната от искреността му. Той й се усмихна и хвана ръката й.

— Ще дойдеш ли с мен до мама, за да взема Джени?

— Бих искала, но… Много е рано. Закусвал ли си?

— Не. Какво ще ми предложиш?

— Палачинки с боровинки.

Той обърна очи към тавана.

— О, небеса! Не съм ял такова нещо от… — Гласът му угасна.

— От инцидента.

— По дяволите! — удари с юмрук по плота той. — Как да се измъкнем от всичко това? Всичко, което казвам или правя, ми напомня за нашия живот преди. Трябва да започнем отначало!

— Знам. Кери Брадфорд се е преродила в Марина Девъро. Трудно е да го приемем и двамата, но с времето ще свикнем.

Почти се задуши, изричайки тези думи. Сега й беше по-трудно да бъде Марина Девъро, отколкото когато се събуди в болницата.

Бен разпери объркано ръце.

— Ще се постарая да се съобразя със сегашното положение.

— Нямам нищо против, ако понякога говорим за Кери. — Тя се поколеба за миг. — Има и още нещо, което искам да обсъдим.

— Какво?

— Искам да знам как ще постъпиш, след като споделих с теб тази истина, неприемлива за нормалните човешки представи.

— Зависи от теб.

— От мен?

— Да. Аз лично не мисля, че трябва да бъде съобщавана на някого. Ако това се разчуе, изцяло ще трябва да се простим с очакванията за нормален семеен живот. Може да повлияе лошо и на Джени. Но… ако за теб е важно да споделиш с хората, ще подкрепя решението ти и ти обещавам да направя всичко възможно, за да смекча евентуален удар върху теб.

Марина бавно кимна.

— Благодаря. Аз… Аз също мисля, че не е нужно да споделяме случилото се. Твърде невероятно е, за да повярват. Понякога ми е трудно аз самата да повярвам. Дори не знам със сигурност има ли други хора, които са се върнали, но когато осъзнах, че душата ми се е вселила в тялото на Марина, поисках само да живея тихо и понякога да виждам теб и Джени. Едва сега осъзнавам какво невероятно щастие имаме…

— Да, така е. Може би трябва да помислим и за още някои неща, с които по принцип съм съгласен, но…

— Какво имаш предвид?

— Най-напред, нашата женитба. — Той се намръщи. — Работата по събирането на двете домакинства няма да е малка. Можем да се оженим тихо, без излишен шум. Някъде около Коледа. Не искам да чакам дълго.

Гърлото й се сви. Не беше мислила за бъдещето. Новите обстоятелства я стряскаха. Страхуваше се даже да се надява, че ще я допусне отново в живота си.

— Искаш да се оженим?

— Разбира се. Ние вече сме женени, но заради Джени всичко трябва да бъде законно. Формално ти си вдовица. — Той пристъпи напред, хвана я за лактите и мило й се усмихна.

— Знам. Но не очаквах… Не бях сигурна…

— Съжалявам, че бях толкова груб с теб в началото. Не можех да си представя всичко това. Сега ти вярвам.

— Не те виня. Историята наистина звучи налудничаво. — Тя погали нежно избръснатата му буза.

Той целуна дланта й.

— Не си ми дала отговор.

— Хмм, какъв беше въпросът?

— Предлагам ти женитба, скъпа! — Той взе малката й ръка и я погледна тържествено. — Марина Девъро, ще се омъжиш ли за мен?

— За мен е чест, поласкана съм… — усмихна се Марина през сълзи, а душата й ликуваше.

 

 

В неделя времето беше меко и Бен ги заведе в зоологическата градина. Той много се развълнува, когато Марина го похвали колко добре се е грижил за Джени от лятото насам.

— Тя е удивително спокойна за дете, изгубило майка си. Сигурно много си се старал нищо да не й липсва.

— Според психолога, с когото се консултирах, тя се развива много добре. Не беше лесно, но майка ми помогна много. От юли насам мама изцяло ни се посвети.

Марина стисна ръката му.

— Винаги ще бъда благодарна на Хелън, макар че никога няма да мога да й кажа!

