Ан Мари Уинстън
Веднъж в живота (7)

Шеста глава

Устните й бяха топли и всеотдайни. Целуваше я страстно и ненаситно. Усетил сладката им примамлива влага, той потъна в дълбока целувка.

Марина затрепери в ръцете му. Малката уютна стая сякаш стана тясна да побере толкова много копнеж и любов.

Марина обви врата му, придърпа главата му още по-близо и отвърна с жар на целувките му. Пръстите й галеха тила му.

Беше чудесна! Високото й слабо тяло докосваше всеки сантиметър от неговото и го възпламеняваше. Малките й гърди се притискаха силно към неговите и той смело плъзна ръка да ги погали под плетения пуловер. Чу лекия й вик и ноктите й се впиха в гърба му, а зъбите й в устните му с необуздана страст. Краката й подканващо се разтвориха.

Крайно възбуден от готовността й, Бен я грабна, без да откъсва устни от нейните, и я понесе към спалнята.

Хвърли бегъл поглед и забеляза огромното двойно легло и шкафчета в старинен стил. Не искаше да мисли, не искаше да й казва нищо. Искаше само да я чувства до себе си. С няколко крачки стигна до леглото и я положи върху него. Продължи да я целува, като се наслаждаваше на удоволствието да усеща под себе си стройното й тяло, да го докосва, където пожелае и както пожелае.

Пречеха му дрехите й. Почти грубо я разсъблече и ръцете му потърсиха голите й гърди. С едно неочаквано движение Марина отметна глава и даже в полумрака той успя да забележи напрежението и объркването й.

— Не се смущавай! Много си хубава… — Бен продължи да целува едното, след това другото връхче на гърдите й.

Тя изстена и отвърна на ласките му.

Бялата котка скочи от леглото с възмутено мяукане и изхвърча през вратата. Не бяха я забелязали. Двамата потънаха в забравата на страстта, докато тя не застена и не се вкопчи в него. Той вдигна глава. Бялата й нежна кожа го въодушеви още повече. Искаше да продължи да я милва по корема, по бедрата, но гъвкавото й тяло се изпъна и застина. Бен нежно продължи надолу. Имаше прекрасни крака с тънки глезени и прелъстително извити бедра.

— Прекрасни крака… Колко исках да ги докосна!

Тялото му го подтикваше да бърза, но Бен не искаше да свали дрехите си веднага, за да не се предаде прекалено скоро под леките й стонове и виещото се тяло. Бавно се върна нагоре, като този път нежно докосваше вътрешната страна на бедрата. Тя затрепери от възбуда и се задъха.

— Спокойно, спокойно… — усмихна се той.

Покри я с тялото си, като се наслади докрай на удоволствието да я притисне под себе си преди началото на прастария любовен ритуал. Зарови глава в гърдите й и отново намери с устни връхчетата им. Марина не издържаше.

— Бен, моля те… Не ме измъчвай…

— Да, добре… И аз те желая не по-малко… — Нейната отчаяна страст го караше да се чувства по-силен, по-мъжествен, откогато и да било.

Той се обърна да събуе панталоните си, но Марина беше по-бърза от него. Свали ципа и плъзна ръка под колана. Бен изруга наум. Проклети дрехи! Бързо изрита обувките си и изхлузи всичко от себе си.

Обърна се и се хвърли в леглото. Полудяваше при вида на голото й тяло. Смело прокара ръка по корема й и спря върху малкия триъгълник долу. Тя с готовност разтвори бедра и Бен продължи със завладяваща интимност. Тялото й се виеше под него, ръцете й безспир галеха кожата му. Едва се въздържа да не извика, когато малката й ръка нежно обхвана възбудената му плът. Бързо отмахна пръстите й, защото щеше да свърши, преди да е започнал. Някъде дълбоко в ума му се мярна мисълта, че никога друг път не беше изпитвал толкова силна възбуда. Стори му се нечестно да прави сравнения. Отново потъна в бездната на страстта. Наведе се към нея с нова изгаряща целувка. Нейните устни му отговориха с дива страст. Тялото й тръпнеше в очакване.

