Ан Мари Уинстън
Веднъж в живота (6)

Пета глава

Бен гледаше замислено пред себе си, а Марина обмисляше как да се спаси от неудобните му въпроси. Дори когато не се налагаше да го лъже открито за амнезията, пак се притесняваше. Нейният опит на границата на смъртта, както наричаше преживяното, решително промени съдбата й. Но в едно нещо беше съвсем сигурна. Всеки ден от сегашния й живот трябваше да бъде порядъчен.

Като Кери Брадфорд тя бе била честен човек. Но не й бяха чужди някои малки прегрешения — завист, ревност, известно високомерие. Не биваше да ги допуска при сегашното си положение.

Усмихна се на себе си. Ето нещо, за което няма време да помисли. Дните й бяха изпълнени с работата в магазина и дълги самотни часове прекарани в домакинстване. Смисълът на живота й се заключаваше в това да вижда от време на време Бен и Джени. Какво ли мислеше той сега? Тя вдигна чашата и отпи глътка.

— Знаеш ли, аз много ценя приятелството ни.

Марина подскочи изненадано, чула гласа му. Той продължи:

— Имам чувството, че се познаваме много отдавна.

О, Бен, само ако знаеше!

— Аз също.

— Допадаме си. Успокоява ме мисълта, че мога да споделя с теб неща, които и ти си преживяла.

— Така животът става по-поносим. — Но не и по причините, които ти изтъкваш, мина й през ума, но побърза да се засмее: — Приличаме на малка група за психотерапия.

— Да. — Бен също се засмя и виното му се разплиска. — О-ох! Кери ме използваше като маса, когато след вечеря се обтягах на дивана и си приказвахме. Веднъж се разкихах и двамата се поляхме с виното.

Тя помнеше тази история. Още по-лошо, спомни си как си помагаха един на друг по-бързо да свалят дрехите и да влязат в банята. Споменът бе толкова ярък, че запали стария й копнеж по Бен. Уплаши се да не се поддаде на желанието. Бързо изпразни чашата си и се надигна.

— Трябва да тръгвам. В магазина се приготвяме за Коледа и утре ще бъде дълъг ден.

Бен се изправи леко намръщен.

— Винаги ли работиш толкова много?

— Ами…

Той грабна ръката й и с едно познато до болка движение скочи, пъхна ръката й под лакътя си и я поведе към вратата. Толкова й беше приятно да усеща силното му тяло и топлината, която излъчваше! Така го желаеше, че… че почти се затича към външната врата, да не би да се хвърли на шията му и да развали всичко с целувките си, стаявани от юли насам.

В антрето той й държа палтото и й подаде измитата купа от салатата. Като отвори вратата, студеният ноемврийски вятър нахлу навътре и Марина потрепери. Но усмихнатите му очи стоплиха сърцето й.

— Благодаря ти, че дойде тази вечер — прошепна Бен.

— И аз благодаря за поканата.

Марина понечи да си тръгне. Но погледът му я задържа. Той приближи лице към нейното, а тя затвори очи, притиснала купата до себе си, чакаща… чакаща устните му.

Усети големите му ръце върху раменете си. Те я привлякоха и купата опря в гърдите му. Почувства топлия му дъх, леко ухаещ на вино. Той нежно потърка носа си о нейния и тази мила интимност ни най-малко не я разочарова. Напротив, това й подейства като най-фин еротичен жест, един от многото, които той умееше.

— Лека нощ — рече Бен и се отдръпна.

— Лека нощ.

Марина се обърна и си тръгна.

 

 

Седмицата й беше напрегната. Само след седем дни бе Денят на благодарността, а след това в „Детски свят“ започваше подготовка за Коледа. Вече се даваха поръчки за специални подаръци и специална украса.

В четвъртък Марина изкара колата на пътя и забеляза Бен също да изкарва своята. Той й помаха, излезе и се приближи.

— Здравей! — Тя отвори прозореца и го загледа как пресича ливадата между двете къщи. Винаги внимателно го наблюдаваше: така трупаше спомени, думи или жестове в случай, че повече не го види.

— Здравей. Как си? — Бен се хвана за прозореца и се наведе.

— Добре. Защо питаш? — кисело се усмихна тя.

— Джени пристигна във вторник с грип. Исках да те предупредя, тъй като в неделя беше с нея. Надявам се, че щом досега не сме го хванали, ще ни се размине.