Те дълго останаха пред ограждението на белите мечки, защото Джени весело се кикотеше. После тръгнаха да търсят нещо за пиене. Бен забеляза едно семейство от тяхната енория, което имаше деца, малко по-големи от Джени. Те съвсем открито огледаха Марина и не пропуснаха да забележат как той я държеше за ръка. Бен се усмихна и им махна.

— Не се обръщай. Кен и Джун Лариър са тук. Точно в този момент удивено ме гледат как държа за ръка една хубава блондинка.

— Джун Лариър е ужасна клюкарка — въздъхна Марина. — До следващата неделя цялата енория ще знае. Вероятно ще получиш съвет и една-две лекции да не се впускаш в авантюри толкова скоро след смъртта на жена си.

— Ще им кажа, че жена ми не би имала нищо против да се обвържа точно с подобна дама.

Марина му се усмихна. На страните й затрептяха очарователни трапчинки и той отново се почувства напрегнат. Макар че беше разумно да се въздържат от физическа близост, докато преодолеят психологическите бариери помежду си, тялото му го подтикваше да я заведе в леглото. Всяко нейно движение му напомняше за необузданата й страст преди три дни. За да се отърве от натрапчивите мисли, Бен предложи:

— Защо не дойдеш с нас на църква следващата неделя? Мога да те представя. Така пасторът няма да бъде изненадан, когато отидем да говорим с него за женитбата.

— Това е добра идея. Ще бъде забавно да видя физиономиите на хората, които отдавна познавам.

— Да, знам.

Понякога Бен беше твърде зает със собственото си преживяване на историята и не се замисляше как се чувства тя. Не можеше да си представи как бе съумяла да се справи сама през тези пет месеца. Не беше казала дори на Джилиан, сега нейна сестра и най-добра приятелка. Явно неговата малка Кери беше по-силен човек, отколкото той си я представяше.

През цялата следваща седмица вечеряха заедно.

В четвъртък вечер Марина изкъпа Джени, прочете й приказка и я сложи в леглото. После седна до него на дивана в дневната. Бен затърси програмите на телевизията. Тъкмо щеше да превключи на любимия си канал, когато тя се обърна към него.

— Бен? — Гласът й прозвуча нерешително и той застана нащрек.

— Какво?

— Имаш ли нещо против, ако погледаме някой от домашните видеофилми тази вечер.

Очакваше Марина да каже нещо по-тревожно. Облекчено се отпусна.

— Ни най-малко! Имам дори някои, които не си виждала от юли насам. Откъде да започна?

— Няма значение.

Той нагласи видеоплеъра и отново седна до нея, като нежно обгърна раменете й. Усещането на меката й плът отново леко го възбуди, но той потисна реакцията си. Беше решил да я остави, докато се почувства достатъчно спокойна с него. Искаше да бъде нежен, без да я въвлича в сексуални игри. Но какво да прави, когато цялото му тяло се възпламеняваше само при полъха на парфюма й, при тихия й шепот, при най-лекото й движение…

По дяволите! Не можеше да се владее.

Първите кадри бяха с Джени миналата година, когато търсеше великденските яйца. Момиченцето несигурно пристъпваше из двора с кошница, голяма почти колкото нея. Щом откриеше яйце, запищяваше от радост. След третото, кошницата стана тежка за нея и Кери се появи в кадър, взе я и леко я побутна към лехата, където лежаха още скрити яйца. Роклята на Кери бе уголемен модел на тази, която носеше Джени, но едрите й гърди изпълваха фината материя. После се появи Хелън и той с удивление откри колко е по-висока от жена му. Беше забравил, че Кери бе много дребна.

Бен напрегнато гледаше филма. Отново усети познатия печален копнеж по Кери. Още му липсваше. Не точно тя, но нейните познати форми: очи, лице… Вече бе започнал да свиква, че отново душата на жената, която бе обичал, е с него, макар и в друго тяло. Всичко още му се струваше толкова странно! Защо се случи така? Защо Кери не се върна в стария си образ? Защото миналото не се повтаря ли? На Кери й бе даден втори шанс — от Бог? Но ако той е толкова всемогъщ, защо не му я върна в предишния й вид?

Или може би съдбата го поставяше пред изпитание? Ако е така, то той се провали позорно. Сподели леглото на Марина само шест седмици, след като се запознаха, макар все още да не знаеше, че тя е Кери.