— Сега, хайде!

— Да, сега! — изстена той.

Стисна клепачи и проникна в нея. Опита се да се контролира, но Марина се движеше в много бърз ритъм и го увличаше след себе си. Не можеше да си поеме въздух, но не можеше и да не отговори на изгарящото й желание. Когато тя се отпусна под него задъхана, получила пълно удовлетворение и Бен след няколко мига стигна до върха на екстаза.

Последва тишина.

Колко ли време мина така?

Той се беше отпуснал тежко върху нея. Устните му докосваха страната й. Ръцете й нежно галеха гърба му. По едно време се досети, че вероятно й тежи, вдигна се на лакти и леко се отмести настрани. Погледът му попадна на една снимка в рамка, осветена от слабата светлина, идваща от антрето.

Бен се стъписа. Сякаш го поляха със студен душ. Съпругът й! Бил е страхотен мъж, каза си той. По-висок даже от него, силен, с атлетична фигура. С русата си коса изглеждаше като кинозвезда. Марина приличаше на нежно момиче в прегръдките му. Явно много беше обичала този мъж, който сега беше мъртъв.

Като Кери.

Кери!

Образът й попари в него всяко желание за още любов. Болката го прониза дълбоко и той се сви нещастен.

О, Кери! Съжалявам, трябваше ти да си с мен!

В главата му нахлуха спомени за нощите, прекарани с нея, за разговорите и шегите, които до късно си разменяха. Обзе го чувство на вина. Бен седна на края на леглото, обхванал глава между дланите си.

— Това беше грешка! Още не съм готов да се сбогувам с Кери.

Зад него не се чу никакъв звук. Поиска да постъпи благородно, да се обърне и да успокои Марина, но не намери сили. Скъпата загуба още владееше цялото му същество. Мислите му отчаяно се върнаха назад във времето. Изведнъж в тишината се чу гласът й.

— Няма нужда да се сбогуваш с Кери, Бен.

Думите й прозвучаха нелепо. Повтори си ги няколко пъти наум, но не можа да разбере смисъла им. Въпреки това целият настръхна. Някакъв вътрешен глас му нашепваше, че каквото и да каже Марина, животът му вече нямаше да е същият.

Какво искаше да каже тя? Не знаеше какво ще последва, но не желаеше да слуша нищо повече. Само повтори:

— Това беше грешка… Трябва да си вървя. — Обърна се и посегна към дрехите си.

Марина се вкопчи в ръката му.

— Чуй ме! Не ме губи отново! Аз оцелях! Душата ми оцеля, макар и в това чуждо тяло. Аз съм Кери!

— НЕ!

Шокът от безумните й думи го накара рязко да я отблъсне и да скочи от леглото. Тогава видя лицето й.

Марина беше закрила устата си с ръка, бледа като платно, с огромни уплашени очи. Едва долови тихия й шепот:

— Не исках да ти го казвам!

Стомахът му се сви. Умът му автоматично отхвърли невероятното твърдение. Не й вярваше, не искаше да й вярва, не можеше да й вярва! Стисна устни и процеди гневно:

— Това е изключително нелепа и груба шега! Не зная що за ужасни хора сте вие, ти и сестра ти, и какви игри играете с нещастници като мен. Но те предупреждавам, не желая да чуя това отново, защото…

— Бог ми е свидетел, Бен! Аз не лъжа. Моля те, не казвай на Джилиан, тя не знае… — Марина протегна ръка към него, но я отпусна като покосена. Сълзи потекоха по лицето й. — Тя ще се съсипе, ако разбере, че сестра й е умряла.

Той искаше да избяга, колкото се може по-скоро от това място, да не се обръща повече назад, и завинаги да забрави, че е познавал жена на име Марина Девъро.