— Чул те Господ! — Марина му се усмихна окуражително. — Отпуск ли си взе?

— Не. Майка ми пристигна у нас, така че няма да извеждам детето. — Бен се поколеба. — Имаш ли някакви планове за събота вечер?

Тя поклати глава. Цялата се разтрепери при мисълта да прекара малко повече време с него.

— Не. Мислех да работя, но още не съм решила. Взехме помощник за Коледните празници, така че мога да изляза, ако пожелая.

— Добре. Мислех, че можем отново да вечеряме заедно, ако Джени е по-добре. Тя много ти се радва миналия път.

— Аз също и то от сърце. Ще ми бъде приятно да вечерям отново със семейство Брадфорд.

— Прекрасно. Уговорихме се. До събота.

— До събота.

Може би трябваше да му откаже. Да измисли някакъв ангажимент и да избегне още една вечер с него. Но не го направи. И не би могла. Знаеше, че волята й не би издържала подобно изпитание. Никога не беше устоявала на чара му.

Рано сутринта я събуди телефонът. Докато протягаше ръка към слушалката, видя, че няма още седем и сърцето й се сви. Само Джилиан можеше да звъни толкова рано. Какво ли се е случило?

Седна в леглото и отметна назад коса.

— Ало?

— Марина, обажда се Бен. Извинявай, че те безпокоя толкова рано.

Уплаши я тонът му.

— Случило ли се е нещо?

— Да — изстена той и тя изхвърча от леглото с телефона в ръка. С другата посегна към джинсите. — И аз хванах грип. Мама е болна и няма на кого да оставя Джени. Мога ли да разчитам на теб за днес?

— Разбира се! — Марина говореше и се опитваше да се напъха в панталоните. — Само ще се облека и идвам.

— Добре. Благодаря. — От другата страна на линията се чу изхриптяване и глуха кашлица.

— Ще дойда след няколко минути.

Остави телефона, нахлузи зелена спортна риза, къси чорапи и маратонки, набързо се изми в банята, метна си палтото и изхвърча.

Вратата на съседната къща не беше заключена. Когато влезе, Джени изтопурка от дневната.

— Та-ти бо-лен! Та-ти бо-лен!

Бен се появи след нея, облечен в стар анцуг и фланелка. Знаеше, че не облича пижами. Лицето му беше побеляло, косата — разрошена. Едва се държеше на краката си.

Марина се хвърли към него.

— Какво правиш? Защо не си в леглото?

— Мислех да правя… закуска на Джени…

— Аз ще я направя.

Тя го хвана през кръста и го поведе към спалнята. Целият трепереше.

— Имаш температура. Взе ли нещо?

— Още снощи. Стомахът ми не задържа нищо.

Пред спалнята тя надникна през вратата, за да види дали са оправени завивките. Леглото — нейното легло — го нямаше!

Замръзна на мястото си. Бен също спря и се подпря на рамката на вратата. Вероятно си помисли, че го чака да си почине.

Къде е леглото й? Едва се сдържа да не го попита. Прехапа до кръв долната си устна. Много обичаше това легло с месингови табли. Купиха го точно преди сватбата. Първата си брачна нощ прекараха в него. Джени беше зачената тук. Сега там бе сложено дървено легло от светъл дъб. Макар че и то бе красиво, тя ужасно се разстрои. Погледна го удивено, когато Бен едва продума:

— Добре, мога вече да се справя.

Марина се помъчи да потисне разочарованието си. Помогна му да пресече стаята.

Не мисли за леглото! Ти си тук само като негова съседка и той се нуждае от помощта ти.

— Гади ли ти се още? — Почувства се облекчена, когато той се отпусна на леглото. Добре, че не беше припаднал, щеше да й е трудно да го мести. Доста тежеше.

— Не. Май, че ми премина. — Вдигна краката му и го зави. — Сигурно ще ти стане топло, но гледай да си завит. След малко ще се върна с лекарствата.

Решително се обърна и се отправи към кухнята, където държеше кутията с лекарства. Пардон, където знаеше, че Бен държи лекарствата. Добре, че беше много болен, за да не се усъмни как е разбрала, че са там.

Джени тичаше след нея и Марина я грабна на ръце.