Отново го загложди чувството за вина. Марина го бе привлякла още в мига, в който я видя. Какво ли си бе помислила тя за целомъдрието му на вдовец? Погледна я крадешком. Ако му се разсърдеше, че се е увлякъл веднага по друга жена, щеше да има право.

Лицето й бе пребледняло. Хапеше устни, вкопчила ръце една в друга. Бен се наведе към нея.

— Марина?

Тя откъсна очи от екрана и го погледна с такава дълбока тъга, че той се отдръпна стреснато.

— Чувствам се така, сякаш някой мой много близък е мъртъв. Да видя себе си… Не можеш да разбереш какво значи всяка сутрин да се поглеждаш в огледалото и да срещаш чуждо лице.

Разтърсващото отчаяние в гласа й го обърка. Той се опита да я успокои:

— Не, недей! Новото ти лице и фигурата ти са много привлекателни…

— Но аз не ги искам. Искам си старите. — Обърна му гръб. — За разлика от теб!

— Какво искаш да кажеш? — Атаката й го улучи точно в най-уязвимото му място. Думите й точно отразяваха неговите терзания.

— Не изглеждаш особено разстроен от загубата на старото ми тяло.

Бен не знаеше какво да отговори. Кери наистина никога не беше го привличала така. Бавно се доближи до нея и взе ръцете й. Вдигна ги до устните си и ги целуна.

— Скъпа, и аз искам да се върнеш такава, каквато беше в предишния ни живот. Бих желал да прескочим последните месеци. Но не можем. Вярно, това тяло силно ме привлича. Няма извинение за поведението ми, преди да разбера коя си. Но помисли само — сигурен съм, че без твоята душа в това тяло, то не би предизвикало моя интерес. Увлякох се по теб, само защото ти притежаваш качествата на Кери, които обичам.

Марина вдигна вежди и сбърчи чело. Бен се окуражи. Поне не го отблъсна. Плъзна длани по раменете й и каза:

— Не мисли, че Кери не ми липсва. Когато видя тази позната усмивка, тези очи… Но това не значи, че ще те обичам по-малко в това тяло. Може би не осъзнаваш какво ти говоря. Аз също не мога да осъзная нещата докрай. Но ти самата каза, това е невъзможна ситуация. Не ни остава нищо друго, освен да почакаме.

Той завърши обърканите си думи, но продължи да гали раменете й, доволен, че тя поне не се отдръпна. В стаята се възцари тишина.

Накрая Марина го погледна и се усмихна.

— Съжалявам, че така глупаво те нападнах преди малко.

Тя допря челото си о неговото и Бен щастливо я прегърна. Една сърдечна, успокояваща прегръдка.

В събота Марина предложи на Бен да доведе Джени в магазина, след като се наспи следобед. Джилиан беше уговорила съпруга на една нейна приятелка да се облече като Дядо Коледа и да остане няколко часа в магазина. Марина искаше Джени да поседи на скута му. През цялата седмица говориха за това и детето беше нетърпеливо да го види.

Когато пристигнаха, „Детски свят“ беше пълен с родители и шумни деца. Бен едва успя да свали палтото на Джени и тя избухна в плач. Вдигна уплашено ръце, да я вземе. Тълпата в магазина я изплаши. Като я потупваше по гръбчето, той я понесе през множеството към една русокоса глава, която се мярна в дъното.

Беше Джил. Леко раздразнен и разочарован той я попита:

— Къде е Марина?

— Помага на Дядо Коледа. Погледни през рамо. И тя те търсеше.

Обърна се и видя Марина, сложила червена шапка с бял помпон на върха, паднал над едното ухо. Изглеждаше много комично. Щом го видя, му се усмихна и той остана обезоръжен.

Беше прекрасна! Желанието да я притежава го връхлетя като тежък влак с пълна скорост. Почувства се нелепо. Не бе сигурен даже дали това чувство му харесва. Кери беше сексапилна по свой собствен незабележим от пръв поглед начин. Но никога не беше му завъртявала така главата. Вероятно ще трябва да отбива мъжки ухажвания до края на живота си с такава съпруга.

Хората около нея се обърнаха да видят на кого маха и той си проправи път напред. Тихо пошепна в ухото на Джени:

— Виж, Джен! Там са Марина и Дядо Коледа.