Но не можа! Не можа! Гласът й звучеше така отчаяно искрено, че го полазиха тръпки.

Не! Не бе възможно да е истина!

Ще й даде да разбере той, но първо ще й предостави възможност да се покаже в истинската си светлина!

Мрачно се облече, отиде до гардероба, отвори го, грабна някаква рокля и я хвърли към нея.

— Обличай се!

— Бен, аз… — Тя се опита да намъкне роклята, но ръцете й трепереха.

Той се върна, нахлузи й роклята припряно, като й стегна колана толкова силно, че тя изохка.

— Докажи думите си!

Марина стоеше, коленичила в средата на леглото с набрана около тялото бледосиня рокля с безумен поглед и мъртвешки бледо лице.

— Аз… какво?

— Докажи ми! Имаш две минути, за да ме убедиш, че говориш сериозно, преди да съм напуснал тази къща!

Очите й се разшириха още повече. Сетне, сякаш някаква необяснима сила я подтикна и тя скочи решително от леглото.

— Е, добре! За… защо не отидем в стаята оттатък. Ще донеса нещо за пиене.

Алкохол… Може. Първото смислено нещо, излязло от устата й, откакто правиха лю… откакто правиха секс.

— Добре, донеси! — Той премина през хола и се отпусна на едно канапе, но след миг скочи и нервно закрачи из стаята.

След малко Марина се върна с две чаши и купа сладки. Когато му подаде чашата, той погледна подозрително.

— Каква е тази купа?

Тя го изгледа втренчено и махна капака.

— Бренди — любимата ни вечерна напитка. А днес следобед направих малко сладки с фъстъчено масло и шоколад.

Не можеше да повярва! Бренди и любимите му сладки! Косата му настръхна.

Е, добре, може просто да е разбрала отнякъде, Брадфорд!

Случайност! Макар да не познаваше друга, която да прави подобни сладки…

Внимателно взе една и отхапа, като не я изпускаше от очи. Марина пое дълбоко въздух.

— Мейджър ме позна. Джилиан е права — предишната Марина не е обичала животните. Не е знаела как да се държи с тях.

Бен не отговори, макар че наистина му се стори странно. Кучето наистина й се подчини веднага, точно както на Кери.

Марина продължи:

— Ти сам каза, че улавяш жестове, които много приличат на нейните.

— Да, така е.

— Ние се запознахме на танци. Бях първа година в колежа. Ти беше по-голям от мен. Когато завърших, се оженихме точно в Деня на Свети Валентин. Следващият февруари ще станат шест години, откакто сме женени.

Това беше самата истина! Но той беше поразен от нейния начин на изразяване. Говореше за тях като за семейство!

— Всичко, което ми казваш, би могло да бъде научено по някакъв начин.

Предизвикателният блясък в очите й не беше угаснал, но ръката й трепереше. Тя посегна към чашата, точно както правеше Кери, и на един дъх я пресуши.

— Меденият си месец изкарахме на морско пътешествие до Свети Томас. Следващата година отново отидохме, защото много ни беше харесало. Този път обаче беше по-различно…

Той чакаше.

— Преди да тръгнем, ти купи разни плажни масла. Първата вечер изпуснахме вечерята, защото ги пробвахме. Почти през цялата почивка останахме в стаята си. Когато се прибрахме, майка ти се чудеше защо нямам тен.

Бен почувства, че го полазват тръпки.

— Какво се случи вечерта, когато ти дадох годежния пръстен?

— Аз се разплаках от радост и приех предложението ти. Бях ти отказвала да спим заедно, защото за мен беше важно да дочакам мъжа, за когото ще се омъжа. Ти ме помоли да стана твоя жена и аз осъзнах, че те обичам достатъчно, за да бъдеш първият мъж в живота ми, дори и ако плановете ни пропаднат. Когато поисках да се любим, ти пък отказа, като изтъкна, че си струва да се почака още малко.

Настъпи напрегната тишина. Той чуваше свистенето на въздуха, който вдишваше и издишваше.