— Значи ти зарази тати и баба, така ли? Сега ще ми помогнеш да го излекуваме.

Бен не беше успял да направи кашата й. Бързо я приготви и сложи детето на масата.

— Ще дам на тати лекарство и ще се върна. Изяж си кашата, а после можем да отидем в моя магазин. Искаш ли, кукличке?

— Да! — Джени ентусиазирано размаха лъжицата. С кофа в ръка, голяма чаша вода и шишенце с лекарство, Марина се върна в спалнята.

— Ето. Да видим дали стомахът ти ще задържи нещо. Това ще премахне треската.

Бен гледаше втренчено пред себе си. Като я видя, направи немощно движение с ръка.

— Тръгвай си, защото и ти ще се заразиш.

— Никога не боледувам — гордо отвърна тя.

— Е, винаги може да ти бъде за пръв път — дрезгаво изграчи той, като седна в леглото, глътна лъжицата лекарство и отпи от водата.

— Не е много хубаво да говориш така на твоя ангел-закрилник. — Оправи възглавницата и я пъхна зад гърба му.

— Права си. Много ти благодаря, Марина. — Бен тежко се отпусна назад.

Тя пусна пердетата, зави го отново и седна на края на леглото.

— Ще ми върнеш помощта някой път. Донесох ти кофа, ако се наложи.

— Не мисля, че ще имам нужда.

— И Хелън ли е толкова болна?

Бен кимна и затвори очи.

— Така беше вчера. Обади се и каза, че се е заразила.

— Да мина ли да я видя?

Очите му веднага блеснаха.

— Ужасно мило от твоя страна, но мисля, че сега е по-добре. Една нейна приятелка щеше да отиде да й помогне. По-късно ще й позвъня, щом малко ми помине.

— Или пък аз мога да направя това, ако още ти е лошо. — Тя се надигна да стане, но той хвана ръката й.

— Марина, съжалявам за вечерята. Ще трябва да я отложим.

— Да, ще я направим някой друг път. — Кръвта й закипя от допира. Макар че беше ужасно болен, пребледнял и брадясал, тялото му, долепено до нейното, я накара да прималее от вълнение. — Мога ли да взема Джени с мен в магазина за малко? Няма да се бавим.

— Добре. Ще минеш ли да ме видиш, когато се върнете? — Той сложи ръка на бузата си.

Гласът му прозвуча тъжно и самотно. Марина се засмя. Бен не понасяше леко болестите.

— Разбира се. Сега си почивай — погали бузата му тя.

Той кимна. Очите му още я следяха, макар клепачите му да се спускаха и той да се унасяше в сън.

— Ти си изключителна жена! Радвам се, че се появи в моя живот.

 

 

Бен се събуди със странното усещане, че е спал дни. Погледна към часовника на нощното шкафче. Очакваше всеки момент да усети ужасна болка… но, за щастие, не последва нищо.

Два часа следобед. Къде ли са Джени и Марина? Марина обеща да дойде да го види. Явно не си е направила труда.

Досрамя го. Тя си имаше достатъчно своя работа, а той й натрапи и да бъде бавачка. Бе проявила изключително внимание към тях, но той не биваше да прекалява.

Добре, става от леглото, показва й, че вече може да се оправя сам, благодари й и я изпраща до вратата.

Изправи се и… немощно се срина обратно в леглото. Цялата стая се завъртя пред очите му. Проклятие! Притисна глава между дланите си, за да спре ужасния световъртеж.

Когато дойде на себе си, започна бавно да се премества към ръба на леглото, като се държеше за страничната табла. Сега, ако може да се задържи на крака, всичко ще се оправи.

— Бен Брадфорд, какво правиш? — Марина влезе в стаята и го изгледа неодобрително.

С огромно усилие той се изправи, като се подпираше на леглото и проговори:

— Имаш си своя работа. Чувствам се по-добре, така че, ако искаш, можеш да си вървиш.

— Гониш ме, така ли? — тихо произнесе тя и Бен забеляза болката в погледа й. — Ако наистина искаш, ще си тръгна, но мисля, че още не можеш да се справяш със задълженията си към Джени. Изглеждаш, като че ли ще се срутиш всеки момент. С детето ми беше много приятно. Може би за пръв път се почувствах майка.

Марина отмести поглед, но той забеляза дълбоко в очите й неописуема мъка.