Джени плахо вдигна главица. Щом видя Марина, моментално се задърпа от ръцете му. Марина се втурна и я улови със светкавичен рефлекс. Като истинска майка. Засмя се и я погъделичка по коремчето.

— Здравей, бебчо! Виж кой е дошъл! Искаш ли да седнеш на коленете на Дядо Коледа и да му кажеш какъв подарък искаш?

Момиченцето мрачно погледна Дядото, който й намигна и потупа коляното си.

— Не! ’Тоя с теб.

— Но той дава нещо на децата, които сядат в скута му — опита се да я примами Марина.

Джени поклати глава и се вкопчи още по-здраво в нея.

— Май е много малка. Догодина сигурно няма да я е страх — каза Бен.

Но Марина не се отказа.

— Още не съм говорила с него. Искаш ли аз да седна в него, а ти да седнеш в мен, докато му кажа нещо?

Детето помисли малко и кимна.

Марина победоносно се усмихна и отиде при Дядо Коледа. Седна на коленете му с Джени, която здраво я държеше. Беше много мил и заговори нещо тихичко на Джени. Ако беше се разсмял високо „Хо-хо-хо!“, Джени щеше така да писне, че да огласи целия магазин.

Марина подкани детето и то промърмори няколко думи на добрия старец. Когато той й предложи бяло и червено бастунче, пълно с бонбони, Джени забрави целия си страх и се развика:

— Та-ти виж! Той да-де ’бони!

Бен се усмихна и кимна. Момичето, което помагаше в магазина го побутна напред.

— Идете до стола на Дядо Коледа. Ще ви снимам всички заедно.

Бен отиде, клекна до коляното на маскирания Дядо Коледа и прегърна Марина. След като ги снимаха, Бен взе Джени и веднага рече:

— Тръгваме.

Марина го погледна с топлота и любов.

— Добре.

Проправиха си път през тълпата. Една възрастна жена я потупа по рамото.

— Дъщеря ви е чудесна!

Марина щастливо се усмихна, но отговори:

— Още не е станала моя дъщеря.

— Скоро ще стане. — Бен не знаеше кое го накара да произнесе тези думи, но забеляза, че на Марина не й стана много приятно от резкия му тон.

Джилиан стоеше точно пред тях, ококорила очи.

— Правилно ли чух? — запита тя Бен.

— Зависи какво си чула?

Джил размаха пръст пред носа му.

— Не се прави на интересен! Вярно ли е, че ще се жениш за сестра ми?

Той се разсмя на разгорещената й физиономия, сграбчи я за раменете и я целуна по устата.

— Да! Какво ще кажеш за това?

Джил погледна малко объркано към Марина.

— Желая ви късмет! И двамата ще имате нужда от него. — После бързо изчезна сред купувачите.

Бен наблюдаваше сцената развеселен.

— Имало ли е случай да излезе някога от кожата си?

Марина отговори бавно и замислено:

— Не си спомням. Понякога, може би заради някой мъж…

— Е, добре. Какво има? Някакъв проблем ли?

— Не.

— Защо тогава имам чувството, че съм като досадна муха, която искаш да отпъдиш?

Тя дори не се усмихна.

— Изненадах се, когато й каза за плановете ни. Мисля си как да отговоря на всички въпроси, с които ще ме засипе в момента, в който си тръгнете.

— Съжалявам. — Наистина съжали. Не бе свикнал да дели Ке… Марина с когото и да било.

— Мислех още да не казвам на никого. Няма значение…

— Ще се видим ли довечера?

Сякаш беше издигнала стена помежду им. Бен не разбираше причината, но явно трябваше да помисли по този въпрос.

Тя кимна.

— Ще дойда, щом нахраня животните и се преоблека.

— Добре. Ще ти оставя вечеря.

— Благодаря. Трябва да се връщам на работа. Днес сме страшно претрупани. Този Дядо Коледа привлече невероятно много клиенти.

Бен хвърли неодобрителен поглед на претъпкания магазин. Работата й отнемаше твърде много време и внимание.

— Ето нещо, за което няма да съжалявам, когато се оженим. Нали отново ще си останеш вкъщи!