— Какви имена бяхме измислили за първото дете и защо го нарекохме Джени?

— За момче бяхме избрали Даниел Блейн, на името на майка ти по баща. За момиче трябваше да бъде Емили Даян, но по пътя за болницата, чухме някакъв мъж да вика: „Джени, Джени…“. Ти каза: „Джени е много хубаво име, харесва ми повече от Емили“.

— За какво говорехме по пътя към парка в деня, когато те… блъсна камиона?

Очите й се напълниха със сълзи.

— Не си говорехме. Все още не можехме да приемем диагнозата на лекарите, че не мога да имам повече деца след тежкото раждане на Джени. Посъветваха те да внимаваш, защото една случайна бременност ще ме убие. — Марина изхлипа. — Знам, че винаги си искал голямо семейство. Боях се, че повече не ме обичаш…

Бен покри лице и простена с измъчен глас:

— Не може да бъде! Откъде знаеш всичко това? — Въпросът му изразяваше объркването, целия страх и несигурност, които разбиваха здравите му представи за живота и смъртта.

Бързо се изправи и рязко й обърна гръб.

— Трябва да си вървя. Аз… аз трябва да помисля.

Чувстваше, че мозъкът му ще се пръсне. Не можеше да повярва на нищо от това, което тя му каза. В главата му беше хаос. Обърна се и бързо тръгна към вратата, като по пътя грабна сакото си от кухненския стол. Отвори външната врата и вдъхна студения въздух. Трябва да обмисли нещата на спокойствие! Нещата!

Какво, по дяволите, можеш да направиш, когато една жена ти казва, че е собствената ти съпруга, която се е върнала от оня свят?

 

 

Марина отиде в магазина рано на другата сутрин. Не беше мигнала след ужаса, преживян миналата нощ. Той не й повярва!

Очите й отново се напълниха със сълзи. Беше плакала цяла нощ. Сега започваше отново.

Не бе искала да му казва. Но след всичко, което се случи между тях, думите някак й се изплъзнаха.

Сгреших! Разчитах на втори шанс. Трябваше да си отида и да не се връщам никога повече при него и при Джени. Сега всичко се провали…

Към цялото нещастие се добави заплахата на Бен, че ще занимае и Джилиан с историята. При тази мисъл Марина избухна в още по-силен плач. Извади кърпа от кадифения си жакет и изтри сълзите. Точно в този момент се появи сестра й, облечена в елегантно зимно палто и безгрижно поздрави:

— Добро утро! Готови ли сме да работим днес? Много работа ни чака.

— Да… — Лицето на Марина беше разстроено и Джилиан внимателно се взря в нея.

— Добре ли си? Какво ти е?

— Нищо. Лични проблеми — смънка Марина.

Джилиан присви очи.

— Това има ли нещо общо с един очарователен вдовец, който едва се удържаше аз да си отида, за да остане насаме с теб?

Марина прехапа устна и кимна.

— Ще го обеся и ще му извадя вътрешностите, ако с нещо те е обидил. Какво се случи?

Сестра й през сълзи се усмихна на впечатляващата й кръвожадност.

— Не беше негова грешка. Получи се… недоразумение.

— Аха, недоразумение!

— Да, повярвай ми! Ще се оправя.

Джилиан въздъхна.

— Щом казваш… Защо се тормозиш тогава? Мъжете са просто ужасни.

— Така е! Ние обикновено живеем с приказките от детството. Всяко момиче вярва, че ще срещне Прекрасния принц.

— Понякога се случва.

— Много рядко. Обикновено действителността ни блъсва в лицето и откриваме, че Прекрасният принц е една отвратително грозна жаба, която дори вълшебна целувка не може да преобрази.

Марина забрави за собствените си тревоги, отиде до щанда и хвана сестра си за ръката.

— Това ли се случи с теб?

Джилиан се вгледа в нея.