— Чудех се дали ще дойдеш да ме видиш. — Бен приседна на края на леглото. Чувстваше се нелепо.

— И наистина съм тук, откакто с Джени се върнахме от магазина. — Тя леко започна да масажира раменете му. — Ти спеше. Ние с Джени обядвахме, след това й почетох книжка и я сложих да спи. Ще можеш ли да хапнеш малко супа?

— О, да. Има някаква консерва в килера.

— Направих пилешка с фиде, след като Джени заспа. Мислех, че обичаш.

Устата му се напълни със слюнка.

— Домашна пилешка супа? Май съм умрял и вече съм в рая.

Марина се засмя.

— Гарантирам ти, че не си.

Тя му помогна да се придвижи до банята. Сетне отиде да сервира. Срещна го, когато се тътреше към кухнята, намъкнал горнище на анцуг.

— Щях да я донеса в леглото. — Марина го хвана през кръста, за да го подкрепи.

— Не, по-добре е да съм на крака. — Особено, когато тя бе толкова близо. Гърдите й се притискаха до гръдния му кош, бедрата й опираха неговите.

Мисълта го шокира. Вярно е, Марина го привличаше от мига, в който я видя. Съвсем наскоро бе останал вдовец и му се струваше, че е грях да я пожелава. Но сега?

Докато гълташе горещата супа, умът му се въртеше все около нея. Всъщност от какво се боеше? Че не е готов да бъдат заедно или от това, което ще си помислят другите? Не е много разумно да започва връзка с жена толкова скоро след смъртта на Кери.

Идват празници. Вероятно ще бъдат кошмарни без съпругата му. Обаче не е честно да използва Марина, за да се спаси от самотата.

— Би ли приела да празнуваш с нас Деня на благодарността? Ще бъдем Джени, Хелън и аз. — Господи, по-добре да не си бе отварял устата. Нали току-що си каза, че не бива да я кани? Явно умът му бе замъглен от температурата.

Осмели се да я погледне. Марина отговори замислено:

— Не съм сигурна дали трябва да приема. Благодаря ти за поканата. Бих искала да дойда, но не знам какво ще правим с Джилиан. Трябва да говоря с нея и тогава ще ти отговоря.

Той си спомни, че тя няма спомени от предишни празници.

— Знаеш ли какво е Ден на благодарността?

— Да…

— Сигурно е ужасно да ровиш в паметта си и… да не откриваш нищо.

 

 

— Много ни беше приятно, че споделихте с нас празника. С вас ни беше по-леко. — Хелън Брадфорд прегърна сърдечно Марина и подаде ръка на Джилиан.

Бен усмихнат наблюдаваше сцената. Оказа се неочаквано приятен ден. Всичките му страхове, че ще прекара самотен мъчителен празник не бяха се оправдали.

Сестрите разведриха атмосферата и Денят на благодарността премина без сянка от тъга. Дори се почувства леко виновен.

Когато стигнаха пред вратата на съседната къща, Джилиан приятелски прегърна Бен.

— Благодаря ти, че ни покани! От години не съм прекарвала толкова весело. Е, можеше да мина и без язденето на „Дий, конче“ от малката — намигна му шеговито тя.

Бен се засмя и я целуна по бузата.

— Забравих да те предупредя, че Джени е много палава. Щастливи сме, че дойдохте. Без вас празникът щеше да е тъжен.

Марина отвори вратата и всички влязоха, натоварени с пакети лакомства и парчета от пуйката, които Хелън настоя да вземат.

Двете сестри започнаха да пълнят една кошница за Джилиан. Бен ги наблюдаваше с интерес. Чудно, защо привлекателната и жизнерадостна Джилиан ни най-малко не го вълнуваше. Докато щом тихата и кротка сестра го погледнеше дори бегло с големите си сини очи, сърцето му лудо започваше да препуска.

— Стига! — Джилиан заплаши с пръст Марина. — Слагаш ми целия щрудел, така че аз да минавам после на диета.

Марина сви рамене.

— Не го обичам. Предложи го на някой от многобройните си ухажори.

— Но нали ти го направи? — попита Бен.

— Да, но не го ям.

— Жена ми беше същата. Винаги правеше за останалите, но никога не вкусваше от него.

Джилиан учудено вдигна вежди.