— Понякога не мога да повярвам, че нищо не си спомняш. В някои случаи е по-добре. И аз искам да забравя част от живота си.

— Ако някога поискаш да ми разкажеш, аз съм добър слушател.

Все пак за Марина бе важно да знае, че в този нов за нея свят имаше някой, който се нуждаеше от нея, някой, който също криеше своите тайни.

Джилиан поклати глава и се опита да се отърси от мрачното си настроение.

— Най-добре е да забравим за съществуването на мъжете.

Денят беше крайно напрегнат, така че Марина нямаше време да мисли. Вечерта се прибра с болки в гърба и краката, а мислите й все още бяха заети с работите на магазина. Но щом влезе вкъщи, споменът за Бен отново я връхлетя.

Преоблече се и се затътри към кухнята. Тъкмо довършваше последния залък от студената вечеря, когато на вратата се позвъни. Сърцето й се обърна.

Вероятно е Джил. Кой иначе би си позволил да я безпокои в този час?

Но щом запали външната лампа, видя Бен с разрошена коса, в много окаян вид. Пръстите й се разтрепериха и тя едва успя да отключи.

— Да кажем… Да кажем, че просто така, заради добрите отношения, аз съм склонен да ти повярвам — изрече той на пресекулки вместо поздрав. — Обясни ми… Какво, как…

Не, той не каза, че й вярва. Не биваше да се радва предварително. Но дори и да й повярва, това не означава, че ще останат приятели. Нещата се бяха променили.

Покани го да влезе и той прие. Когато седнаха в нейната стая, и двамата мълчаха. Накрая тя попита:

— Откъде да започна?

— От началото. От инцидента, ако можеш.

Тези спомени бяха все още кошмарни за него.

— Не помня точно какво се случи. Имам смътен спомен за удара и за хората, които се суетяха около мен. Първото нещо, което ясно изплува в съзнанието ми и сега, е как наблюдавам екипа от лекари, които се мъчат да спасят тъмнокоса млада жена в много тежко състояние, тоест мен.

— Наблюдаваш? Откъде наблюдаваш?

Марина му разказа всичко, което си спомняше, като отчаяно се мъчеше да намери най-точните думи за онова, за което даже не съществуваха думи в човешкия език. На няколко пъти той я спря, за да попита нещо, но през по-голяма част от времето мълчеше и слушаше. Тя се мъчеше да бъде съвсем точна в разказа си за чакалнята, в която го беше зърнала, за пътя й в тунела и божественото сияние в дъното. Когато стигна до сливането на двете непознати души, за което сега със сигурност знаеше, че са били Рон и Марина, тя замълча.

Не искаше Бен да узнае, че бяха прозрели общото им бъдеще.

„Един ден ти и Бен ще го разберете…“ повтори си тя наум.

Погледна го, но не можа да разбере за какво си мисли. Опънат върху канапето, Бен изпи до дъно чашата си, забил празен поглед в пространството пред себе си.

— Е?

— Какво, е?

— Вярваш ли ми?

— Твърде необичайно е, за да го осмисли човек — избегна той отговора. — Не знам много за преживяванията на границата на смъртта, нито пък за превъплъщенията, но това, което ми разказа, съвпада с нещата, които съм чувал.

Объркана, тя се обърна към прозореца и се взря в тъмната нощ отвън. Накрая тихо произнесе:

— От юли насам изчетох много литература по въпроса. Подобни неща са се случвали на хората от векове насам. Но аз съм една от малкото, които са се върнали в земния живот в друго тяло.

— Знаеш ли случаи с други наши съвременници?

Марина се отдръпна от прозореца.

— Не, има само откъслечни публикации и непълно документирани преживявания. Но това не означава, че няма други такива случаи. Може би не е прието да се разкрива истината? Защо да стават герои на налудничави истории, в които хората по правило не вярват — само се съмняват. Ще ги обявят за невменяеми или най-малкото за ексцентрици. Ще ги експлоатират, за да предизвикат сензация, докато не съсипят живота им.