— Ето още нещо, в което сестра ми се промени. По-рано първа се нахвърляше върху сладкиша, щом мама не ни гледаше. Добре, че все още те обичам. — Поклати глава в шеговита закана тя.

— И аз те обичам, Джил. Благодаря ти, че дойде днес. — Марина прегърна сестра си.

Джилиан вдигна кошницата, като се престори, че много й тежи и се обърна към Бен.

— Още веднъж благодаря за поканата. Довиждане на всички.

Марина постоя до вратата, докато колата на сестра й изчезна по тихата улица. После погледна Бен, който се беше изправил зад нея.

— Искаш ли кафе? Или нещо за пиене?

Щеше й се този чудесен ден да не свършва. От друга страна обаче, се чувстваше напрегната. Едно тръпнещо очакване свиваше стомаха й винаги, когато останеше насаме с него.

Той поклати глава.

— Не, искам да направиш нещо и за себе си. Защо не поседнем и да поговорим? Много обичам Джени, но понякога е хубаво да си поговориш и с някой възрастен.

Марина се засмя и го поведе към дневната.

— Тя просто обича звука на собственото си гласче.

Бен подсвирна и спря в средата на стаята, из която бяха поставени тук-там елегантни малки масички от стъкло и месинг, красиви копринени цветя и фини порцеланови статуетки по мебелите.

— Много е хубаво тук.

— И ще трае само две минути в твоята къща. Такова беше жилището ми отпреди злополуката. Още нещо, в което съм се променила — сега не отговаря на вкуса ми. Искаш ли да разгледаш останалата част от къщата? Обзавела съм една малка стаичка съвсем като бърлога, която вероятно ще ти хареса повече.

— Не, не че не харесвам това. То е някак…

— Претенциозно.

— Да, малко.

— Ела да видиш. — Тя го побутна към антрето. — Кухнята си я виждал. Това е трапезарията. Почти същата, за жалост.

Да, и трапезарията изглеждаше претенциозна, за разлика от кухнята. Като че ли не беше очаквал такова обзавеждане от топла и сърдечна жена като Марина. По-нататък имаше три спални. Първата тя отмина набързо, като каза, че я използва за кабинет и е ужасно разхвърляна. Това беше самата истина. Втората бе така наречената й бърлога.

— По-голямата част от времето си прекарвам тук.

На Бен му хареса обстановката. Някак си повече й приличаше. На висок шкаф на няколко нива бе поставила телевизор, видео и аудиоплейър, касети и компактдискове. Навсякъде бяха наблъскани книги. По канапето и фотьойлите бе разхвърляла сини възглавнички. Такива се виждаха дори и по килима. От една кошница се показваха списания и каталози, а от друга някакво ръкоделие. Забеляза по пода гумени играчки, вероятно на кучето и котката. На стената в рамки висяха илюстрации от кориците на известни детски книги.

— Много хубаво! Това повече ти отива.

Марина се засмя.

— Звучи почти като обида. Няма нищо общо с останалата лъскава част от къщата, нали?

— Да, но е по-уютно. Струва ми се, че другите стаи подхождат повече на Джилиан, отколкото на теб.

За негова изненада, тя стана сериозна, а погледът й — замислен.

— Бен… за Джилиан. Много я обичам, но тя има ужасния навик да флиртува с всеки мъж. Не вземай на сериозно предизвикателствата й. Може да разбие сърцето ти, без дори да го съзнава.

Първоначално Бен не я разбра. Прехвърли думите й на няколко пъти в съзнанието си, докато най-сетне схвана какво иска да му каже.

— Мислиш, че съм увлечен по Джилиан? — попита бавно и много внимателно.

Марина наведе очи.

— Ами, нищо чудно…

Той не знаеше дали да се смее, или да й се сърди. Нима не можеше да усети колко силно го привлича тя самата?

— Откъде ти хрумна подобна мисъл?

Тя неуверено сви рамене.

— Стори ми се, че я харесваш. Тя е толкова хубава! А и ти си много уязвим сега.

— Марина… — Той пристъпи и повдигна брадичката й. — Вероятно правя грешка, но трябва да ти покажа, че изобщо не съм увлечен по Джилиан.

Бен затвори очи, притисна я силно към себе си и се отдаде на страстта, която бушуваше в него още от първия ден, когато я зърна до оградата.